Борислав Градинаров е доктор по философия. Магистър по право. Научен сътрудник I ст. в Института за философски изследвания към БАН. Автор е на книгата “Творчеството – мит и предизвикателство” и на над 20 научни статии в областта на политиката, икономиката и правото. Активно публикува политически, икономически и правни анализи в “Труд”, “24 часа”, “Монитор”, “Стандарт”, “Сега”, “Банкер” и др.
Една от харизматичните идеи след 10 ноември 1989 г., с която повечето политически субекти се опитваха да “омагьосат” българския гласоподавател, беше тази за средната класа. Независимо към коя част на политическия спектър причисляваха себе си, движенията или партиите неизбежно се опитваха да легитимират своята постсоциалистическа идентичност с намерението да провеждат политика, насочена към формиране на широки и благоденстващи средни слоеве.
На практика, обаче, представата за средната класа стоеше в повечето случаи като атрактивна кръпка, взета от една друга действителност. В масовото мислене тя се изчерпваше с определено ниво на доходите и с представата за холивудски стандарт. Това, което най-често се изпускаше, беше, че средната класа е социална група, характерна за точно определени общества – развитите индустриални общества от западноевропейски тип. При това този тип социална структура имаше и конкретен исторически контекст и параметри. Те са свързани с масовото машинно производство, силните профсъюзи, социалната държава и биполярното разделение на света. Освен това средната класа като стабилизиращ фактор в развитите индустриални страни беше и следствие на формиралите се постепенно в продължение на почти два века социални условия, в които, освен начинът на живот и труд, се включваха и традициите, моралът, религията, политическият опит, както и определено световъзприемане. Като имаме предвид цялата тази многофакторност на явлението, съвсем логично възниква въпросът:
“Обосновано ли беше обещанието да се изгради такава средна класа и у нас?”
И въобще какви бяха изходните условия? Може ли да говорим, че в предишния период социалното ни развитие беше формирало нужните предпоставки?
Историческата биография на българското общество се различава съществено от пътя на западноевропейските страни към формирането на социалната структура от развитата индустриална епоха. Част от причините се коренят в късното отвоюване на националната независимост на страната. Друга част от тях са в наследеното от турското робство забавяне в развитието на производителните сили и в деформираните социални трансформации. Трета част вероятно могат да бъдат потърсени в народопсихологията на българина, в която егалитаризмът винаги е стоял на централно място. Навярно трябва да се даде дължимото и на прекалено твърдото вмешателство на великите сили в съдбата на следосвобожденска България. Не бива също така да изпускаме предвид и пречупването на националния дух след неуспешните опити за обединение на разпокъсаните от Берлинския договор български земи в трите войни от началото на века – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна.
Целият този комплекс от условия детерминират сравнително своеобразното изменение на социалната структура в България след Освобождението и неуспехът да се изгради обществена йерархия от модерен тип. За да проследим как са се изменяли социалните групи и отношенията между тях, е целесъобразно да определим историческите периоди. В литературата като критерий най-често се използват фундаменталните промени в социално-политическото устройство на страната. Това са трите периода: първият – от Освобождението през 1878г. до 9 септември 1944 г., вторият – от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989г., и третият – след 10 ноември 1989г. Проследяването на социалните изменения през тези три периода показва, че, за разлика от страните от Западна Европа, у нас има резки прекъсвания на тенденциите от предходните периоди и в известен смисъл започване на нов исторически цикъл. Всеки нов исторически цикъл обаче като че ли тръгва от по-ниско ниво в сравнение с най-добрите достижения на предходния.
Първият период е от Освобождението през 1878 г. до 9 септември 1944 г.
За него е характерно, че обликът на България е подчертано аграрен. Преобладаващата част от населението живее в селата и се занимава със селско стопанство. По данни на Националния статистически институт през 1900 г. това са 81,2% от населението, през 1926г. – 79,4%, а през 1946г. – 75,3%1 . Т. е. за почти половин век селското население намалява едва с около 6%, което е изключително нисък показател, като се има предвид, че точно по това време в развитите индустриални страни интензивно се развива фабричното производство.
У нас през целия период градското население нараства със забавени темпове, а развитието на индустрията изостава с пет-шест десетилетия от нивото на развитите индустриални държави. Независимо от това една немалка част от селяните съумяват, макар и с много труд и за продължително време, да постигнат определено ниво на материално благосъстояние, което по тогавашните балкански стандарти може да се приеме за задоволително.
Сред самите селяни съществува ясно уловима диференциация в зависимост от притежаваната земя и използваните средства за обработването Ј. Повечето историци и социолози разделят селяните според критерия “притежавана земя” на три категории – малоимотни, средни и богати собственици.
Малоимотните не притежават собствени земеделски земи, а работят като ратаи на по-богатите си съселяни, не притежават инвентар или, ако притежават, той е малък и по правило примитивен. Обикновено, ако имат земя, тя е до 30 дка, често са принудени да се занимават със сезонна работа и през по-голяма част от годината са оставали без достатъчно доходи.
Средните собственици имат между 30 и 100 дка земя. Те обработват нивите си сами или като наемат временно ратаи, притежават собствен селскостопански инветар, но той е свързан с използване на животинска тяга. Като правило имат, макар и не много на брой, собствени селскостопански животни. Произвеждат достатъчно, за да покрият собствените си нужди, но сравнително рядко, ако земите им са плодорони, а годините – с добри климатични условия, заделят част от продукцията си за пазара. Стопанството при тях по-скоро клони към затворения и натурален тип, с преобладаващи докапиталистически елементи. Поради ограничените си средства, средните селяни рядко успяват да изучат някое от децата си. По правило семействата им са по-многолюдни, защото децата, след като навършат 9-10 години, се включват в трудовия процес, т. е. те се разглеждат и като работна сила. Всъщност пак според статистиката, българското селско семейство не е чак толкова многолюдно. Ето как се движи броят на членовете на домакинствата до 1946г.2 :
общо в градовете в селата
1900 г. 5,6 4,4 6,0
1934 г. 4,7 3,5 5,2
1946 г. 3,9 3,0 4,4
Тенденцията сред средните селяни обаче е към раздробяване на земята, тъй като при наследяването тя, според нашите наследствени закони, се разделя между всички наследници, а не остава само на първородния син. Това на пръв поглед справедливо законодателно решение има неблагоприятни икономически последствия, защото по-дребните участъци се обработват по-трудно и не са удобни за механизирани форми на земеделие. По-ниските добиви, от своя страна, не създават условия за натрупване на средства и за закупуване на по-съвременен инвентар, така че в крайна сметка процесът като че ли се самовъзпроизвежда.
Раздробяването на земята създава условия за увеличаване броя на малоимотните селяни. А и характерът на покупките през този период показва, че земя се търгува основно между малоимотните и средните селяни. Всичко това създава сериозни пречки пред използването на земята като ресурс за натрупване на капитал и интензифициране на обработката.
Третата категория са селяни, притежаващи над 100 дка ниви и други селскостопански земи. Те могат да си позволят закупуването на машини за обработката на земята, да наемат работници, сезонно или за цялата година, могат да заделят не малка част от доходите за увеличаване на състоянието си. По правило това са българи, които са имали добри материални възможности още по време на турското робство. Те са били например назначавани от турската администрация за посредници при събирането на данъците от раята, натрупали са състояние от лихварство или са успявали да “капитализират” чиновническите си служби след Освобождението. Но дори и тези относително богати слоеве са били доста далеч по стандарт на живот в сравнение с едрите земевладелци от Западна Европа.
Ето как могат да се групират стопанствата през този период според притежаваната земя3 (вж. таблицата на стр. 73):
Може би има известно основание да се твърди, че при по-различна историческа съдба селяните, които са притежавали от 100 до 200 дка, биха се трансформирали в средна класа, такава каквато тя е позната в развитите индустриални страни. С доходите, които е имала, тази група е могла да води по-заможен живот, да спестява средства и да ги инвестира, да изучи децата си и да участва много по-активно в обществено-политическия живот. Тя обаче е относително малобройна част от общото число на стопанствата.
Трябва да се има предвид и че жизненото равнище на бедните и средноимотните селяни е било твърде ниско. През 1938-1939 г. за един ден работа в стопанствата до 10 дка изработката е била само 20,5 лв., а в стопанствата до 100 дка е достигала едва 25,4 лв. При притежавана земя от 100 до 150 дка тази изработка достига 39,0 лв. За сравнение надницата на нискоквалифицираните общи работници в градовете е била 37,7 лв., а средната надница в индустрията е достигала 54,1 лв.4 Много от притежателите на земя под 100 дка са били принудени освен да обработват своя имот, да търсят и сезонна работа другаде. На практика това ги е нареждало в дългата редица на евентуалните попълнения на най-многобройните бедни слоеве.
Изводът, който може да се направи дотук, е, че от такъв тип преобладаваща социална структура, в която пребладават селските стопани, и то с дребни участъци земя и с ниски доходи, средна класа много трудно би могла да се формира като самостоятелен социален субект. Картината обаче почти не се променя, ако се вземат предвид и другите социални групи – занаятчиите, работниците и буржоазията.
С оглед на икономическите условия след Освобождението би могло да се предположи, че занаятчийското съсловие ще се окаже една от важните предпоставки за социалните преструктурирания, които да подготвят почвата за появата на средната класа. И тук историческите превратности като че ли затварят тази възможност. Загубата на обширните пазари на Османската империя, примитивните условия на труд, вносът на много по-евтините и по-качествени стоки от Англия, Франция, Германия, Австро-Унгария и въобще от значително изпреварилите ни индустриални страни, а също и промяната в бита и потребностите на българина по онова време, бързо водят до западане на много процъфтяващи преди това занаяти и занаятчийски работилници. Намалява например броят на занаятчиите, които преработват или изработват предмети, свързани със селскостопанското производство и бит. Известен ръст бележат уменията, свързани с изработване на стоки за разкош, най-вече купувани от младата българска бурожоазия в градовете. Но в повечето работилници условията са били доста непривлекателни, използвал се е предимно ръчен труд, което е ограничавало производителността, а данъците, войните и свързаната с тях инфлация са създавали сериозни пречки пред превръщането на довчерашните занаятчии в представители на градската и селската средна класа.
Според изследванията на проф. Николай Генчев, от близо 120 хил. занаятчийски работилници след Освобождението, 22% са без наемни работници, 41,2% имат само един работник, 18,3 са с двама, 8,8% – с трима, 3,8% – с четирима, 1,7% – с петима, 2,2% са със шест до девет работника и едва около 1% имат над десет занаятчийски работника.5 Ако следваме логиката на западноевропейското икономическо развитие, би трябвало именно занаятчиите да станат един от основните стълбове на манифактурното, а впоследствие и на промишленото производство. Само че у нас то закъснява с близо два века, което го прави извънредно уязвимо от далеч по-напредналите и по-евтини промишлени стоки, внасяни отвън. Освен това не всички занятчии биха имали шансове да се влеят в евентуалната бъдеща средна класа. Можем да приемем, че би било най-вероятно това да направят тези, които имат по-големи работилници и могат да наемат не по-малко от 5 работника. За съжаление техният брой е само около 3% от общия и то с тенденция да намалява.
Друг възможен компонент на средна класа в България, ако следваме модела на Западна Европа и САЩ, биха могли да станат добре платените и висококвалифицирани работници. Но забавеното промишлено развитие в България, както и предимно аграрният характер на страната, затварят и тази възможност.
Следосвобожденска България е изправена пред много проблеми. Един от тях е този за създаването на подготвена работническа класа, която има задоволително ниво на грамотност и е в състояние да се справи с машинното производство. Повечето работници в предприятията идват от селата и произхождат предимно от бедните слоеве. Те не притежават собственост и единственият източник на препитание остава работната им заплата. А работните заплати в този период съвсем не са достатъчни, за да покрият екзистенц-минимума и да позволят да се спестява. Затова и работниците, които в сравнение със селското население през целия разглеждан период остават малцинство, независимо че получават нерядко по-големи надници в сравнение с по-бедните селяни, не живеят много по-добре.
В общи линии по получавани възнаграждения, съпоставени с тоговашните цени на стоките, работниците не са хомогенна класа. Някои категории като промишлените работници могат да бъдат поставени определено в групата на бедните. Към тях се причисляват и заетите в търговията, кредита и застрахователното дело, занаятчийските работници, селскостопанските работници. Малко по-добре изглеждат работещите на държавна служба и тези, които са заети в транспорта като началник-влак, локомотивен машинист, началник служба, първи капитан на кораб, първи механик, огняр, рулеви и т. н.
Върху благосъстоянието на работниците важно влияние оказва заетостта, тъй като заплатите им са основният източник на доходи. В разглеждания период много малко са спокойните и икономически благоприятни години, през които заетостта е висока. Все пак трябва да се има предвид, че притокът на работниците от селата става постепенно и малко или много съответства на разкриваните работни места в градовете.
В началото на разглеждания период все още липсва работническо законодателство. Условията на труд в предприятията са били изключително тежки и непривлекателни. Работело се от 10 до 16 часа, хигиената и медицинското обслужване са били далеч под европейските стандарти, злополуките са били често явление, липсвало е или е било твърде ограничено осигуряването при болест, злополуки и смърт.
От всички тези данни и факти може да се заключи, че поради неблагоприятните условия на наемния труд в България, той трудно може да се оцени като предпоставка за формиране на работнически слой от средната класа на един по-късен етап. Всъщност това никога не става.
Картината би била непълна, ако не вземем предвид и класата на българската буржоазия, доколкото една немалка част от нея, пак в съответствие с възприетите системни критерии, би била подходящ “кандидат” за съставна част и на средната класа. Трябва да се има предвид, че българската буржоазия частично се оформя още преди Освобождението, но се утвърждава като основен фактор на политико-икономическото ни развитие някъде около края на ХІХ в. Но подчертано аграрният характер на българското стопанство поставя отпечатък и върху нея. След Освобождението могат да се уловят някои типични черти на процеса на първоначалното натрупване на капитали. Но България не е имала колонии, не са били налице и жестоките закони за изгонване на хората от земята им. Една от възможностите е било лихварството. За да получат заеми, селяните често са залагали земята и имуществото си, бъдещата реколта и инвентара си, които при неблагоприятни години и ако селяните не са успявали да върнат заемите и високите лихви, са преминавали в ръцете на лихварите.
Възползването от заеманите държавни постове също е било не толкова рядко условие за натрупване на състояние. Тук можем да споменем и участието в търговски сделки, много от които не са се считали за особено почтени, заобикалянето на законите, неплащането на данъци, а също и нелегалната търговия. Но така или иначе почти навсякъде в този начален етап много от използваните прийоми сега изглеждат недопустими и неморални. Все пак тяхната роля за натрупване на първоначалните капитали няма как да се пренебрегне.
Самите предприятия през този период са разнородни. Печалбите им също. Но според някои изчисления в отделни години за по-крупните предприятия те достигат внушителни числа. Някои части от българската буржоазия категорично формират богатата прослойка, която живее в охолоство и разполага с внушително недвижимо имущество. Част от българската буржоазия, тази, която притежава малки и средни предприятия с около 30-40 работника, има всички данни да стане основа на средната класа от късната модерна епоха. За съжаление няма данни, които да дават информация за точния Ј брой и как се е движил той през годините. Естествено, сега не е особено смислено да се правят предположения как биха се развили нещата при други исторически условия. Все едно, фактите вече не могат да бъдат променени.
Социално-политическата трансформация след 9 септември 1944г. разтърсва из основи българското общество. Прекъснати са естествените процеси на развитие не само на буржоазията и интелигенцията, но и на всички останали групи и слоеве – работниците, селяните, занаятчиите, търговците. Като имаме предвид, че България излиза без големи разрушения и човешки загуби от войната, би могло да се предположи, че при друга историческа съдба щеше да навакса поне част от изоставането от западноевропейските страни по производителност и стандарт. И съответно, би могла да се измъкне от предимно селския си облик и да се превърне в развиваща се със средни темпове индустриална държава. Като че ли в края на войната всички условия са налице – крещящата нужда от храна и други стоки за почти изцяло разрушената Европа, доброто географско положение и съхранените стопански ресурси.
Комунистическата диктатура обаче променя тотално посоката на социалното развитие. За броени месеци селската и градската буржоазия като класа е ликвидирана. Нейното имущество е отчасти одържавено, отчасти предоставено на безимотните и малоимотните, А след това селското население, което е най-многобройното в началото на периода, почти насилствено е заставено да влезе в трудовокооперативните земеделски стопанства. По времето на култа значителна част от интелигенцията и квалифицираните кадри, наследени от предишния период, са ликвидирани в пряк и преносен смисъл. Насилствено върху обществото се налага сталиновата схема за работническата класа като хегемон, за селяните като нейн другар и съюзник и за интелигенцията като прослойка на трудещите се. Тази изкуствена схема не само че не позволява да се види как в действителност е била стратифицирана социалната система, но и създава значителна предубеденост, когато се прави опит да се разбере дали шансовете за изграждане на средна класа са безвъзвратно пропилени през този период или не.
В първите две-три години, т. е. до края на 1947 г. социалните процеси като че ли са подложени в по-слаба степен на идеологическия натиск. В началото дори съществуват отделни елементи на демокрация. Има опозиционни партии, свобода на пресата, свобода на словото и на организациите. Изборите на ВНС са проведени под наблюдението на Съюзническата комисия, разраства се ОФ-организацията, има и профсъюзи, недоминирани от комунистите. Освен това все още съществуват дребни, средни и дори едри частни предприятия и банки наред с държавните и кооперативните. Наблюдава се и известно нарастване на броя на занаятчиите, появяват се потребителски и други кооперативни сдружения.
На всичко това се слага край с приемането и прилагането на законите за конфискацията на имуществото на незаконно забогателите и за национализацията на частните капиталистически предприятия и банки през 1947г. Отнемат се или се изкупува от държавата едрата градска недвижима собственост, едрият земеделски инвентар и техника. Заможните слоеве са лишени не само от натрупаните до този момент капитали и от възможността да получават доходи от собствеността си, но и от редица граждански права. Нерядко буржоазният произход се оказва достатъчен за лишаване от право на образование или от правото да се заемат определени длъжности.
След това с приемането на редица други закони и подзаконови актове “народната власт” ограничава или направо премахва и дейността на дребните и средните частни производители, които също биха могли да захранят един от корените на евентуалната средна класа. Насилственото коопрериране на земята пък ликвидира възможността за поява на по-модерни и по-производителни частни стопанства. Участието на довчерашните собственици на земя и инвентар в ТКЗС не се оказва толкова производително и успешно, колкото комунистическата доктрина се е опитвала да го представи. Резултатът е срив в социалната система, която, лишена от своите естествени стимули за развитие, постепенно започва да придобива класово-диференциран облик. Но не между познатите от предходния период класи, а между класата на тези, които най-общо бяха наречени номенклатура, и останалите, които по собственост и по доходи се оказаха в твърде неравностойно положение. Естествено съществуват множество слоеве вътре в тази втора голяма група или класа. Но те се различават по-скоро по трудовата дейност, отколкото по доходите и собствеността7 .
Все пак в годините на социализма, макар на твърде висока социална цена, беше форсирана индустриализацията на страната. Цялото преразпределение се централизираше чрез бюджета и беше насочвано към инвестиции, които планиращите органи тогава считаха за нужни. В резултат на т. нар. петилетни планове наистина бяха създадени внушителни промишлени агломерации, но често те нито бяха обвързани с необходимите евтини суровини, нито бяха конкурентеноспособни в реални пазарни условия.
Все пак десетилетията социализъм промениха драстично социалната карта на България. Възприетата за стратегическа цел индустриализация на страната изискваше работна ръка, която да е в състояние да обслужва машинното производство. В резултат на целенасочената държавна политика в областта на образованието и на заетостта се наблюдава почти епидемично преливане на работна ръка от селското стопанство в промишлеността и други отрасли. Сравнението може да се направи от следната таблица8 на заетите (като се има предвид, че бройката е средногодишна):
За да се отговори на нуждите на това преразпределение на работната сила, се появява и потребността от нова политика на образованието. То е изцяло субсидирано от държавата, а основното образование става задължително. Това променя образователното ниво на българските граждани в позитивна посока.
От таблицата се вижда, че в 1985 г. специалистите с висше, средно и полувисше образование са многократно повече, отколкото през 1946г. Тук тенденцията е подчертано положителна. Отрицателното в случая е, че почти всички специалисти, съобразно тогавашната политика на заетостта, са по същество наемни работници. Те се издържат почти изключително от заплатите си, а инвестициите, които са могли да правят като индивидуален размер, са твърде ниски, за да послужат като основа за процес на капитализиране. Впрочем самото законодателство в този период не позволява индивидуално инвестиране и печалба от това. Лихвите по депозитите са изключително ниски и по същество не стимулират спестовност. Но дефицитът на потребителския пазар поражда излишък от средства, които са били внасяни и с годините са могли да се натрупат. Голямата пречка, обаче, е че по същество това са статични спестявания, които никой друг, освен държавата чрез нейната централизирана бюрокрация, не е можел да инвестира.
Друг момент, характерен за този период, е постигането на почти пълна заетост. Това е факт, който заслужава да се отбележи, защото трудовите доходи все пак са създавали известна социална стабилност. Негативното в случая е, че квалификацията на болшинството работещи остава средна или ниска, което донякъде е обусловено и от предимно екстензивния характер на социалистическото стопанство.
Образованието е една от ключовите характеристики на средната класа, но тя не се съчетава с почти изключително наемния труд, който извършват нейните представители. Разнообразието от дейности, някои от които могат и да са високоплатени мениджърски длъжности, е също важна системна характеристика. Но в централизираното бюрократично общество от социалистически тип ключовите менджърските длъжности са запазени за номенклатурата. Обикновените граждани само в отделни случаи, които са по-скоро изключение, са могли да заемат подобни длъжности. Често това е било свързано и със задължително членство в комунистическата партия. Ето защо не е оправдано дори относително по-добре платените и по-образовани наемни работници да се причисляват към средната класа.
Средната класа в развитите индустриални страни е по начало свързана с градския бит. Разбира се, може към нея да причислим и фермерите, чийто труд е изключително интензифициран и е свързан с използване на висопродуктивни технологии. Но като имаме предвид, че в развитите индустриални общества процентът на фермерите рядко надхвърля 1/10 от трудоспособното население, и то като цяло, не е зле да направим едно сравнение как стоят нещата у нас. Според данните на преброяванията през годините можем да направим следната таблица1 0 (вж. табл. на стр. 83).
По размера на градското население спрямо живеещите в селата тенденцията също изглежда положителна. Но процесът на миграция в нашите условия има някои особености. Повечето от хората, намирайки си работа, се преселват в малки и средни по размер градчета, в които продължават да преобладават твърде много селски елементи в бита, а и в отношенията между хората. В тях често липсват възможности за развиване на повече и по-разнообразни дейности, пък и правовият ред през този период не допуска частна инициатива. Така градската среда, в която живее болшинството от българите, няма същите параметри, каквато е градската среда в развитите индустриални държави.
Като имаме предвид всички тези условности на статистическите данни у нас, е много трудно да се направи коректно сравнение със социалните структури в развитите държави. Затова и остава открит въпросът за това какво добави и какво отне социализмът от шансовете да се формира средна класа в България. Фактите показват, че твърденията за преобладаваща средна класа при социализма са проблематични, но това, което е по-важно в случая, е дали през периода не бяха създадени някои положителни предпоставки като образователно ниво, градско население, висока заетост и др., които биха стимулирали възникването и утвърждаването на подобна социална група. Ето как изглежда в социално отношение българското общество малко преди да рухне социализмът у нас (данните са от ЕСИ “Градът и селото”, проведено през март 1986г.)1 1 (вж. табл. на стр. 84).
От данните се вижда, че отделни същностни елементи от характеристиката на средната класа са били налице. Но ред условия от изключителна важност всъщност са отсъствали – частна собственост, висока социална мобилност, инвестиционен опит, но и относително развито гражданско общество, политическо и културно влияние, участие във вземането на важни за обществото държавни решения.
Всичко това са фактори, за чието формиране се изисква време. И разбира се подходящи исторически условия. А точно тези два фактора в България след края на 80-те години на миналия век се оказаха дефицитни. Което и предопредели бързата ерозия на социалистическата социална структура в посока към засилено разслояване. А в условията на галопиращо социално разслоение формирането на средна класа се превръща в съвсем неосъществима цел.
Бележки:
1. Статистически справочник, 1998 г., НСИ, с.5.
2. Виж и Нончев, Ил, “Средната класа и социалните трансформации в България”, С., 2000 г., с. 35.
3. Данните са от “Стопанска история на България”, С., 1982 г., с. 414 и с. 543.
4. Виж Беров, Л., “Доходите на различните категории замеделски стопани в България при капитализма”, в “Трудове на ВИИ”, 1962 г., с.490.
5. Виж Генчев, Н., “Еснафът”, сп. “Социологически преглед”, 1984 г., бр. 7, с. 57-78.
6. Виж Беров, Л., “Работническата класа при капитализма”, С., 1968 г., с. 5.
7. Виж и Тилкиджиев, Н., “Социалната стратификация в посткомунистическа България: драматизъм на кристализацията”, сп. “Социологически проблеми”, 1994 г., кн. 4, с. 6-7.
8. Статистически справочник, 1956 г. – с. 100; 1989 г.– с. 58-59. Виж и Нончев, И., “Средната класа и социалните трансформации в България”, С., 2000 г., с. 67.
9. Преброяване на населението и жилищния фонд, 1992 г., Виж и Нончев, И., “Средната класа и социалните трансформации в България”, С., 2000 г., с. 67.
10. Виж Тилкиджиев, Н., “Социалната стратификация в посткомунистическа България: драматизъм на кристализацията”, сп. “Социологически проблеми”, 1994 г., кн. 4, с.8.
11. Виж пак там, с. 9.