Димитър Денков е доцент по история на класическата и съвременната философия в СУ “Св. Климент Охридски”, основни интереси в областта на философията на Новото време, логика и теория на идеологията. Публикации на немски, руски, английски и френски. Преводач и редактор на основни трудове на Им. Кант, Г. Хегел, В. Бенямин, Фр. Ницше, М. Хайдегер, Х.-Г. Гадамер. Напоследък се занимава с изследвания по теория на съвременното общество – медии, политическа идентификация, теория на политиката.
Група интелектуалци от София-център тези дни непредпазливо се приближи до проблем,чието ясно поставяне със сигурност ще опровергае дванадесетгодишните напъни и подписки за “незабавна смяна на системата”, “не на страха”, “избор на единствено демократичния президент” и “утре започваот днес”. Нещата започват да приличат на Мрожеков фарс и “интелектуалците”, дори и да не знаят кой е Мрожек, знаят: с чиста съвест се измисля сериозен проблем, за да има после с какво да се оправдава чистата съвест.
Това е проблемът за образователната сегрегация на ромите, около който на 8.1.2002 г. (разбира се, в НДК, а не например във “Факултето” или “Столипиново”) се събра пъстра смесица от познати лица, та да се бори срещу етнически разделеното образование и обучение у нас и по-специално при ромите.
Похвалната инициатива ще си остане обаче поредното изигване на обществената съвест, ако не се каже, че и в този проблем, или по-точно “тъкмо в този проблем”, се вижда същността на т. нар. преход към пазарно стопанство и демократично устройство на обществото у нас. Според Дж. Сорос например това не е нищо друго, освен “разбойнически капитализъм”. Той погреба реалните демократични достижения на социализма в областта на човешкото равенство в достъпа до нормални социални условия за развитие.
Надали има друго по-важно условие за социализация от образованието. Надали има друга голяма етно-социална група, която да е пострадала толкова много от т. нар. преход в Източна Европа, колкото ромската. Точно при нея процесите на човешка маргинализация, деквалификация, поставянето на огромни групи от хора в зависимост от чисто природни условия и най-сетне декласирането са така ярки за “нормалното общество. За “белите хора в бяла страна” според расистките позиви на българските демократи от времето на “първия демократично избран министър-председател, българския Ф.Д.Кенеди”, та до днес. На този фон не е случайно, че когато трябваше, българските “демократи” обясняваха изборните резултати за левицата с това, че за нея гласували селяндури, цигани и маргинали.
Днес с думата “десегрегация” те откриват твърде модерен проблем у нас, който бе още по-модерен по времето на истинския Дж.Ф. Кенеди в САЩ. От онези времена, когато ромите у нас си плащаха тока, а негрите в САЩ правеха въстания, гладни стачки и походи за допуск изобщо до обществото, а не само за равенство в образованието, е останал и знаменитият отговор-въпрос за демокрацията въобще, що се отнася до отношенията между тогавашните обществени системи. Ако едната питаше другата защо имала скапани “Москвичи”, отговорът неизменно беше “А вие защо биете негрите?”.
В рамките на сериозността все пак може да се каже, че наистина е добре човек да има и “Форд”, и небити негри, и образовани роми, и платен ток, но ако трябва да избира между тези неща, все пак социално е по-логично да избере небитите негри, образованите роми и платения ток, нищо че ще кара скапан “Москвич”. По-човешко е, пък било и комунистическо.
Впрочем още в комунистическите времена няколко души се осмелявахме да поставяме дори и въпроса за образователното равенство, който в тогавшния ни идеализъм ни изглеждаше сериозен най-вече поради неравностойното присъствие на роми и турци в различните образователни равнища. Въпреки държавната политика за насърчаването им със специални квоти и стипендии. Сред тях са и онези 131 души, които вече през лятото на 1989 г. подписаха петиция до Народното събрание срещу т. нар. “възродителен процес” и “голямата екскурзия”. Всички те се водеха, може би наивно, от буквалното разбиране на социалните идеали, положени в устройството на Народната република.
Нека не влизаме обаче в сложности с историческа давност, а да отидем до баналната реалност в България днес, след дванадесет години преход, и в училищата, където:
- – между 50 до 100% от децата са роми, обитаващи чисто ромските села, махали и гета на големите градове (в 68 начални, 297 основни и 9 средни училища в цялата страна, но с особена концентрация в областите Шумен, Стара Загора, Сливен, в гетата “Столипиново” и “Шекер махала” в Пловдив, “Факултета”, “Татарли” и “Филиповци” в София, “Токайто” – Пазарджик, “Лозенец” – Стара Загора, “Чародейка” – Русе и др.);
- – физически и умствено здрави ромски деца заради държавната издръжка и подслон учат по програми за и сред умствено изостанали и инвалидизирани (почти навсякъде в 85-те помощни училища, чиито питомци по правило над50 % отново са роми, само в Смолянско – около 20%);
- – повечето, ако са момичета, престояват в училище до към дванадесетгодишната си възраст, а ако са момчета – до четиринадесет (навсякъде);
- – от 100 влизащи в първи клас ромчета пет – три момчета и две момичета – имат далечен шанс да завършат средно образование и дори 10% от тези пет – висше (особено ако са от градовете София, Пловдив, Шумен, Стара Загора, Сливен, Варна, Лом, Провадия);
- – не е чудно четвъртокласник да не може да чете и пише, а в първи клас да има тринадесетгодишни каки и батковци, преминаващи в т. нар. институции за деца, занемарени от родители (около 35 000 за страната, над 60% от тях – роми), напускащи училище като майки и татковци на сираците в 31 домове за медико-социални грижи за децата, проституиращи, вливащи се сред безпризорните и т.н. (навсякъде);
- – най-любимите часове са по пеене и физкултура и това мило се обяснява като генетично условие, макар на също такива генетични основания да се отказва племенен интерес към образование (навсякъде според повечето анкетирани дейци в образованието);
- – няма компютри, няма кабинети, няма лаборатории, няма физкултурен салон, а ако има – няма уреди, понякога няма черни дъски и тебешир, но има състав за песни и танци, а също така – безплатни за децата кифли и банички, купени от някоя неправителствена организация или по-богата община с хитроумната цел да се задържали децата в училище (навсякъде);
- – от национален тест за влизане в езиково или специално училище след 7 и 8 клас се вълнуват 0, 3% от учениците (навсякъде);
- – на родителски срещи в училище учителите са повече от родителите и затова първите ги провеждат по домовете, съчетавайки ги със събирането на децата особено през есента и пролетта (навсякъде);
- – бъдещето “у затворо” и “магистралка” е много пъти (без значение дали 100 за момчетата или 300 за момичетата) по-вероятно от “университет” и “бачкане” (навсякъде, но най-вече в Пазарджишко, Пловдивско, Софийско, Варненско, Сливенско, Русенско);
- – ремонт не е правен от години, има всякакви течове (навсякъде), оградата е тип “кльон”(на места), пред входа има преградни съоръжения за стесняване на “ученикопотока” с цел индивидуалнапроверка, а счупените стъкла се заменят с шперплат и свалени радиатори за парно отопление (понеже такова няма в над 50% от училищата, преобладава шперплат);
- – всеотдайни, мисионерско-аскетично настроени учители, отказващи се от надбавки заради храна на децата, се сблъскват с досадата на свои колеги, приемащи пребиваването си в “такова” училище за наказание и съответно наказващи децата (навсякъде);
- – повечето деца, малко учители и почти никой директор имат надежда, че може да се случи чудо с “нашето училище” и някой богат американец, англичанин, датчанин, швед, немец, турчин и т.н., но не и ром, не и българин, не от някоя роднинска фондация, не предизборно, да развърже кесията, минавайки случайно през селото, махалата, гетото, преповторени в условията на училището.
Най-общо това са данните на едно изследване, чиито резултати за цялата страна и по области могат да бъдат намерени в “Ромски училища. България 2001” и на адрес http:\\ romaschools.osf.bg.
Каква десегрегация да търсим тогава? Що за красиви и купешки приказки, когато това е образът не само на ромското, а и на нашето, българското училище. То не е само ромско, макар именно в ромските училища да се наблюдава най-остро това, което е бъдещето и на “българските”, и на “турските” школа. Десегрегацията, ако не означава обогатяване на отделни ромски семейства и лицемерни фондации, би била чудо като еднократен акт и още повече – илюзия, че проблемът е етнически.
Този проблем е социален. Решаването му предполага най-общо следните стъпки в образованието:
- – предучилищно обучение за всички деца (в него сега са обхванати 54% от българчетата, 38% от турчетата и 12 % от ромчетата);
- – 100 % обхващане и задържане на децата в началното и основното училище;
- – оборудване на училищата със съвременни средства за обучение;
- – привличане на местни власти, неправителствени организации и родителски настоятелства за работа на всички образователни нива;
- – въвличане на местните общности в трудова заетост около самото училище.
Чудото няма и да се случи, ако не се заложи дългогодишна, обвързана с икономически и социални мерки, подкрепяща стратегия, в която ромите да не бъдат страничени отделен участник, а част от национална политика за преодоляване на бедността. Не се ли случи, всички идеи за достойно присъствие на страната в съвременния свят, за евроатлантически ценности и сътрудничество, основано на демократични практики, ще се превърнат в празни приказки за десегрегация – не за част от обществото, а за цялото, което просто ще продължи да се отказва от себе си.
