На 22 април 2020 г. се навършиха сто години от рождението на Валери Петров. За отбелязването на този юбилей Съюзът на българските писатели учреди Национална награда за литература „Валери Петров“.

Тържеството, на което бе връчена наградата,  се състоя на 16 декември 2020 г. 

 ПЕТЪР АНАСТАСОВ е роден на 27 октомври 1942 г. в с. Марково, Пловдивско. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е журналистика в Москва. Бил е директор на издателство „Христо Г. Данов“, работил е като драматург в Кюстендилския драматичен театър, главен редактор на издателство „Христо Ботев“ и директор на издателство „Български писател“. В момента е главен редактор на издателство „Светулка44 АТЕНЕЙ“. Дебютира в поезията през 1967 г. Автор е на книги със стихове: „Зимна нежност“, „Тройно огледало“, „Както те обичам“, „Единствено безсмъртие любов“, „Този черен бял свят“, „Хубава и проклета си“ и др. Автор е и на шест пиеси, сред които „Обещай ми светло минало“. По негови сценарии са заснети телевизионните филми „Малка промяна в звездите“, „Командировка за спомен“ и „Оттатък ставаш невидим“. Сценарист е и на дванадесетсерийния телевизионен филм „Църква за вълци“. Носител е на Националната награда за поезия „Пеньо Пенев“, на Наградата на СБП за поезия за книгата му „Както те обичам“ и на наградата „Николай Лилиев“ за цялостно поетично творчество. Почетен гражданин на Пловдив.

 

ВАЛЕРИ ПЕТРОВ ПОДАРИ НА БЪЛГАРИЯ БЕЗЦЕННИ СЪКРОВИЩА

Брой 1-2, януари - февруари 2021

 

Уважаеми гости,

 

Предполагам, че не ви е трудно да си обясните моето вълнение, моята радост и моето желание да благодаря на всички, които ме определиха за първи носител на тази фантастична награда. Че съм по-малък от нея, се разбира от само себе си, но в случая ми се говори не за моята ощастливена персона, а за ощастливената българска поезия, която получава хоризонта на една изключително благородна като замисъл, като перспектива и като жест литературна награда. Без да е придружавана от йерархични звания и социални екстри, тя ще вдъхновява българските поети, тези рицари на истината и красотата, в техния непримирим двубой с бездуховността.

Ще си позволя да откроя красивата фамилност на тази уникална награда. Тя започва от безсмъртието на творчеството, което завеща на своята фамилия и на целия български народ Валери Петров.

Познавах по име Валери Петров и се влюбих в неговата поезия благодарение на моята съученичка в Руската гимназия Вера Ганчева, с която ни сближаваха общите литературни интереси и литературните събития с нашумелите имена на младите български поети. Благодарение на Верчето аз проследих гостуването в София на вече световноизвестния и безспорно свръхталантлив руски поет Евгений Евтушенко. Та в тези фамозни времена на петдесетте и началото на шестдесетте години душата ми ликуваше с поезията, която буквално се разхождаше не само в аудиториите на Софийския университет, но и по всички улици на София. Дните си аз прекарвах в пансиона на улица „Виктор Юго“ №1, седнал в столовата над купчето от учебници – за прикритие от дежурната учителка, а цялото ми внимание, цялото ми същество беше съсредоточено върху поредния празен лист на поредната празна тетрадка.

Пишех стихове.

Пардон! След години щях да разбера, че съм се опитвал да пиша стихове. Една сутрин, веднага след като влязох в класната стая и седнах на моя чин, Верчето се надвеси над мене и тихичко ме попита: „Ти да не пишеш стихове?“ „Ами... ти... откъде знаеш?“ „Не знам. Досещам се...“ Чувствах се като крадец, хванат на местопрестъплението.

„И какво?“ „Нищо, покажи ми.“

Олекна ми. Защо пък не...

„Добре. Утре ще ти донеса една поема.“

„Уха!“ – почти подскочи тя...

На другата сутрин ù занесох поема за един антифашист от моето село. На другата сутрин бъдещата съпруга на големия български поет Владимир Башев, който загина в нелепа автомобилна катастрофа в София, не беше толкова лъчезарна, колкото аз наивно очаквах. Тя ми подаде листовете с моето творение и каза: „Ами не е лошо, има нещо... но...“ Аз разбрах всичко. Всъщност всичко разбрах, когато една сутрин Верчето ми донесе един вестник или списание – сега не мога да си спомня какво точно беше, не помня името, а заглавието: Валери Петров, „В меката есен“. Тя ми каза „Това е поема“. И тогава разбрах не само какво е поема, но и какво е поезия.

„В меката есен“ е поемата на българската литература. Тя е метафората на този фундаментален жанр. Поемата „В меката есен“ одухотворява чудотворчеството на свещения български език. Валери Петров подари на България безценни съкровища. Безсмъртна е всяка творба, излязла под неговото божествено перо.

Очарован съм от членовете на неговата фамилия. Всеки от тях носи в себе си Валери Петров. Но не за да го показва, а за да го пази.

Аз съм щастлив, че съм удостоен с тази награда на името на най-големия поет на съвременната ни литература, поет, който остави жива следа, жива диря на човещина, на талант, на любов.

Поклон към Валери Петров.

Благодаря на всички вас и нека бъдем радостни, че българската литература не умира.


Добави коментар


Защитен код
Обнови

Статии от същия автор