ДВОЙНАТА ИГРА НА СРЕДНИТЕ КЛАСИ

0
186

 

Неопределимите средни класи: под този етикет се подвеждат и чиновникът, и висшият кадър, техникът и адвокатът, учителят и професорът, дори… някои ръководители на предприятия. Едно двойно движение характеризира всички тези категории: от една страна, част от тях оспорват системата, чийто жертви са и те; от друга страна, желаят да са сред облагодетелстваните от същата тази система. Оттук идва амбивалентният характер на техните отношения, както с буржоазията, така и с народните класи.

Общо място на политологията, чиято мания са сондажите, е убеждението, че Франция иска да бъде управлявана “в центъра” и че битките за властта, както при футбола, се печелят или губят “в средата на терена”. Казано в по-голяма степен на социологически език, тази констатация е подчертаване на значението, приписвано на онова, което е прието да се нарича “средните класи”. Като предоставяме на експертите споровете за точните очертания на тази мъглявина, тук ще отбележим, че понятието за “средно”, приложено към такива хора, трябва да се разбира “динамично” – повече, отколкото, когато се има предвид обичайният му предложен смисъл на съвкупност от междинни позиции в социалния континуум. Така се насочваме към постоянните противоречиви напрежения в едно хетерогенно множество, във вътрешността на процеса на осредняване (moyennisation),
С други думи, не бива да определяме средните класи като се задоволим с разполагането им някъде върху плоскостта, която започва от долната част на социалната сграда, където народните слоеве водят мъчителния си живот на неудобни хора, и свършва при горните етажи, където овластени олигарси се разпореждат своеволно и хварлят пари през прозорците.

Фактът, че различните отрязъци на средните класи заемат позиции, повече или по-малко отдалечени от двата полюса на капиталистическото натрупване и социално господство, социализацията в това междинно положение, подложено на двойна гравитация, води до своеобразно структуриране на среднокласовитe личности. Те, където и да са в това пространство, трябва постоянно да се определят чрез двойното си отношение към онези горе и тези долу. Доминирани – доминиращи и доминирани – доминиращи, те не престават да се самообявяват като прилепа в баснята: “Аз съм птица – вижте ми крилете!” и “Аз съм мишка, да живеят плъховете!”.

Оттук идва фундаментално двусмисленият, амбивалентен, както би казала психоанализата, характер на техните отношения, от една страна, с буржоазията, а от друга – с народните класи. Поради това може да се наблюдава контраст между привличане и отблъскване заедно, който се проявява в сложни стратегии на съюзяване или противопоставяне с “бурж”-а (le “bourge”) и “прол”-а (le “prole”).

Именно така представителите на средните класи, често произлезли от народните низини или уплашени, че могат да потънат в тях, се раздират между склонността към безвъзвратно скъсване с тъмната маса и тенденцията към солидарност и съчувствие спрямо малките хора, понякога съвсем близки. Съчетаването на тези две спонтанни тежнения поражда множество прояви на снизхождение, които представляват благожелателно обръщане към съдбата на “хората от народа”, за да ги просветиш, въодушевиш, включиш, обгрижиш, съветваш, да станеш техен говорител, по-специално в политически план, и да използваш кредита на съюза с най-доминирания в съревнованието с най-доминиращите.
Същата амбивалентност се наблюдава и в отношението към буржоазията. Тя буквално хипнотизира средните класи, които мечтаят да се приобщят към едробуржоазния начин на живот – такъв, какъвто си го въобразяват. Но тъй като нямат ефективните средства за това, дребните буржоа често преживяват отношението си към този модел като боваристко любовно разочарование, което – в отговор на надменността и на снизхождението на силните, може да се трансформира в агресивно, дори самоубийствено озлобление.

Обобщено казано, амбивалентността на средните класи лежи в основата на тяхното отношение към съществуващия социален свят. Те извличат от него всички облаги и привилегии, на които се радват. Но може би повече от реалните облаги, които са неизбежно ограничени, поради разпределението на материалните и символни ресурси, извличат надеждата за бъдещи придобивки, свързани с възможното тяхно или на децата им издигане.

Същевременно, дребните буржоа, в стремежа си да се присъединят към едрата буржоазия, се спъват от хиляди препятствия обикновено непреодолими, защото социалната мобилност, която при демокрацията често преувеличават, не може да доведе до общо преразпределение на капиталите с всяко поколение, нито да спре механизмите на социалното възпроизводство.

Разногласие или разкол?

И така, средните класи структурно са осъдени да живеят между надеждата и разочарованието, ентусиазма и унинието в една система, способна да породи и изостри искания, които не може напълно да задоволи. Дребните буржоа, поради обективната логика на своето положение, развиват два вида очаквания. Едни са пропорционални на капиталите, с които се разполага. Това са, така да се каже, ортодоксални аспирации, които имат всички шансове да бъдат задоволени. В резултат се увеличава социалното сцепление и се подхранва консенсусът. Други са еретични надежди – прекалени с оглед на реалния капитал. Те, по всяка вероятност, ще бъдат отхвърлени като неприемливи претенции. Резултатът ще бъде възпламеняване на фрустрацията и подхранване на контестацията.

Тази основна схема е валидна за всички фракции на дребната буржоазия. В зависимост от естеството и размера на наличния капитал, в зависимост от сегашното си положение и социалната си история, всяка фракция и вътре в нея всяка категория хора, в последна сметка всеки индивид развива, алтернативно или едновременно, специфични стратегии, вписани в логиката на двойната игра, чиято цел е да се постигне възнаграждаващо социално съществуване.

Независимо от тези вариации, изглежда трудно да си представим, че средните класи и,извън тях, някои на моменти по-радикални малцинства, биха могли да се мобилизират срещу системата така, че да поставят съществуването й в опасност. Контестацията, която понякога може да се изрази в насилствена форма, общо погледнато, е контестация в системата, а не контестиране на системата, Оттук идва успехът, който имат в тези среди различните варианти – десни и леви – на неореформистката мисъл, Общото между тях е, че всички аспекти на функционирането на системата могат да бъдат легитимно оспорвани, но самият принцип на нейното съществуване трябва да остане извън границите на легитимната дискусия.

Иначе казано, средните класи могат добре да се бият за изменяне на някои правила на установената игра, но без да се прекрати играенето на играта, за която те дори не си представят, че може да бъде прекратена – до такава степен тяхното интегриране в системата е същностно за социалното им битие. Разбира се, понякога може да се създаде илюзия за природата и силата на противопоставянията, тъй като разногласията по въпроса за правилата на играта могат да предизвикат трескави битки, зрелищни стълкновения.
разногласието обаче не е разкол и чрез няколко отстъпки, изтръгнати от господстващите – всичко пак влиза в установения ред. Имащите и ръководещи класи отдавна са научили как да се справят с подривните елементи и с резките движения на населението, което са впрегнали в колесницата на своето господство. Те знаят не само да размахват моркова и пръчката, но и когато обстановката налага това, да прилагат стратегията на свещения съюз, която – маскирана като защита на всеобщите ценности – нарежда средните класи под флага на установения ред, срещу враг, представян като варварски или архаичен. Така се постъпва дори в международен мащаб.

Във всеки случай, за господстващите би било невъзможно да наложат своето господство без любезното сътрудничество и своеобразната заинтересованост на различните фракции на средните класи. Особено са важни корпорациите, които осигуряват функциите обезпечаване, ръководство, обучение, информиране и т.н. Те задължително служат, за да си служат.
Трябва по-специално да се подчертае фактът, че като извършват работата по подържане на символния ред, необходим за господството на силните – кадрите и другите служители на доминацията, успяват сами да се убедят, че наистина защитават всеобщите ценности на свободата, справедливостта и човечността. Като се оставят настрана случаите на изключителен цинизъм, те нямат съзнанието и желанието да обслужват експлоататорска, потисническа и корупционна система. В техните очи тази система като предмет на специално разсъждение е глобално благотворна – в съответствие с кредото на неолибералния катехизис, от който те са проникнати. Като принадлежащи към средни класи, обусловени в и от самата система, те не достигат до ясно разбиране за нейната природа. Собствените им вложения в нея пречат на обективното й възприемане. Те я виждат само през магическите клишета, които служат за евфемизиране на безмилостната социална конкуренция и безправното царство на силата…

По-точно казано, това което създава силата на установения ред е, че той е установен не само извън отделните индивиди, но се е инсталирал и в техните глави, във вътрешността им, станал е висцерален, плът и кръв, съзнание и преди всичко подсъзнание. Ето защо, за да го обслужваш, не е нужно нарочно да разсъждаваш – достатъчно е да се оставиш да те носи спонтанността на твоите навици и логиката на твоите вложения.

Това, което изисква мъчително усилие, не е да мислиш в и с логиката на системата, а да мислиш срещу нея, т. е. срещу собствените й обусловености (conditionnements), Такава социоаналитична работа много трудно се извършва. Малцина я предприемат, а сред тези, които я предприемат, малцина имат постоянството да я продължават, защото тя несъмнено изменя повече или по-малко живота им като разстройва и малките им предишни приспособявания към света.

Тази хипотеза има всички шансове да бъде потвърдена в средните класи, чийто представители понякога обичат своята социална съдба за това, което им дава, и я ненавиждат за онова, от което ги лишава. Но те се чувстват най-ощетени не, както обикновено се смята, защото не могат да консумират повече, а защото смътно се осъзнават като осъдени на непреодолима посредственост.

Тъй или иначе, повечето хора се задоволяват да мислят за своя опит в частност и за света изобщо с най-малко интелектуално и емоционално усилие, чрез идеологически набор от митове и общи места, постоянно съживявани и актуализирани от медиите. А те в съвкупността си са твърде представителни за изумителния бриколаж, едновременно пъстър и бездействен, който характеризира културата на средните класи и прави от тях статисти и жертви при всички измами.
Културата на средните класи, от която всекидневната преса и илюстрованите списания се подхранват като същевременно я тематизират, доставя един вид готово мислене (pret-a-penser), свидетелство за отстраняването на мисли, които отчитат какъв е станал светът. Като че ли историята е стигнала заключителния си стадий и като че ли няма какво друго да се прави, освен да се подрежда и управлява съществуващото тук и сега по възможно най-естетичен начин! Теоретическата празнота и философската нищета на медийното виждане на историята са равни само на визията на политическия “истаблишмент”.

Това, което всички тези говорители изразяват, е само тяхното “социално безсъзнателно” или, ако щете, “духа на системата”, който ги е обсебил, мисли в тях и говори чрез тяхната уста. Несъмнено е, че с такива шамани средните класи не са много заплашени нито от прозорливост, нито от еретичност, нито от неистово желание наистина да променят света.

Le monde diplomatique,
desembre 2002.

Превел: Д. Спасов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук