Вергил Маринов е директор в СОУ “Любен Каравелов” – Видин. Първа квалификационна степен, докторант в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на около 50 публикации в областта на образованието, екологията, културата и управлението. Член на управителните съвети на Българско движение “Син флаг”, Балкански природо-защитен съюз, Съюз за защита на природата, ФРГО, Общобългарски комитет “Васил Левски”.
В началото на XXI век промените и кризите са неизбежни за България, която преживява интензивен период на преход към гражданско общество и пазарна икономика. Определяща позиция има и училището като културно-образователна институция, която следва да не допуска социална изолация на подрастващите, да отчита многообразието на индивидите и групите. Това обаче не е възможно в рамките на досегашните образователни модели и системи, които са сериозно застрашени и до голяма степен изчерпани.
Нашата изострена педагогическа чувствителност не отчита новото време, промените в личността и психологията на младите хора, в техния свят и манталитет. Знаем ли какво се криезад феномена училищен живот и живот на ученика?
Проявявам подчертан професионален скепсис по отношение на днешните училищни модели, защото те достигнаха критичната точка на своята неефективност и социална неадекватност – като организация, като педагогическа форма и методическо съдържание. Те са пределно изчерпани, заедно с недостатъците на класическата класно-урочна система. Тези модели отдалечават институцията училище с непривлекателна бързина от своята педагогическа и социална мисия. Защо тогава не бъдат променени? Отговорът е – не сме подготвени за новото, изпитваме страх от промените, страх от личността на ученика, страх от себе си. Защото светът е друг и учениците са други.
Досегашният модел реализираше следната триада: дете с проблеми – педагогически етикет – изолация. Необходима е промяна в следната посока: дете с проблеми – диагноза – оказване на помощ.
Всяко поведение има причини и всяка причина има следствие. Всяка педагогическа намеса без изясняване на причините е с ниска ефективност. Робуването на предразсъдъци води до стимулиране на бягствата и нежелание да се посещава училище. Практиката показва, че бягат всички, и особено добрите и отличните ученици. Едно социологическо проучване в СОУ “Любен Каравелов” – Видин, с участие на 256 ученици от 14 паралелки от 7 до 11 клас показва, че бягствата най-вече зависят от процеса на оценяване на знанията, от желанието за участие в учебния процес, от трудностите, свързани с учебния материал и неоказване на помощ от учителите. Желаният тип учител е демократичният, но за 40% от учениците най-често срещаният е авторитарният. Педагогическата практика е изпълнена с примери за недоверие във взаимоотношенията между учители и ученици. Това води до отчуждение или до агресия. Или до друго “изобретение” на учениците като реакция и отношение.
Днес у децата липсва мотивация и те натрупват негативна енергия. Имат страх и неясни очаквания от училището, от живота извън цифровите оценки на знанията. Всяка личност преминава през криза, но е изключително важно как да се излезе от нея. Защото при учениците резултатът най-често е бягство от училище, от семейството, от себе си, агресивност, убийство и самоубийство. Бягството като спасение и като катастрофа.
Това е така, защото съществуващият модел води до смилане на детската душа – семейството не зачита личността, училището не я подпомага, а обществото е безразлично. В обкръжението на детето всички фактори водят до изолация и то губи желание. А желанието е най-големият мотив. Няма ли желание, няма го Азът.
Учениците трябва да имат нов образ в училището, нов статут, който ние да приемем и легитимираме – статута на личността. Училището трябва да развива у ученика гражданин. Един нов модел на ХХI век трябва да бъде свързан и с народопсихологията. От нея ние, българите, трябва да вземем по-зитивното – стремежа към по-високо образование и академичния характер на средното ни образование. Същевременно в нашата традиция са се наслоили и егоизъм, предразсъдъци, неуважение към децата като личности, страх и недоверие.
Протичащият процес на икономизиране на училището (свиване на щата, липса на извънкласни и извънучилищни форми за работа с децата, вакуум в свободното време) води до негативни резултати във възпитанието на учениците. Учителската професия сега не съдържа административна мярка за педагогическа некомпетентност, в резултат на която има бягства от часовете, неусвояване на учебния материал, обидени и изолирани деца. Необходим е нов педагогически морал, нов статут на ученика, нови възпитатели в училището. Къде са педагозитеи психолозите, които завършват тези специалности? Защо те да не бъдат само класни ръководители и да провеждат гражданското обучение и възпитание на учениците?
В момента нашето общество загива от липса на граждани. А гражданинът е човек, който има права и отговорности, който се изявява и се чувства добре на дадено място, който има нужди и желания и личният му социален успех е двигател на прогреса. И той не е постигнат с цената нито на жертви, нито на насилие.
Новият модел е моделът на уважение към статута на ученика. Така училището ще изпълни своята мисия, а тя е образование, възпитание и развитие на всички деца. Без това училището губи своя смисъл, а професията учител – своята същност. Защото образованието е част от нашата национална свобода.
