На 22 април 2020 г. се навършиха сто години от рождението на Валери Петров. За отбелязването на този юбилей Съюзът на българските писатели учреди Национална награда за литература „Валери Петров“.

Тържеството, на което бе връчена наградата,  се състоя на 16 декември 2020 г. 

 ПЕТЪР АНАСТАСОВ е роден на 27 октомври 1942 г. в с. Марково, Пловдивско. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е журналистика в Москва. Бил е директор на издателство „Христо Г. Данов“, работил е като драматург в Кюстендилския драматичен театър, главен редактор на издателство „Христо Ботев“ и директор на издателство „Български писател“. В момента е главен редактор на издателство „Светулка44 АТЕНЕЙ“. Дебютира в поезията през 1967 г. Автор е на книги със стихове: „Зимна нежност“, „Тройно огледало“, „Както те обичам“, „Единствено безсмъртие любов“, „Този черен бял свят“, „Хубава и проклета си“ и др. Автор е и на шест пиеси, сред които „Обещай ми светло минало“. По негови сценарии са заснети телевизионните филми „Малка промяна в звездите“, „Командировка за спомен“ и „Оттатък ставаш невидим“. Сценарист е и на дванадесетсерийния телевизионен филм „Църква за вълци“. Носител е на Националната награда за поезия „Пеньо Пенев“, на Наградата на СБП за поезия за книгата му „Както те обичам“ и на наградата „Николай Лилиев“ за цялостно поетично творчество. Почетен гражданин на Пловдив.

 

СТИХОТВОРЕНИЯ

Брой 1-2, януари - февруари 2021

*  *  *

Лешоядите идат. Връхлита ме страх

и с жест първобитен сълзата си бърша.

Наоколо – мъст, омерзение, крах...

Лешоядите идат, подушили мърша.

 

Какво не успяхме да поделим –

всеобщия срам, греховете на вожда? –

та злобата днес като призрачен мим

злорадо в душите ни се разхожда.

 

И ето, след толкова птичи ята,

след толкова смях – лешоядите идат.

Луксозни ковчези на любовта

пълзят по асфалта с ръмжене и кикот.

 

Захвърлени бебета в кофи за смет

и писъци в подлеза – слизане в ада.

Среднощно завръщане като късмет

и сутрешни вестници като награда.

 

Стъписан, отчаян, обиден и ням,

народът отново очаква месия.

А ние отново без капчица срам

от очната ставка с народа се крием.

 

В безплодни единства – един срещу друг

и всеки във себе си като в мида.

Лежа под чаршафа – все още съм тук.

Все още съм жив. Лешоядите идат.

 

*  *  *

В часа на твоето мълчание, родино,

когато плачеш за убитите поети

и щъркелът виси в небето синьо,

и слънцето ти баладично свети...

Когато стиховете са прекрасни

и даже речите без тях не могат,

когато вечерта смирено гасне

и пламва Дебеляновият огън...

 

Наистина не бих могъл безгрижно

на даденото даром да се радвам,

но страх да не умра скоропостижно

в душата ми безсрамно се прокрадва.

И всичко си отива по местата,

и вече мога сам да проумея:

те просто преминаваха чертата,

а ние просто спираме пред нея.

 

Поезията всъщност е Голгота,

която ни сродява с вечността.

Но ние сме по-малки от живота,

а те са по-големи от смъртта.

 

 

 

НАРОД

 

Какво ти обещаха и какво получи,

народе мой, забравен като куче

в селцата и в панелните бордеи...

Усмивката ти слънчева къде е?

 

Помръкна тя, разтури се хорото...

Понякота ми иде да заплача.

Едва ли друг народ с такава кротост

би чакал милост от палача.

 

*  *  *

В полунощ

ще си взема трикракото столче

и ще седна край Млечния път.

Аз опитах от всички наслади и повече

не желая да служа на своята плът.

 

Поживях на земята, за нищо не плача,

само дето пропуснах да бъда щастлив.

Но ще бъда навярно, когато палача

се надвеси над мене добър и вежлив.

 

И навярно под лудата лунна секира

ще усетя в един възхитителен миг,

че човекът се ражда, когато умира,

и с това е безсмъртен, с това е велик.

 

Аз отвикнах от близкия край да се плаша.

Много свои неща не довърших докрай.

Но докрай ще изпия отровната чаша,

а пък вие решавайте – ад или рай.

 

А сега ще запаля цигара от горест,

обгорен от поредната земна беда,

и ще хвърля кибритена клечка отгоре,

а пък долу ще мислят, че пада звезда...

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

*  *  *

Селцата стават все по-малки,

а гробищата им растат.

И ето – хорицата жалки

на пръсти вече се броят.

 

На гробищата им е тясно –

настъпват те към зид и двор.

Настъпват упорито, властно,

сподиряни от птичи хор.

 

Дали от Бог така е речено

или природата греши,

но равновесието вечно

изглежда вече се руши.

 

Кой старата библейска нива

оре за следваща сеитба –

животът, който си отива,

или смъртта, която идва?

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови