Признавам, че не смятах за възможна руската инвазия в Украйна и убеждавах в това хора около мене. Войната (дано употребявам правилната дума…) ме изненада, не очаквах такова развитие. Но мислейки сега за това, съм убеден, че тя е резултат от поредица от рационални решения, взети последователно и със сигурност погрешни, за да се стигне до този резултат. Така че не мисля, че Владимир Путин е предприел инвазията, „защото е луд“ или „защото е диктатор“. Решенията му, погрешни, разбира се, както ще видим по-нататък, са взети рационално, следвайки определен интерес и това не е плоското „възстановяване на СССР“ или „възстановяване на Руската империя“. Той се опитва да мобилизира подкрепа вътре в Русия, вероятно, защото се опасява, че тя е драстично намаляла. Руският президент се възползва и от не по-малко погрешните решения на ръководителите на Украйна, на лидерите на САЩ и на ЕС, които също помогнаха (вероятно без това да е цел) за днешната ситуация. Малки на пръв поглед, но погрешни решения, поредица от грешни ходове, които някак незабелязано (дали?) доведоха до днешните кръвопролития в Украйна, водещи до гигантска хуманитарна криза. Става дума за поредица от грешки, поне от 2008 г. насам.
В една война най-лошото е, че загиват хора. Това банално изречение не означава, че не трябва да правим разграничение между агресор и жертва. Означава, обаче, че трябва да се опитаме да мислим малко по-сложно, отвъд простото и сякаш самоочевидното разделение между добрите и лошите. Защото тази война в Украйна има своята предистория и вероятно, както обикновено, ние не знаем всичко за нея.
Лошото в една война е също, че ожесточава говоренето за нея. Натискът да заемеш задължително страна, натискът да бъдеш краен, да не „шикалкавиш“, да не се опитваш да заемеш „междинна“ позиция… Първите жертви на войната са пацифистите – във Франция на 31 юли 1914 г. е убит социалистът пацифист Жан Жорес. Малко преди смъртта си е написал: „Не ще минат и шест месеца и ще започне война. Аз самият получавам толкова писма със заплахи, че няма да се учудя, ако се окажа нейната първа жертва.“ Убиецът му след войната ще бъде оправдан с мотива, че действието му е било в полза на победата, а вдовицата на Жорес е осъдена да плати разноските по делото. Справедливостта възтържествува, нали?!
Войните започват, защото не е имало достатъчно пацифисти, които да ги спрат. Това се отнася и до настоящата война в Украйна, нежелана както от повечето украинци, така и от повечето руснаци. Мнозина днес в Украйна казват, че тази война е започнала отдавна, още през 2014 г., че тя никога не е спирала оттогава, че сега става дума за нейното продължение. Западът (ЕС и САЩ) вероятно пропусна това и не успя през изтеклите 7 години да постигне трайно решение, в интерес на нежелаещите войната в Украйна и в Русия. Много жалко, макар че горното изречение някой четящ този текст веднага ще квалифицира като обвинение, че Западът е виновен за войната. Всъщност смятам, че за тази война няма невинни сред политическите елити на Русия (очевидно), на Украйна (също очевидно, макар това да не трябва да се казва именно сега), но също на САЩ и на ЕС (защото не успяха да предотвратят настоящото развитие, макар да имаха лостове за това).
Грешките на Руската федерация
Погрешна преценка, водеща до погрешни решения – това вкара Руската федерация в тази опасна авантюра. Президентът Путин погрешно реши, че Украйна е Киевската Рус. И поради това „естествена“ част от Русия. Погрешно прецени, също така, че рускоговорящите украинци ще предпочитат да живеят в РФ, вместо в Украйна. Не си представяше, че в Украйна можеш да говориш като майчин език руски, но да се чувстваш украинец. Сгреши!
Реши погрешно, че украинските неонацисти управляват в страната. В Украйна има неонацисти (както в България, в Русия, в САЩ и почти навсякъде), те имат и своя политическа партия – Всеукраински съюз „Свобода“, наследник на Украинската социалнационална (sic) партия и която до 2003 година има за емблема откровен нацистки символ (Wolfsangel). Само че на президентските избори (2010, 2014, 2019) кандидатите на тази партия получават всеки път около 1,5% от гласовете, а на парламентарните избори от 2019 г. имат един от 450 депутати. (https://en.wikipedia.org/wiki/2019_Ukrainian_parliamentary_election)
Четирима министри от „Свобода“ имаше само за 9 месеца в правителството на Арсени Яценюк (2012–2014), макар сред тях МВнР и МВР. (https://en.wikipedia.org/wiki/First_Yatsenyuk_government). Но днес няма неонацисти в украинското правителство (ще се въздържа да говоря за едно предишно българско правителство).
Владимир Путин погрешно вярваше, че украинската армия ще сложи оръжие още в самото начало на инвазията и ще предпочете да капитулира, вместо да води сражения. Това не се случи, макар и от двете страни да има войници, които предпочитат да сложат оръжие, вместо да бъдат убити или те самите да убиват (да не бързаме да ги причисляваме към „предателите“). Нещо повече, украинците в голямата си част се сплотиха около президента Володимир Зеленски, който се оказа по-популярен, отколкото изглеждаше. А и той не напусна страната, както вероятно руският му колега погрешно предвиждаше.
Най-сетне очакваната „пета колона“ в Украйна така и не се прояви. Вероятно Владимир Путин е бил убеждаван от свои украински последователи (най-вече от средите на украинските олигарси, недоволни от Зеленски), че един блицкриг бързо ще доведе до правителствена промяна в Украйна. Това не се случи.
Русия сгреши и като си представи, че с тази война наистина ще бъде в състояние да предотврати по-нататъшно разширяване на НАТО и да запази някакъв „буфер“ (каква дума!) между Запада и себе си. Защото сега дори традиционно неутрална Финландия (а и неутрална Швеция) се запита, дали да не поиска да се присъедини към Алианса.
И накрая, Руската федерация погрешно прецени мащаба на антируските реакции по целия свят, мащаба на наложените санкции, мащаба на отхвърлените руски спортни участия, музикални събития, туристически посещения… Продължаването на войната само ще усилва русофобията, което ще бъде усещано все по-силно от обикновените руснаци и това, надявам се, ще предизвика тяхната реакция. Още повече че в Русия има достатъчно много хора, които са против тази братоубийствена война.
Грешките на Украйна
Грешка на украинските елити беше, че търсейки една постсъветска украинска идентичност, приеха безкритично като нейна съставка Степан Бандера. Несъмнено Бандера е украински националист, влязъл накрая и в конфликт с Хитлер по време на окупацията на Украйна. Но също така несъмнено неговите последователи са и последователи на нацистите и това е всеизвестно. (https://www.dw.com/bg/един-герой-с-тъмно-минало/a-17457371) Безкритич-ното приемане на наследството на Бандера поставя под въпрос действителния принос на Украйна в световната победа над нацизма и някак символно оставя този принос единствено на Руската федерация.
Друга изключително груба грешка на украинските елити беше интегрирането на организации като полка „Азов“ в украинската национална гвардия (жандармерия, подчинена на МВР). Лош знак, защото организацията „Азов“ е възникнала като частна милиция, финансирана от олигарси и изповядваща неонацистка идеология. (https://en.wikipedia.org/wiki/Azov_Battalion#Neo-Nazism). Организацията е смятана за виновна за убийствата на цивилни в Донбас по време на войната през 2014 г. Но сега нейната политическа форма – „Национален корпус“ – няма никакво парламентарно представителство.
Друга глупава грешка, макар и за кратко време, беше решението на украинския парламент през 2014 г. да премахне статута на руския език като регионален, следвайки частично по-радикалното предложение на ултранационалистическата партия „Свобода“ употребата на руския език в Украйна да се обяви за престъпление. Тогава дори в западния Лвов гражданите излязоха на протест срещу такова решение и в крайна сметка временният президент Олександър Турчинов не подписа закона и той не влезевсила.(https://www.clubz.bg/84-ukraintsi_na_protest_za_zashtita_na_ruskiya_ezik) Затова пък през 2017 г. украинският парламент прие закон, предвиждащ три четвърти от телевизионните програми в страната да бъдат на украински език. А през 2019 г. нов закон предвижда, че украинските граждани са длъжни да използват националния език във всички области на живота, като за това ще следят „езикови инспектори“. (https://news.bg/int-politics/ukrayna-prie-zakon-za-izklyuchitelnostta-na-ukrainskiya-ezik.html) Макар огромната част от гражданите на Украйна да владеят (все още) руски език и да го ползват в много случаи.
Сериозна грешка на украинските елити беше, че във всеки случай НАТО ще ги защити от Русия. Това се оказа, както се видя, илюзия, защото беше очевидно, че НАТО няма никакво намерение да влезе във война с Руската федерация и с това да изправи света пред всеобща ядрена война. Но такова убеждение подтикваше украинските правителства след 2014 г. да предприемат действия, които не биха били оправдани иначе, освен като съзнателно дразнене на Русия. Като например назначаването (макар и за кратко) на бившия президент на Грузия Михаил Саакашвили, яростен противник на Русия, за губернатор на Одеска област (2014–2015). Самият Саакашвили впоследствие е лишен от гражданството на Украйна, но се завръща, участва на изборите през 2019 г., но партията му получава под 1% от гласовете. Зеленски прави грешката да го назначи в администрацията, но създава напрежение в собствената си партия и назначението в крайна сметка губи сила. (https://en.wikipedia.org/wiki/Mikheil_Saakashvili) Украинските елити погрешно решиха, че НАТО, макар и отворил вратата си през 2008 г., ще приеме да бъде въвлечен в конфликт с Русия заради някоя грешка на украинското правителство.
Грешките на Запада
Можеше ли Руската федерация да бъде приобщена към Западния свят след разпадането на СССР? Мнозина са анализаторите, които отговарят отрицателно, позовавайки се на невъзможността руското общество да приеме западните ценности и дори понякога отивайки в откровено расистки регистър, като трайно приписват на Русия някакво „варварско евразийство“. Поради това Западът, а и поради наследството на Студената война, сякаш (?) реши, че Русия остава и след 1991 г. основен противник на Запада. Поради това и опитите да се подпомогне крехката демокрация в постсъветска Русия не бяха нито решителни, нито ефикасни. Имаше някакво странно политическо laissez-faire, нежелание да се идентифицират по-добре потенциалните демократични сили и да се изолират техните противници. Парадоксално дори Западът приветства избора на Владимир Путин през декември 1999 г. (млад, владеещ отлично немски, опитен в контактите със Запада, различен от „пияницата Елцин“) като „най-прозападния руски лидер“. Дори сега в „Британика“ описват това време на Путин така: „Putin moved to reduce the power of Russia’s unpopular financiers and media tycoons—the so-called“oligarchs”– by closing several media outlets and launching criminal proceedings against numerous leading figures.“ (https://www.britannica.com/biography/Vladimir-Putin) Западът до 2000 г. беше загрижен за съотношението на силите между „реформаторите“ и комунистите на Зюганов в Русия, но проспа надигането на „центристите“, подкрепили на изборите Владимир Путин (https://www.ndi.org/sites/default/files/1116_ru_elect2_0.pdf).
Може само със съжаление да се каже, че Западът подлъга Украйна за възможно скорошно членство в НАТО. През 2008 г. (след руско-украинската война) НАТО подписа Плана за действие с Украйна и заяви, че вратите му са отворени за членството. Това беше потвърдено през 2021 г. на срещата в Букурещ. Но беше ясно, че НАТО не бърза с такова разширяване и то не е на дневен ред. Беше очевидно, че това силно дразни Русия и ще предизвика някаква реакция. А и дори сега в НАТО несъмнено има скептични настроения към бързата интеграция на Украйна, при това много повече в САЩ и западните съюзници. Наред с това в Западна Европа имаше въздържане от ускоряването на процеса на присъединяване на Украйна – през 2016 г. тогавашният председател на ЕК Жан-Клод Юнкер заявява, че това няма да стане преди 20–25 години (т.е. не преди 2036 г.) (https://www.newsweek.com/ukraine-stay-out-eu-and-nato-20-years-jean-claude-juncker-433388)
Западът подцени като цяло ролята на олигарсите в Украйна (както и в Русия). Войната вероятно ще накара западните елити да престанат да делят руските олигарси на „добри“ (прогонените от Путин на Запад) и „лоши“ (подкрепящите Путин). Всъщност Западът сякаш недооцени начина, по който руският президент зае „надолигархична позиция“, като играеше с противоречията между влиятелните олигарси и така укрепваше собствената си власт. Но Западът не предприе достатъчен натиск върху украинските олигарси (едновременно съперници, но и приятели на руските), които вероятно сега донякъде се обърнаха срещу Зеленски. А такива олигарси създадоха и поддържаха частните милиции, използвани в редица случаи във вътрешноукраинските конфликти. (https://www.dw.com/en/ukrainian-oligarchs-private-armies-flex-their-muscles/a-18346008)
Западът определено „проспа“ създаването на частни армии в Украйна и Русия. Имаше опити, включително в САЩ, някои от тези „доброволчески армии“ да бъдат поставени по някакъв начин извън закона, но това не доведе до сериозни последици. Въпреки че още през 2014 г. германският президент посочва: „Има групи в Източна Украйна, които не слушат нито Киев…, нито Москва“ (http://news.ibox.bg/news/id_770547462) Западът подцени това. Защото и в САЩ, и във Великобритания се толерират такива частни армии като „Blackwater“ или „G4S“. (https://webcafe.bg/analiz/koi-sa-nay-mogashtite-chastni-armii-v-sveta.html) Западът не направи нищо съществено по въпроса, защото също така създателите на такива частни армии се активизират и в Украйна – като Ерик Принс, създателя на Blackwater. (https://time.com/6076035/erik-prince-ukraine-private-army/) Володимир Зеленски опита да накара петте съществуващи в Украйна частни армии да плащат данъци със законопроект, надявайки се да ги „опитоми“ или да ги накара да действат само в чужбина. (http://24may.bg/2020/06/17/защо-създават-закон-за-частните-армии/) Но това решение се оказва лошо, защото узаконява силата на олигарсите, които поддържат тези армии. Всъщност се нуждаем от международна забрана на частните армии изобщо, те да бъдат обявени извън закона или да бъдат третирани като терористични организации.
А какво да кажем за енергийната независимост на Европа от доставките на руски газ и петрол? ЕС определено не използва времето след 2009 г. за увеличаване на своята енергийна независимост. Кризата с газовите доставки от Русия след тогавашния ù конфликт с Украйна отмина, но ЕС не започна цялостна програма за независимост. (https://www.mediapool.bg/gazovata-kriza-nastapva-v-evropa-ews147581.html) Не направи нищо съществено и след 2014 г. и анексирането на Крим от Руската федерация. Единственото, което направи, беше да завърши строителството на „Северен поток 2“, заобикалящ Украйна и Полша, но идващ от руските находища. Сега този проект се провали, но Европа няма нищо друго, което да помогне за заместване на доставките (едва ли трябва да се питаме, а ние какво направихме с прословутия газов интеконектор с Гърция).
Най-сетне, Западът се изненада от руската инвазия, макар да демонстрираше, че я очаква. Но защо през 2014 г. не обърнаха по-сериозно внимание на германския президент Франк-Валтер Щайнмайер, който каза по повод на събитията в Одеса: „Кървавите снимки от Одеса ни показаха, че опасността конфликтът да се превърне в гражданска война е твърде голяма. Ние сме на крачка пред военен конфликт в Украйна“. (http://www.mediapool.bg/naprezhenieto-v-iztochna-ukraina-ostava-30-proruski-separatisti-sa-ubiti-v-slavyansk-news219895.html) Разбира се, Владимир Путин и хората около него излъгаха, когато на няколко пъти преди инвазията заявяваха, че нямат никакво намерение да нападат Украйна. Защо Западът повярва на това? Вероятно, защото така му се искаше, но времето беше пропиляно за нещо, което би могло да осуети или забави подготвяната инвазия. Например едно хипотетично американо-украинско военно учение, макар да не съм сигурен дали то би могло да изиграе такава роля. Възможно е било то да послужи като катализатор на руската „военна операция“ (забранена ли е думата?).
Ами ние?
Нямам предвид изобщо „българите“, а ние, интелектуалците, какво можем да направим. Мисля, че е важно да разберем, че войната ожесточава говоренето около нея. А това ожесточаване води до сблъсъци дори между приятели. Ако яростно критикуваш Русия, рискуваш да те нарекат „американска подлога“. Ако обратно, приветстваш Русия, със сигурност ще си „путинист“. Войната разделя и приканва всеки да заеме крайна позиция, да вземе страна във войната.
Ще повторя, ясно е кой е агресор (Руската федерация) и кой е жертва (Украйна). Но ако откажеш, въпреки това да приемеш, че украинците са добри, а руснаците лоши, ако откажеш да обобщаваш по този начин и поискаш да отделиш „добрите украинци“ и „добрите руснаци“ на една страна, като се противопоставиш на „лошите украинци“ и „лошите руснаци“ от друга страна, в напрегната ситуация рискуваш много. Вероятно ще те окачествят като „соросоид-путинист“, някакъв невероятен хибрид, хермафродит.
Но нали живеем в хибридни времена? Работим хибридно, учим хибридно, воюваме хибридно… Така че, какво от това да те нарекат с хибридна квалификация. От това не се умира, нали? Не е като куршума, снаряда, бомбата, ракетата. Give peace a chance!
