Трендафил Митев е доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. “Военноисторически сборник”. От 1999 г. преподава политология в УНСС – София. Автор на 12 монографии (“Македонобългарският Централен комитет в САЩ”, “Българската емиграция в Америка и борбите за освобождението на Македония”, “Широкият социализъм”, “Основи на политическата наука”, “Американският юнионизъм и българските еселписти в САЩ (Идеология и политическа практика)” и др.), 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация “Фулбрайт” и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.
(I. ДЕСНИЦАТА)
Ако човек се вгледа внимателно в историята на българската демокрация и особено на партийно-политическата система, ще забележи ясно повтаряща се цикличност: след 12-13-годишно функциониране те изпадат в криза.
Самата многопартийна система у нас започва да се изгражда след кризата, обхванала голямата Либерална партия през 1886-1887 г. във връзка с абдикацията на княз Александър Батенберг. След 13 години – през 1900 г., в България вече са налице 10 политически партии. Те са с относително равни сили и нито една от тях не е в състояние да спечели самостоятелно парламентарно мнозинство. (Даже две заедно не могат – примерно коалицията на демократите и прогресивнолибералите през 1901 г. – та се налага подкрепа и от страна на Народната партия, но само за 10 месеца). От слабостта на иначе многото политически партии, които взаимно се неутрализират, се възползва княз Фердинанд. Така той налага известния си “личен режим”. Дворецът първо започва да назначава правителството, т.е. лично да излъчва изпълнителната власт, а тя, опряна на чиновничеството, полицията и войската, обикновено успява да си “създаде” необходимото Ј парламентарно мнозинство. Така “личният режим” деформира трайно българската демокрация и не позволява да се наложи една градивна демократична политическа традиция у нас.
Процесите се повтарят между двете световни войни. Отново след 13-14-годишно “превъртане” в управлението на основните политически партии около средата на 30-те години те губят общественото доверие. Стига се до Деветнадесетомайския преврат. От него се възползва цар Борис III. След 1935 г. той премахва конституцията и забранява партиите. В България е наложена дясна политическа система от тоталитарен тип. Демокрацията ни вече не само е дефектирана – тя е погазена напълно. В резултат българският народ преживява едни от най-страшните обществени сблъсъци през 40-те години.
За трети път подобна ситуация се наблюдава в българския политически процес през 2001 година. 12 години след промяната в политическия живот по всеобщо признание на световното обществено мнение у нас се случва нещо уникално: след четиригодишно “успешно” управление политическият елит на ОДС загуби законодателната и изпълнителната власт и не можа да защити позициите на държавния глава, излъчен от техните среди. В същото време нито една от вече утвърдените политически партии не беше в състояние да поеме сама властта. Наложи се бившият български монарх (впрочем за пръв път в историята на демокрацията изобщо) да влезе в политиката, да възглави правителството, а лидерът на левицата да стане държавен глава.
Така на българския политически терен се очерта действително уникална ситуация. Едни тенденциозно я нарекоха “монархокомунизъм”. Други панически заговориха за “криза на институциите”, т.е. на новата демократична политическа система. Но дали подобно твърдение е вярно?
Действително политическата система на България през 2001 г. се сблъска с проблеми, които наподобяват вече неколкократно проявявалата се цикличност. Но дали може да се говори за криза в самата демократична политическа система (подобна на периодите след 1900 и 1934 г.) или е налице нещо друго, може да се изясни единствено чрез анализ на фактите. Какво показват те?
Когато се говори за политическа система, обикновено се приема, че това е система от взаимосвързани организации и институции – обществени, държавни и частни, които чрез трайно установено взаимодействие помежду си осигуряват нормалното протичане на демократичния политически процес и функционирането на властта. Всички тези характеристики на политическата система днес са налице у нас. Няма забранена или насилствено разтурена политическа организация. Всички разпространяват свободно идеите си. Политическите институции и структури трайно взаимодействат помежду си и осигуряват протичането на политическия процес – само за 4 месеца са подготвени и успешно проведени 2 избирателни кампании, които завършиха с излъчването на нова законодателна и изпълнителна власт и нов държавен глава. Работят и институциите на държавната власт. Следователно от чисто теоретична гледна точка за криза на демократичната политическа система (т.е. за “криза на институциите”) не може да се говори.
Действително първото след демократичните промени през 1989 г. правителство, което изпълни четиригодишния си конституционен мандат, не успя да се задържи на власт за втори мандат. Неуспехите на Обединените демократични сили (ОДС) на 17 юни и на 18 ноември 2001 г. развихриха тежък процес на вътрешно преструктуриране и криза в дясното политическо пространство. Това обаче не може да се нарече дори “обща криза на партийната система”. А да не говорим на демократичната политическа система като цяло. Като компенсация за кризата в ОДС през 2001 г. се появи новото Национално движение “Симеон Втори” (НДСВ). През юни почти без никаква предварителна подготовка то спечели 50 % от гласовете на българския народ и пое в свои ръце законодателната и изпълнителната власт.
Казано с други думи, в младата българска политическа система за пръв път задействаха т.нар. “компесаторни механизми”. Тази система роди един съвършено нов тип политически продукт. НДСВ дава признаци, че би могло да се изгражда в бъдеще не както преобладаващия до сега у нас тип “масова партия”, а като силно персонифицирана партия от “кадрови” тип, каквито са някои латиноамерикански и двете основни партии в САЩ. Така че не само няма криза на политическата система у нас, а точно обратно – наблюдаваме иновации в нейното развитие. По същество те разнообразяват демократичния процес и поставят пред участниците в него редица принципно нови изисквания.
На следващо място трябва да се отбележи, че именно през 2001 г. редица от “традиционните” фактори на демократичната политическа система в България демонстрираха признаци не на криза, а точно обратно – на стабилност. И дори на развитие в положителна насока. Например, по време на парламентарните избори забележим растеж показаха такива млади политически партии като ВМРО и наскоро създадената “Гергьовден”. БСП затвърди социаллибералните елементи в идейната си ориентация като изгради една от най-интелигентните коалиции, създавани от нея до този момент. Все така традиционно стабилно стои на политическата сцена ДПС. Неговите позиции му позволиха да стане главен гарант за трайността на новия парламент и за нормалното функциониране на изпълнителната власт на НДСВ. Нещо повече, ДПС направи съществени корекции в своята политическа теория (особено в оценката на историята) и оказа реална подкрепа и на БСП за спечелването на президентските избори. Така че фактите и от самата партийна система също говорят, че през 2001 г. в България не може да се говори за криза на младата демократична политическа система (на “институциите”), както панически заявиха някои.
Много повече аргументи са налице обаче да се говори за проблеми на политическите елити. А ако ги подредим по степента на тяхната сложност, то несъмнено на първо място трябва да се посочат проблемите, които занимават елита на българската политическа десница. Принципно нови проблеми изпъкнаха също пред елитите на центъра и на левицата. Ако те не бъдат разрешени правилно и навреме, съвременният български политически елит действително ще допусне кризата в неговите редове да прерасне и в криза на демократичната политическа система.
Проблемите в политическия елит на българската десница
Не би било пресилено, ако се каже, че събитията от 10 ноември 1989 г. в България буквално “подариха” възможност на определени обществени среди в страната да започнат да формират (“на празно място”) десен политически елит. Тази възможност не беше извоювана със собствена борба. Половинвековната пауза след 1944 г., силното компрометиране на българската десница към 9 септември, както и липсата на възможности за легално действие на опозиция в България до промените, лишаваха десницата не само от политически авторитет, но и от възможност да разполага с подготвени кадри и да натрупа политически опит. Отсъстваше и класическата социална база за поддръжка на нормалното “дясно” мислене при демокрацията. Затова първата генерация, която положи основите на новия политически елит с дясна ориентация в България, се оформи стихийно и хаотично. В резултат в него бяха закодирани редица важни политически дефекти. Без тяхното признание (и особено познаване), не биха могли да се обяснят и процесите, протичащи в дясното политическо пространство днес. За какво точно става дума?
Първо, непосредствено след 10 ноември в редиците на новосформиращия се политически елит с дясна ориентация се включиха много мъдри и зрели хора. В хода на практическата политическа борба обаче, те постоянно бяха изтласквани встрани и назад (”отлюспени”). Така че през първата половина на 90-те години сред претендентите за десен политически елит преобладаваха преди всичко личности без сериозен практически, политически и житейски опит. В мнозинството си това бяха млади хора дошли от институтите на БАН, от университетите или от съдебната система. Болшинството от тях бяха асистенти там, т.е. начинаещи в науките – Иван Костов, Александър Йорданов, Стоян Ганев, Снежана Ботушарова, Михаил Неделчев, Едвин Сугарев.
Вярно е, че науката е само една от основите за добра политика. Не по-малко вярно е обаче, че когато тя пък отсъства, това рано или късно започва да личи. Още повече, че след включването си в активния политически процес тези хора загубиха и възможностите да се доразвият като носители на един сериозен интелектуален заряд. Ето защо като най-характерна тяхна черта трябва да се посочи оскъдното им “книжно битие”, липсата на практически умения за солидни обществени дейности. Затова политическото мислене вдясно се свърза трайно с безкритичното отрицание. Надделя разбирането за “тотална конфронтация” с идейните противници. Прояви се недооценка на постигнатото от българския народ през епохата на командно-административния социализъм. Присъединяването на хора от съдебната система не подобри чувствително интелектуалното равнище на зараждащото се дясно политическо мислене поради спекулативност и адвокатската интерпретация на действителността .
Второ, стихийно възникващият елит на политическата десница, освен че нямаше богата житейска практика и задълбочена научна подготовка, не разполагаше и с още нещо изключително важно: тези хора не притежаваха системни знания по предмета на самата политика. А политическата наука е на 2500 години! В своя хилядолетен развой тя е натрупала планина от специално научно знание, без което не е възможна ползотворна политическа практика. Опитът показва, че за изучаването на политическата наука се изискват почти толкова усилия, колкото и за да се усвоят историята, философията и правото, да речем. До 1989 г. в България съществуваше само едно академично научно звено в тази област на знанието – Катедрата по политология при СУ “Св. Климент Охридски”. Но тя беше все още на 4-5 години и не бе дала дори първите си випуски.
Към казаното трябва да се прибави, че до 1989 г. в България липсваха алтернативни политически доктрини; че представителите на новоформиращия се политически елит на десницата бяха завършили същите гимназии и университети, в които се бяха учили и налагащите се лидери на центъра и левицата; че там всички те бяха изучавали едно и също нещо – само марксистко-ленинско политическо знание; че практически беше невъзможно веднага да се преведе и публикува у нас всичко сериозно от областта на либералното политоложко знание на западния свят; че в преобладаващата си част (както показа практиката) новосформиращият се елит на десницата не знаеше чужди езици, за да ползва политическата наука в оригинал.
Ако сумираме всичко това, картината около идейната подготовка на новооформящия се десен политически елит у нас след 1989 г. става още по-сложна. Не случайно онези от неговите първи представители като Емил Кошлуков, частично Стоян Ганев и др., които имаха възможност да получат системно академично образование в американски университети специално по политическата наука, или напуснаха стихийно възникналия политически елит на новата българска десница, или подложиха на остра критика нейните идеи и политическа практика.
Трето, първото поколение на новия десен политически елит започна да се формира в условията на една крайно “разглезваща” международна обстановка, при която протичаше демократизацията на България. Комунистическата система в Източна Европа претърпя крах. СССР се саморазпадна. Китай се дистанцира от тези процеси и се ангажира основно със собствените си проблеми. С други думи новоформиращият се десен политически елит растеше при пълно отсъствие на каквито и да било реални външни заплахи за бъдещата съдба на десницата. Никакво сериозно политическо изпитание от заинтересовани външни фактори! Никаква провокация от нежелателни чужди сили!
С подобен политически комфорт строителите на нова България не са разполагали в миналото никога! Нито след Освобождението, нито след 9 септември 1944 година. През 80-те години на ХIХ в. либералният политически елит, управляващ тогава България, трябваше да се пребори с грубите практически вмешателства на руския царизъм във вътрешния живот на държавата ни. В това противоборство израснаха такива достойни представители на десницата като Стефан Стамболов, Захари Стоянов, Константин Стоилов, Григор Начович, Петко Каравелов и много други. Те се нареждат сред най-заслужилите държавници на България и биха правили чест на всеки друг десен политически елит в Европа. След 9 септември 1944 г. управляващият елит на левицата пък трябваше да преодолява противодействието на западния свят при условия на официално обявена “студена война”.
Само след 1989 г. подобни неблагоприятни за новата десница политически факти липсваха. Тази международна “лекота” на ситуацията обаче не провокира в дясното пространство стремеж за собствено, оригинално, продуктивно политическо мислене. Разграждането на социалистическата обществена система беше сигурно. То дори беше безалтернативно! Никаква заплаха от външни сили не съществуваше за новата българска десница. Нищо не я подтикваше да заостря, да държи постоянно будно собственото си политическо мислене. Така че тази крайно благоприятна международна обстановка обективно обрече нововъзникващия десен български политически елит на “идейна леност”. Направи ненужна творческата инициативност в мисленето му. Не беше необходимо да се обосновава някакъв специфичен “български път на дясно”. А точно това са правили всички велики лидери на десните политически сили в целия свят през периодите на борбата им за налагане на представителната демокрация като трайна перспектива за техните народи.
Само няколко примера:
– след Втората световна война К. Аденауер трябваше да систематизира и дефинира цялостно християндемократическото политическо мислене като нов тип идеология, само и само да гарантира демократизацията на ФРГ;
– генерал Де Гол работи повече от 15 години, за да изнамери в края на 50-те години “полупрезидентския режим” като специфичен френски вариант на представителната демокрация, удовлетворяващ нацията, но гарантиращ интересите на десницата;
– японските десни създадоха т.нар. “многоетажна” политическа партия – Либералнодемократическата партия на Япония. Вече 55 години тя служи на десницата, но в същото време задоволява и реалните потребности на цялата нация;
– испанската десница пусна напред краля си Хуан Карлос, за да може представителната демокрация да се наложи под негово ръководство и т.н.
В България не се наблюдава нищо подобно. Отсъствието на дяснополитическо творчество, което да се съобрази със спецификата на българския политически терен, също предвещаваше неизбежно сериозна криза в дясно. Водещи представители на десницата предпочитаха да копират механически чужд политически опит. Те пренасяха буквално на родна сцена постиженията на други партии и народи, реализирани при съвсем други условия.
Четвърто, през 90-те години като цяло много лоша услуга на нововъзникващия десен български политически елит направиха и благоприятно настроените към него външни политически фактори. Новосъздадените фондации, социологически агенции и различни частни научни институти, вместо да подтикнат десния елит към самостоятелно, творческо политическо мислене, като правило лансираха опита и традициите на собствения си спонсор. Те сякаш се страхуваха (или не дооцениха нуждата) новоформиращият се български елит на десницата да мисли оригинално и творчески. Така че да успее да създаде “своя” собствена политическа доктрина за бъдещето на България.
Нещо повече, някои от тези консултативни структури дори започнаха да подкопават със своите изяви престижа на новата десница пред общественото мнение в страната. Особено онези, които необосновано гигантизираха т.нар. “малцинствена проблематика” в българското общество, лансиращите нетрадиционни религии или прекаляващите с натрапването на новите “глобални политически ценности”. Напрактика разглежданите институции, вместо да се превърнат в спомагателни информационни банки, които обслужват творящия политически елит на десницата, само създадоха собствен експертен кадър. Вместо допълнение към десния политически елит, от един момент тези хора се оказаха много по-добре подготвени от самите представители на десния политически елит. Т.е. от онези, които бяха призвани да създават оригиналната политическа практика.
Освен всичко друго много финансови средства се преляха посредством разглежданите консултативни институции сред представители на новия политически елит на десницата. Това обстоятелство от една страна разглезваше този елит, а от друга го правеше зависим от чуждото мнение. Допълнително го лишаваше от възможността да мисли самостоятелно. В последна сметка около средата на 90-те години се забеляза тенденция на постепенно закърняване на възможността за развитието на оригинална, собствена българска дясна политическа доктрина. (След 1996 г. християндемокрацията бе пренесена наготово).
Не се наложи трайно като ярка тенденция сериозното дясно творчество в политическото мислене. Ако се изключи част от научното творчество на д-р Желю Желев, кой от изявените лидери на новата българска десница днес може да бъде наречен “теоретик” на дясното политическо мислене в България? Колко книги е написал той, за да обоснове не изобщо нуждата от дясно мислене в отечеството си, а спецификата на това дясно мислене, специално при българската конкретика? Кои от тези книги могат да се посочат като теоретичен принос в съвременната българска политология?
Пето, през първата половина на 90-те години невероятно комфортна за десницата се оказа и идейната ситуация на националния ни политически терен. В началото на прехода БСП се занимаваше преди всичко с проблемите на собственото си организационно преустройство и оцеляване. По-голямата част от нейната членска маса е “стресната”. Начело е млад и недостатъчно задълбочен в теорията лидер (Жан Виденов). Някои от интелектуалните представители на тази политическа сила носеха дори “чувство за вина” и не творяха активно. Всичко това пречеше БСП да предприеме до средата на 90-те години “идейно настъпление” на политическия терен. Казано с други думи, срещу ОДС действаше един “познат” с идеите си вътрешнополитически противник. Той самият все още нямаше тогава нов оригинален идеен облик. Сравнително лесно беше този противник да бъде париран с “думи прости” като носител на “старото и ретроградното”. Не бяха нужни никакви интелектуални усилия от дясно за идейно оборване възгледите на левицата. Все още отлична работа вършеха заклеймяващите отрицания на всичко, свързано с другата основна политическа сила на нацията.
В България не е така нито след Освобождението, нито след 9 септември. Стефан Стамболов например трябваше да обори доста въздействащата доктрина на русофилската опозиция, че “България без Русия не може”, и да докаже обратното – че може. На БРП(к) след 9 септември 1944 г. се налагаше да се бори срещу тезите на опозицията за предимствата на представителната демокрация и народовластието. Докато представителите на новоформиращата се българска политическа десница сред 10 ноември имаха пред себе си една “сразена” – и то от самия живот – идейна платформа на противника си. Ясно е следователно, че и това обстоятелство разглезваше новоформиращия се десен политически елит.
Шесто, към всичко казано до тук трябва да се добави и наличието на една разединена левица в България. След 1989 г. БЗНС се разпадна окончателно и загуби възможността си да се изявява като единен авторитетен фактор на политическия процес. Той е раздробен на множество враждуващи по между си фракции, две трети от които партнират на ОДС и критикуват БСП. Не успя опитът за формиране и на “нова социалдемокрация” в лицето на Евролевицата. През последните години тя дори предпочиташе да заиграва с десницата. Старите политически лидери със социални ангажименти в миналото (д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев и др.) се оказаха или прекалено възрастни, или идейно остарели за новото време, или пък прекалено десни в своята социалност. Така че липсата на обединена опозиция вляво лиши нововъзникващия десен български елит и от сериозен вътрешнополитически опонент. След 10 ноември 1989 г. в България не беше възможно да се създаде обединение от типа на някогашния Отечествен фронт, т.е. такова, което би могло да се наложи като траен фактор за продължително управление на държавата.
Нещо повече! ОДС не само че не трябваше да търсят “социална окраска” за новата българска десница – те разполагаха с изобилие от “социални украшения”. Изобилието от “леви структури” около ОДС дори позволяваше на десницата да си играе с тях: едни партии взема при себе си за цвят (социалдемократите на И. Куртев), други в “необходим момент” дистанцира за респект на приютените (д-р П. Дертлиев), а с трети периодически заиграва, без да поема сериозни ангажименти (Евролевицата). Тази ситуация позволи на нововъзникващия десен политически елит да подцени потребността от разработването и на сериозни десни идеи по социалната проблематика на българското общество. Тоест отсъствието на едно солидно левоцентристко действие, на широка коалиционна основа, позволяваше на новата българска десница да използва спекулативно социалната проблематика. ОДС се бяха “закичили” със социална идейност, без обаче да мислят задълбочено върху нея. А подобен подход към социалното в общества като българското не може да бъде здравословен за десницата. Особено когато киченето със социални ангажименти се съпровожда с разграбване на държавна собственост, създадена с труда на същия този беден народ.
Така разгледаните особености, характерни за формирането, начина на мислене и практическото действие на новосъздаващия се десен български политически елит, можеха да не бъдат фатални за него. Елитът на новата българска десница обаче беше проверен не един, а два пъти в практическата политика, в двукратно притежание на властта (1992 г. и 1997-2001 г.). И ако първото управление все пак можеше да се оправдае с неизбежните “грешки на растежа”, то след второто властване, дефектите изпъкнаха ясно.
Какви изводи се налагат от тяхното обобщаване на съвременния етап?
1. Новосъздаденият български десен политически елит днес преживява криза от т.нар. “всеобхватен тип”. В криза са идеологията на десницата, нейният кадрови потенциал, тактическият Ј курс. Ако това не се осъзнае преди всичко от българската политическа десница, тя ще има сериозни трудности в перспектива.
2. Настоящата криза по всяка вероятност не би могло да се преодолее с използвани, а още по-малко с палиативни средства (кадрови рокади, издигане на “честни” хора и пр.) Тя изисква преди всичко да се ликвидира досегашната практика за стихиен подбор и хаотичен растеж на кадрите. На новата българска десница не са необходими само нови лица. Те трябва да са носители на нова политическа култура. Задължително е да са изградили собствен “политически окомер” за трезва преценка на българската политическа конкретика, за да положат най-сетне основите на едно творческо дясно политическо мислене в България. Без оригинална собствена политическа стратегия новият елит на българската десница не може да има трайни успехи в бъдеще. Защото българското общество се състои преобладаващо от бедни граждани. Българската политическа десница поне в обозрима перспектива няма да разполага с достатъчен собствен политически контингент, за да е в състояние сама да управлява държавата. Затова тя трябва да намери формулата, чрез която да работи реално за защита и на онези обществени интереси, които са важни за мнозинството от нацията.
3. Кризата, обхванала нововъзникващия елит на българската десница, не бива да радва никого – особено центъра и левицата. Отсъствието на зрял, адекватен десен политически елит в България би обрекло обществото ни през ХХI в. или на нежелателни експерименти, или пък на безалтернативно политическо мислене. А без сериозен коректив отдясно центърът и левицата неизменно скоро ще се окажат също в “разглезваща идейна и политическа ситуация”, която води до криза.
4. Една от потребните практически стъпки за преодоляване на очертаващата се трайна криза е да се създаде висше квалификационно учебно звено за обучение специално на политическия елит. (Каквато е например “Академията за политическо лидерство“ при университета в Мериленд, САЩ). За България подобни функции може да изпълни системата за обучение в магистратура и докторантура. Млади, обществено ангажирани специалисти – историци, философи, политолози, икономисти, трябва съзнателно да се “дообразоват” специално в областта на политическата наука. (Най-добре това може да стане в Софийския университет, УНСС – София и др.)
5. Новият елит на десницата може да се наложи трайно на политическата сцена само с цивилизовани средства. Целенасоченото му възпитание в “градивен стил” ще го направи носител на съзидателна консервативен тип политическа култура, която по принцип липсва на българския народ. А подобен факт ще тласне цялостното съзряване и на българския национален политически елит изобщо. Крайно време е да се разбере, че елитите си влияят и успехите в един от неговите сектори влияят позитивно и на останалите. И обратното! Само подобен подход в бъдеще няма да позволи смяната на поколенията да завършва с “отлюспвания” на старите. Предишните поколения трябва да се запазват в (и около) собствения си политически елит. Само така няма да се наруши приемствеността между тях.
6. Животът доказва и необходимостта политическият елит на десницата в България да се откаже от “некрофилското мислене”. Фактът, че идеите на Симеон Сакскобургготски за “нов морал в политиката” бяха посрещнати одобрително от 50 % от българите, доказва категорично подобно твърдение. Прекаленото обръщане към миналото вече говори за политическа незрялост. Свидетелства за неумение да се мисли адекватно на съвременните обществени науки. И още нещо. Ако всичко от съвремието се свързва с миналото или се обяснява само с него, в обществото липсва “ново водачество”. Настъпва духовна неразбория. Нарушава се интелектуалният комфорт на нацията.
7. Задължително е новият политически елит на българската десница да се научи да общува нормално специално с политическия елит на левицата. Това се изисква не само от императивите на цивилизованото човешко общество. Това го диктуват националните интереси на България. Ако крамолата, клеветите, грубото подценяване на партньорите в политическия живот и в бъдеще определят “бон тона” в речника на десницата у нас, когато спори с левицата, това ще засилва неизбежното отчуждението на обществото от политиката. Ще се девалвират представите за политическия морал и етика изобщо! Ще се засилват деструктивните процеси в отношението на младите хора към проблемите на отечеството. В последна сметка тези хора ще продължават да реагират както и до сега – ще емигрират.
В основите и на дясното, и на лявото политическо пространство в България лежат пантеони от политически мъченици. Мъченици, които са се борили по своему за своите идеи. Цивилизованият диалог между лявото и дясното не означава примирение и нивелиране с идейния противник. Разномислието в обществото трябва да се запази, защото то е полезно за него. Тук става дума да се намери формулата за мирно съществуване на различностите, така че дебатите да позволяват всестранно развитие на нашата нация. При подобен подход би се издигнал авторитетът на целия политически елит на България. Елитът на десницата, както и елитите на центъра и левицата, имат дълг да съдействат за това. През ХХI в. трябва да се възстанови духовният комфорт в българската душевност. Само така и тогава може да се очаква възраждане на националното самочувствие, обществената солидарност и активността на гражданското общество.
(Следва: “II. Проблеми на центристкия елит в българското политическо пространство”)
