Петкан Илиев е завършил макроикономика в УНСС – София. Има квалификационен курс по икономически анализи на селскостопански проекти, обслужване на проекти и образователни програми в Минесота – Минеаполис, САЩ. Специализирал е “Международна задлъжнялост” в Полша. Автор на над 150 публикации в областта на антимонополната политика и защита на конкуренцията в условията на преходните икономики, теория и методология на макроикономическия анализ, икономическата цена на корупцията и др. Главен асистент по икономикс в УНСС – София.
Доверието в паричните съвети до голяма степен се определя от законовата рамка, гарантираща фиксирания валутен курс и правилото за покриване на паричната база с резервна валута. Обикновено при изграждането на законовата рамка възниква въпросът: “Кой вид парично правило – 1) гъвкаво правило с клаузи за изход при шокове в икономиката или 2) строго правило без клаузи за изход – е по-подходящ за възприемане?”. В теорията се счита, че първото е по-доброто решение, но за страни, провеждали непоследователна парична политика в минали периоди, условностите и клаузите за изход биха направили паричното правило неразличимо от дискрецията. За тези страни твърдите правила са единственото решение за възстановяване на доверието в монетарните власти, като паричният съвет е един възможен модел на такова правило, но не непременно най-добрият.1
В края на 2001 г. и началото на 2002 г. Аржентина изпадна в дълбока политическа и икономическа криза след като правителството на Карлос Менем въведе на 1 април 1991 г. системата на паричен съвет и със закон разменният курс на аржентинската парична единица бе фиксиран към щатския долар в съотношение 1 песо за 1 долар. Изискването бе парите в наличност да са подкрепени от резерв в американски долари, като притежателят на песо можеше свободно да обменя националната валута за долари и да държи американски парични знаци. В крайна сметка обаче в началото на тази година новото аржентинско правителство обяви девалвацията на песото, като опит да спаси колабиращата икономика, с което на практика сложи край на системата на валутен борд, просъществувала повече от 10 години.
Въпросът е дали примерът на Аржентина е показателен и заразителен за българското стопанство? Какво се случи с българската икономика през последните 5 години, за да можем да сравним ситуацията с тази в Аржентина в края на 2001 и началото на 2002 г.?
Преди повече от четири години, от 1 юли 1997 г., бе въведена нова парична система, основаваща се на принципите на паричния съвет, което на практика е може би най-голямата институционална промяна от създаването на Българската национална банка през 1879 г. След като през 1996-97 г. Централната банка загуби контрол върху паричното предлагане, в крайна сметка се стигна до отказ от провеждането на самостоятелна парична политика. Въвеждането на валутния борд в България доведе до постигането на финансова (по-скоро парична) стабилизация, която рефлектира позитивно върху редица икономически индикатори. Резюмирайки плюсовете и минусите през последните 3 години (2001 г. бе белязана от забележими политически промени, което не е показателно за тенденциите в системата на валутен борд), като че ли положителното влияние взема превес (вж. карето на стр. 33-34).
Промени през тригодишния период от въвеждането на паричен съвет:
Положителни промени
Инфлация. След като достигна близо 600 % през 1997 г., годишният растеж на потребителските цени спадна до изключително ниски нива в размер на 5-6% годишно.
Бюджет. През 1997 г. бюджетният дефицит беше сведен до доста по-ниско ниво от предвиденото и напълно ликвидиран през 1998 г. В условията на паричен съвет постигането на фискална консолидация е едно от най-значителните постижения на българското правителство. През 1999 г. изпълнението на консолидирания държавен бюджет показва дефицит по-нисък от очаквания от 1,5%.
БВП. След 1997 г. БВП показва признаци на възстановяване. Българската икономика реализира през 1998 г. растеж от 3,5 %, през – 1999 г. 2,5 %, а данните за 2000 г. показват ръст 5 %.
Валутна политика. След фиксирането на валутния курс на равнище 1 лв.= 1 DM негативното влияние на девалвацията на родната парична единица бе преодоляно. В края на 1999 г. валутните резерви на БНБ достигнаха максимума си независимо от обслужването на външния дълг и дефицита на текущата сметка. В края на декември 1999 г. валутните резерви на БНБ нараснаха с 22,7 % в сравнение с края на 1998 г. и достигнаха максимума от 6,272 млрд. евро.
Стабилност на банковата система. Дейността на търговските банки е в основата на икономическата криза от 1996-97 г. Търговските банки обаче влязоха в новата парична система с висока капиталова адекватност, която продължи да расте и през 1999 г. В този смисъл беше и регистрираната през 1999 г. тенденция на повишаване с почти 3 % на доверието в банковата система.
Паричният сектор. Периодът след въвеждането на паричния съвет се характеризира с бързо нарастване на парите извън банките, което сложи край на процеса “бягство от лева”. Въпреки по-ниските темпове през 1999 г. в сравнение с 1998 г., устойчивият ръст на парите извън банките е проява, както на нараснало обществено доверие, така и на повишено търсене на пари. Нарасналото търсене на пари в наличност при запазване равнището на лихвените проценти през годините е белег за реално увеличаване на доходите, но и за ръст на нерегистрираната икономика.
Държавен дълг. Постиженията в тази област надхвърлиха първоначалните очаквания, като бе постигнато значително редуциране на лихвените плащания по вътрешния държавен дълг. Предприетата стратегия за постепенно обратно изкупуване на вътрешния дълг доведе до това, че от близо 70 % към БВП в края на 1996 г. той намаля под 15 % в края на 1998 г. Същевременно валутният резерв покрива 2,93 пъти средногодишните плащания за обслужване на външния дълг, а сумата, необходима за обслужването му, възлиза на 19,8 %.
В крайна сметка не трябва да забравяме факта, че зад “добрите” резултати и комплименти по адрес на реформите в България от страна на международните финансови институции се крият по-прагматични основания за благосклонност. Т.е не трябваше да се възгордяваме от постигнатото, защото в търсенето на алтернативи поради някои неудачи (финансовите кризи в Русия и Азия) България се оказа добър полигон. Оказва се, че ние сме нужни на МВФ и Световната банка, а не че точно сега реформите у нас са достигнали онзи праг, от който тласъкът от страна на международните финансови институции ще динамизира родната икономика и тя ще потегли по пътя на растежа.
Българският валутен борд премина и под знака на още едно парично мероприятие – деноминацията на родната парична единица. Апокалиптичните опасности, които ни дебнеха от провеждането на това мероприятие, според тогавашната опозиция – нова инфлация, огромни и излишни разходи по провеждането му, не се сбъднаха. Прекалено много бяха анализите, които търсеха под вола теле, но почти всички прогнозираха, че може да се получи нарастване на инфлацията поради закръглянето на цените, че това мероприятие се прави по конюнктурни политически съображения, че с този закон се слага точка на процеса на обезценяване на лева и т.н. Управляващите дори отидоха по-далеч като заявиха, че който е против деноминацията, е против борда.
Факт е, че деноминацията не успя да изпълни основното си предназначение, а именно да стимулира икономическия растеж. Опитът показва, че в страните където е проведена деноминация, нарастването на потреблението е около 3-5 на сто, при условие, че управляващите са уцелили приеманото от населението съотношение между отделните купюри. У нас обаче се наблюдаваха неустойчиви промени в покупателната способност на доходите и именно през последните месеци на 1999 г. започна спад на покупателната сила. Важното е обаче, че правителството успя да доведе деноминацията до чисто техническо мероприятие, което все пак означава, че родната икономика постепенно придобива все по-цивилизовани черти.
Какво показва сравнителният анализ
на българската и аржентинската икономики, работещи в условията на паричен съвет?
На първо място, българската парична единица бе вързана в съотношение 1:1 първоначално за германската марка, а сега с обезценяващото се евро, следвайки теорията за оптималната валутна зона. Подобни бяха и основанията за Аржентина, където местната валута бе вързана в същото съотношение, но с поскъпващата американска парична единица. Счита се, че скъпата резервна валута е един от рисковете за валутните бордове, тъй като фиксираният валутен курс може да се отклони по този начин от реалния и от тези на търговските партньори. Според експерти обаче в България след 1997 г. реалният валутен курс се движи в много тесни граници с изключение на първоначалните месеци.2 Ефективният валутен курс на лева спрямо долара е на практика почти непроменен за разлика от други държави, работещи в условията на паричен съвет – в Естония обезценяването на местната валута е около 40%, а в Латвия – около 2 пъти.
Второ, от гледна точка на времевия интревал развитието на паричните съвети в двете страни също е несъизмеримо. В Аржентина паричният съвет функционира от април 1991 г., а българският – от юли 1997 г. “Преднината” от 6-7 години, която Аржентина има, показва, че развитието на валутния борд в двете държави е в различни периоди (етапи) на движение на световната икономика – в началото и края на 90-те години, които се различават в своите тенденции.
Трето, различни са мащабите на двете икономики. Аржентина е единствената голяма икономика сред държавите, приели паричния съвет. Със своите 37 млн. души население и огромна територия тя не влиза в параметрите на малка отворена икономика с фиксиран валутен курс, каквито са останалите държави, работещи в условията на валутен борд. Малката отворена икономика по-лесно се интегрира в световната търговска система и има по-големи възможности да привлече необходимите външни ресурси (ивестиции) за финансиране на дефицита по текущата сметка. Това е популярният в монетаристката литература модел на “малка страна с открита икономика”, който е построен на принципа на черната кутия, и при който важно условие се явява наличието на фиксиран курс. Тъй като изправянето на диспропорциите се осъществява не за сметка на измененията на валутния курс, а чрез превода на валутни резерви от една страна в друга. България принадлежи към модела на малка страна с отворена икономика, тъй като делът на износа и вноса в БВП е висок – през някои години надхвърля 100%.
На четвърто място, икономическият растеж в България и Аржентина има различни темпове и носители. През първите 4 години Аржентина реализира ръст, надхвърлящ доста този на България, като през 1992 г. той е 10,3%, а средногодишно за периода 1991-2000 г. е 4,3%. През последните 3 години темпът на растеж е отрицателен. Аржентина заложи на максимата, че “пътят към капитализма и стопанския растеж започва с потреблението”. Реформирайки своята икономика по рецептите на МВФ, Аржентина постигна истински потребителски бум, който обаче продължи само 4 години. През този период в лексиката на аржентинските граждани се появи терминът “живот на кредит”. На практика на разсрочено плащане за 2, 6 , 12 и дори 36 месеца можеше да се купи почти всичко – от бельо до жилище. След 1994 г. икономическата ситуация пак се влоши и много аржентинци се оказаха без работа и дори без жилища. Т.е. в крайна сметка всеки втори жител на “Сребърната страна” потъна до уши в дългове. С други думи потребителският икономически растеж в условията на паричен съвет не е най-добрият вариант за провокиране на стопански ръст.
България през тези първи 4 години в условията на валутен борд не успя да разпали “потребителската истерия”, което изигра положителна роля за родното стопанство, тъй като, ако се наоблюдаваха подобни симптоми, то зад тях не стоят никакви промени в реалния сектор и това можеше да доведе до аржентинския вариант. Изявленията на висши представители на МВФ и на българския финансов министър, че страната ни ще следва инвестиционния тип растеж, са повод за умерен оптимизъм за развитието на родното стопанство.
Пето, аржентинският износ търпи двойното влияние от една страна на скъпия долар, а от друга – присъствието на пряк конкурент във външната търговия, като Бразилия. Тя е страна, съизмерима по мащаби с Аржентина и работеща в условията на гъвкави валутни режими, т.е. свободна да девалвира националната си валута. Освен това външнотърговските проблеми на Аржентина са много по-дълбоки от цената на песото. До известна степен дори те нямат нищо общо със системата на паричен съвет, а се коренят в неконкурентноспособността на местната икономика и високото дългово бреме. Оказва се, че Аржентина си остава слабо интегрирана в световното стопанство чрез външнотърговските канали.
За България проблемите на износа не се дължат на надценяването на лева, а са по-скоро резултат от структурните проблеми в родното стопанство и ниската му конкурентноспособност. Нещо повече, почти половината от българския експорт е в долари, което при обезценяващото се евро би трябвало да поддържа експортни стимули. В същото време основните ни търговски партньори от ЕС (над половината от външнотърговския ни оборот е с държавите от еврозоната) не манипулираха валутните си курсове, подобно на Бразилия, която обезцени рязко националната си парична единица и по този начин нанесе удар върху аржентинската икономика. Като прибавим и факта, че българският капиталов пазар е неразвит и националното ни стопанство е свързано със световните капиталови потоци единствено чрез преките инвестиции, става ясно защо е невъзможно в родната икономика да се инициират кризи, предизвикани от бързото движение и преместване на капитали.
Шесто, външният дълг на Аржентина е по-малък като дял от БВП (около 50%) в сравнение с българския, който се колебае между 75-80%. Външният дълг на Аржентина сега превишава пет пъти годишните постъпления от износа и възлиза в абсолютен размер в края на миналата годинта на около 132 млрд. долара. Основният проблем на аржентинския външен дълг обаче не е в абсолютната му сума или относителен дял спрямо БВП и експорта, както изглежда на пръв поглед, а в неблагоприятната му структура и ограничените постъпления от износ и други източници. В същото време българският дълг е добре структуриран и разсрочен във времето, а емитирането на нов дълг е ограничено.
Покриването на голямото дългово бреме и в България, и в Аржентина поради системата на паричен съвет е невъзможно да става чрез емитирането на национални парични знаци, т.е. печатането на пари. Това става в Аржентина основно чрез активното заемане на паричен ресурс от чужбина, което е и една от причините за провала на паричния съвет там.
За България вземането на заеми от чужбина е съчетано с постъпленията от все още незавършилата приватизация и сравнително добрите приходи от износа, които финансират обслужването на държавния дълг като цяло. Някои анализатори смятат, че за България е налице и определен процес на преструктуриране на външната ни търговия – над 50% от експорта за миналата година се пада на услугите, а във вноса започват да преобладават инвестиционните стоки и изделия.
Седмо, нарастващият фискален дефицит бе един от основните фактори на кризата в Аржентина, който през 2000 г. достигна 2,4% от БВП. Официалният бюджетен дефицит в България през последните 4 години е по-нисък от аржентинския и се колебае вече около под 1% (не е надхвърлял 1,5% през годините на валутен борд). Независимо че правителствените разходи като дял от БВП в Аржентина и България са почти на едно и също равнище – съответно 21% и 22% за 2000 г., налице е тенденция към тяхното нарастване, като в Аржентина това е съчетано със забавени темпове на растеж (отрицателен ръст). Вместо да съкрати разходите си обаче, аржентинското правителство заложи на финансиране на дефицита чрез увеличаване на данъците и активно заемане на ресурси от международните финансови пазари и международните финансови институции. През 2000 и 2001 г. данъците бяха увеличени на три пъти, което направи данъчното бреме непосилно, дори по-високо от това в САЩ, което забави икономическия растеж и срина данъчните постъпления. Резултатът бе невъзможност да се обслужва външния дълг.
В България след въвеждането на валутния борд бе постигнат значителен успех по отношение на поддържането на строга фискална дисциплина, ниски бюджетни дефицити и свиване на ставките на преките данъци, като едновременно с това се акцентираше на разширяването на обхвата на данъчната основа и се залагаше на приходите в хазната от косвените данъци. Значителна част от дефицита в хазната се покриваше от приходите в приватизацията.
В същото време от голямо значение за краха на аржентинския паричен съвет беше фактът, че в основата на кризата стоеше натискът на местните власти (Аржентина е федерална държава), който поддържаше и подхранваше фискалните дефицити и външния дълг. Големите и доста самостоятелни провинции при липсата на строга фискална дисциплина провокираха значителните разходи извън централната власт, което е друга от основните причини за кризисното излизане на аржентинската икономика от системата на паричен съвет.
В България ситуацията е по-различна, като общинските бюджети и отпусканите субсидии са минимизирани още на централно равнище и до известна степен системата на валутен борд е стигнала и до местно ниво. Ако обаче се допуснат неправомерни значителни общински разходи, това би било една от основните заплахи за борда.
Осмо, външните шокове (кризи) засегнаха, макар и косвено, доста силно аржентинската икономика – мексиканската финансова криза (1995 г.), азиатската (1997 г.) и руската (1998 г.). Тяхното влияние силно наруши структурата на външното финансиране и бе една от причините за краха на паричния съвет. България по различни причини остана доста изолирана от сътресенията на финансовите пазари и успя да запази благоприятна структурата на външния си дълг, включително дори да намали дълговото бреме. В този смисъл България не предприе защитни мерки за своята икономика, а вероятно и това няма да бъде политика за в бъдеще, защото за това пречат споразуменията с ЕС и ЦЕФТА, а и либерализацията на търговията на Балканите вече е факт със сключените двустранни споразумения с някои Балкански държави.
Девето, официалният валутен резерв и в България, и в Аржентина се запазиха на относително добро ниво според международните стандарти. За Аржентина той отговаряше на 7-9 месечен внос, а за България валутният резерв бе равен на вноса за 5-5,5 месеца. За латиноамериканската държава обаче той не съответстваше на външната задлъжнялост и не гарантираше устойчивост при външни шокове. Докато за българската икономика отношението му към външния дълг и неговото обслужване е по-благоприятно, особено като се има предвид фактът, че хребетът на плащанията по външния дълг е периодът между 2001-2003 г., когато те надхвърлят 1 млрд. долара.
Десето, Аржентина не успя да извърши коренни пазарно ориентирани реформи, въпреки изявленията на управляващите, че ще бъде въведен неолиберален стопански модел, и въпреки че още аминистрацията на Карлос Менем либерализира режима за чуждестранните инвестиции, премахна ценовия и валутен контрол, експортните такси и квотите за вноса и пр. В същото време слабото взаимодействие между бизнеса и администрацията и неефективната правна система подкопаха реформиращата се аржентинска икономика.
Подобни са и проблемите у нас, където административните разходи за бизнеса са значителни, проблемите с монополизацията на икономиката не са решени, администрираните цени продължават да тегнат над домакинствата и бизнеса. Факт е обаче, че за разлика от Аржентина, където повече от половината от икономически активното население в много провинции е наето на работа в държавния сектор, и същевременно трудовият кодекс, общественото осигуряване, здравеопазване и социалното подпомагане са морално остарели и се нуждаят от модернизиране, то в България здравната, социалната и пенсионната реформа са напреднали в положителна посока.
Липсата на гъвкаво трудово законодателство и доста висок дял на скритата икономика, включително неформална заетост, са характеристики, съпътстващи аржентинския и българския валутен борд. Според някои данни неформалната икономика в Аржентина е около 23%, а според НСИ данните за България сочат 22% сив сектор. Вероятно реалните цифри са доста по-високи като се имат предвид други методики на измерване на скритата икономика.
Единадесето, ролята на международните финансови институции за икономиките в паричен съвет е доста спорна и е обект на дискусии от страна на анализаторите. Според някои експерти, донорската помощ от страна на МВФ по-скоро нанася вреди, отколкото носи ползи, визирайки аржентинското стопанство. Доводите им се опират на т.нар. “Модел на застъпване на поколенията”, като според тях финансирането временно облекчава проблемите, но с цената на увеличаване бремето на дълга в бъдеще. Достъпът до тези “лесни” кредити само засилва моралните рискове и изкривява пазарните стимули в националните стопанства.
В същото време обаче не може да се отрече, особено що се касае до България, че фондът изигра силно дисциплинираща роля по отношение не само на паричната, но и на фискалната политика, за разлика от Аржентина. За България е ясно, че МВФ и Световната банка ще продължат да подкрепят системата на валутен борд, за разлика от Аржентина, където исканията за отпускане на 15-20 млрд. долара заем ще са под въпрос.
При песимистичния и оптимистичния вариант на своята стратегия за България Световната банка е предвидила да финансира проекти за фонда за социални инвестиции, за модернизация на образованието, за общински социални услуги, като отпусканите средства ще се ограничат само до ключови инвестиционни проекти, чиято обща сума не надхвърля 230 млн. долара за финансовите години между 2002 и 2004 г., ако не се поддържа сегашното ниво на реформи.
Ако обърнем поглед към данните, ще видим, че нетната експозиция на МВФ към Аржентина е 11,2 млрд. долара, докато на България е 914 млн. долара. Зад тези абсолютни цифри, даващи представа за тежестите на аржентинската икономика, се крият обаче различия в относителните данни. Финансирането от Фонда представлява 8,6% от аржентинския дълг и 9,6% от българския, което е 13,65% от широките пари (паричния агрегат Г3) в Аржентина и съответно 18,6% – в България. Т.е. и по двата показателя в относителни цифри изпреварваме Аржентина. Това обаче носи повече плюсове за родното стопанство, тъй като провокира по-консервативни мерки от страна на МВФ спрямо България и има дисциплиниращ ефект върху поведението на правителство, фирми и домакинства.
Дванадесето, България се радва на относителна политическа стабилност за разлика от Аржентина, която само за броени дни смени 5-6 президенти, като двама от тях останаха на власт само за по 48 часа.
Тринадесето, за разлика от Аржентина, България има ясна стратегия за излизане от паричния съвет и това е присъединяването къв Европейския валутен съюз, т.е. приемането на еврото за парична единица, обслужваща родното стопанство. Аржентина нямаше ясна стратегия за излизане от системата на валутен борд и излишната приказливост на аржентинските политици за възможната едностранна доларизация нанесоха непоправима вреда на стабилността на системата. Резултатът бе загуба на доверие на аржентинците в собствената им парична единица и шоково излизане от борда.
Този сравнителен анализ показва, че всякакви аналози с аржентинската криза за крах на системата на паричен съвет в България са по-скоро спекула, отколкото близка реалност. Кризата в Аржентина бе предизвикана от причини, голяма част от които са характерни само за местната икономика.
Но липсата на пряк аналог с Аржентина не е повод за самоуспокоение. Изводът, който следва от аржентинския крах, е, че не трябва да лежим на лаврите на финансовата стабилизация, защото родната икономика също е уязвима, ако финансовата стабилизация поддаде и стане трудно контролируема и се наруши относителното равновесие на външните баланси (търговски, платежен и пр.).
Затова всички препоръки за “плавно излизане” от системата на паричен съвет чрез въвеждането на “плаващ курс” са меко казано провокация за нови шокове за родното стопанство, подобни на тези от 1996/97 г. Ясната визия за монетарната перспектива на България – влизането в еврозоната и приемането на еврото като парична единица, могат да бъдат стабилизиращ фактор, а не да въздействат деструктивно на българската икономика. Това засега е единственият начин за плавно излизане от системата на паричен съвет.
Бележки:
1. Вж. сп. “Алтернативи”, УНСС, септ. 1998 г., Христов Калин, “Паричните съвети в Аржентина, Естония и Литва. Правила срещу дискреция в паричната политика”, с.12-15.
2. Вж. в-к “Пари”, бр. 4.01.2002 г., Йонкова Асенка, “Валутният съвет, ролята на МВФ – поуките на Аржентина”