ПЕТЪР АНАСТАСОВ е роден на 27 октомври 1942 г. в с. Марково, Пловдивско. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал е журналистика в Москва. Бил е директор на издателство „Христо Г. Данов“, работил е като драматург в Кюстендилския драматичен театър, главен редактор на издателство „Христо Ботев“ и директор на издателство „Български писател“. В момента е главен редактор на издателство „Светулка44 АТЕНЕЙ“. Дебютира в поезията през 1967 г. Автор е на книги със стихове: „Зимна нежност“, „Тройно огледало“, „Както те обичам“, „Единствено безсмъртие любов“, „Този черен бял свят“, „Хубава и проклета си“ и др. Автор е и на шест пиеси, сред които „Обещай ми светло минало“. По негови сценарии са заснети телевизионните филми „Малка промяна в звездите“, „Командировка за спомен“ и „Оттатък ставаш невидим“. Сценарист е и на дванадесетсерийния телевизионен филм „Църква за вълци“. Носител е на Националната награда за поезия „Пеньо Пенев“, на Наградата на СБП за поезия за книгата му „Както те обичам“ и на наградата „Николай Лилиев“ за цялостно поетично творчество. Почетен гражданин на Пловдив.

 

МОИТЕ БЕЗСМЪРТНИ ИКОНИ

Брой 1-2, януари - февруари 2021

На 30 януари 1925 година Гео Милев изпраща писмо до подпредседателя на Народното събрание Борис Вазов, брат на великия български поет Иван Вазов и наследник на неговите авторски права, в което моли за разрешението му да издаде книга с избрани стихотворения на легендарния му брат. Успоредно с молбата си Гео Милев си позволява дързостта да декларира, че „Законът за защита на държавата“, отнел елементарните човешки права на българските граждани, се разминава скандално с моралните принципи гражданската позиция на неговия брат, народния поет Иван Вазов.

 

...Извинете, г. Борис Вазов, в тоя миг, когато пиша това, аз не забравям, че Вий сте подпредседател на едно „народно представителство“, което гласува тоя чудовищен Закон „за защита на държавата“, който ми заповядва да мълча и да не мисля, дори да не мисля, че този закон не съдържа никаква правда (о, правда!), а е само една страшна угроза и терор над всяка глава, що мисли и – обича да мисли... „Над всяка непреклонна глава“ – ще побързате да ме поправите Вие със секирата на Вашия „Закон за защита на държавата“ в ръка; и веднага ще добавите най-големия си аргумент: че преклонената главичка остра сабя не сече! Зная, зная това. Но аз не забравям също, че Вие, подпредседателят на Народното събрание, д-р Борис Вазов, сте брат на народния поет Ив. Вазов, който ни научи да презираме тая подла мъдрост на преклонената главичка... Не, г. Борис Вазов, Вие двайсет години ни учихте в училището с честните творения на Вашия брат, поета Иван Вазов – учихте ни на честност, на любов към правдата и свободата и вяра в тяхната истина – едничка истина под това светло небе, възпитахте ни като честни граждани в заветите на Ив. Вазов, а сега искате да се откажем от неговия завет? Да похулим неговите идеали – идеали, завещани на нас, младите поколения, от старото велико поколение на Възраждането?

И това искате от нас Вие, братът на Ив. Вазов?

 

Авторът на поемата „Септември“ не може да не е знаел какво ще последва след дързостта му да напише и да изпрати на високопоставения властник това нелицеприятно писмо. Съдът постановява: 1 година тъмничен затвор, 20 000 лв. глоба, 2 години лишаване от граждански и политически права. Решил е да обжалва присъдата пред Апелативния съд. Годината е 1925. Датата е 15 май. Извикан е за „малка справка“ и изчезва безследно. Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София (Илиенци). Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на ген. Иван Вълков п??? ???? ???? 1954ред съда през 1954 г., доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с тел.

Още през зловещата 1925 година Законът за защита на държавата започва стремително да множи своите жертви. Има някаква неотменна логика в неговата хищност, в неговата ненаситност, в неговата омраза към поезията и в неговото сякаш планомерно действие. Това не е фатализъм. Това е педантично изпълнение на зловещ човеконенавистнически замисъл. Някъде на хоризонта е 1942 година. Моторни песни, представете си, моля ви се! Някакво матросче от Морското училище във Варна... Огняр ли бил... Абе, огняр... На конспирация ми прилича тая работа. Никаква прошка! Никакви глезотии! Поет! Като е поет, защо не си натиска парцалите! Детенцето му умряло... Ами ще умре като баща му с фантазии се занимава... Хукнал заводи да ми строи...

Още през 1925 година стана ясно, че Вапцаров няма да бъде помилван...

България се слави пред цивилизования свят като земята на убитите поети – тъжно основание за гордост, зад което се гърчи пантомимата на срама. Да убиваш поети е престъпление и грях. Да убиваш поети е същото като да убиваш ангели. Някои ангели умираха без да ги убиват. Един от гениалните лирици и сатирици на България умря от туберкулоза. Той се казваше Христо. Фамилията му беше Смирненски, но не отговаряше на нрава му. Не беше СМИРЕН. Беше смел, войнствен, безстрашен. Може би защото някъде в далечината препускаха Червените ескадрони. Страдаше, че не може да препусне заедно с тях. Беше болен. Жълтата гостенка се беше вкопчила в оскъдния му живот. С неподражаема самоирония, пронизана от величав трагизъм, слънчевият ангел на поезията осведомяваше хората, че лекарите му предписват курорти, силна храна, агнешко, масло... Но той нямаше пари да плати за такава храна. България не намери милосърдие и воля да спаси своя ангел. Може би точно тогава бюджетът не е разполагал с необходимите възможности... Или защото пишеше това, което не трябва да пише:

 

Кихавица! Днес няма кът

ненавестен от таз несрета,

простинал не за първи път,

разкиха се дори бюджета...

 

А кихат си безспир по нас

валута, ред и управия,

че в политическия мраз

и днес сме по жилетка ние.

 

И вслушаш ли се отстрани –

ще чуеш как със горест тиха,

простудена от две войни,

България зловещо киха.

 

Някога, когато Ат. Далчев напечата първите си стихотворения („Мост“, 1923), аз казах няколко добри думи за тях („Ек“, бр.2, 1924) и това беше достатъчно, за да го намразят мнозина, все пишущи братя, разбира се. Озлоблението се засилваше постепенно и отиде дотам, че един млад господин, скрит зад някакви инициали „Н. Р-ски“, написа една гавра в сп. „Златорог“, в която не бе пощадено дори нещастието на Ат. Далчев – неговото опасно късогледство. Друг млад господин, чието име също не считам за нужно да споменувам, не престава и до днес да дава израз на озлоблението си във в. „Комедия“. Нито с единия, нито с другия желая да споря; и ако сега пътьом припомням за тях, то е, за да отбележа, че успехът, направен от Ат. Далчев с „Прозорец“, която сбирка представя безспорно един ценен вклад в художествената ни съкровищница, е успех, направен при едно крайно враждебно отношение. Другиго то би обезсърчило – той прояви твърдост. Нека и в бъдеще не обръща внимание на озлоблението. Най-якият щит срещу него е хладнокръвието.

Константин Гълъбов, 1926 г.

Съдено е било открай време та до дeн днешен враждебността и нетърпимостта да опозоряват родните литературни нрави. През 1926 година забележителният български учен-филолог, писател и публицист проф. д-р Константин Гълъбов е документирал прозрението си за неизбежните морални и идеологически атентати срещу творците, които извисяват ръст над безкрилата, богоугодна и послушна равнина.

 

 


Добави коментар


Защитен код
Обнови