ПОЛПОТОВЩИНА С “ФИЛОСОФСКИ” ПРЕТЕНЦИИ

0
178

Слави Славов
завършил е философия в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1985 г. е д-р на философските науки, професор от 1987 г. Работил е в БАН, бил е преподавател по история на българската философска мисъл в СУ. Автор на осем научни монографии, на над 200 студии, статии и рецензии по проблеми на българската и световната философска мисъл. Има публикации в чужбина.
Александър Атанасов
роден е през 1930 г. в гр. Пазарджик. Професор по естетика, доктор по филология, работил дълги години в института по философия на Българската академия на науките. Бил е политически помощник на акад. Тодор Павлов през последните девет години от живота му, когато той е член на политбюро на ЦК на БКП. Автор на книгите “Естетичността”, “Естетизираният човек”, “Сравнителна естетика”, “Акад. Тодор Павлов научнотворческо и педагогическо дело” и др., на много статии, както и на художествено-документални произведения.

По повод на една нова книга

В нашето преходно, бедно и почти бездуховно време появата на нова научна книга е знак, че все още светилото на духовността мъждука, че духовността, въпреки изпитанията, не ще секне. Сигурно с това чувство ще посегне и към новопоявилата се книга под заглавие “Философия и критика” читателят, който не познава нейния автор – “професор, доктор на философските науки” Коста Андреев. Но след като се запознае със събраните тук текстове, уви, сигурно ще се запита има ли в тях всъщност философия и още повече – критика… На този въпрос ще се спрем и ние, упражнявайки правото си на отговор, доколкото авторът на книгата “клейми” – наред с мнозина други – и нас за “ренегатство”.

1. Нескопосан опит за “Разгром” на “Идеологически врагове” през XXI век

Този обемист (над 300 стр.) “труд” съдържа множество стари писания на автора по история на българската философска и социологическа мисъл, “избрани” и препечатани още веднъж, да не би да се “забравят”. Напразно хабене на хартията, защото всички тези негови писания ги има в редицата колективни трудове на Института по философия на БАН върху историята на българската философия. Налице са и множество индивидуални монографии, студии и статии по проблеми на развитието на българската философия, между които се открояват изследванията на проф. Ангел Бънков, проф. Михаил Бъчваров, проф. Панчо Русев, проф. Анани Стойнев и други. Така че нивата е дълбоко разорана от колегите на К. А. И понеже все пак това е направено в тоталитарното минало и съобразно господстващите тогава идеологеми, връщането към същата нива днес би имало оправдание и би представлявало интерес, ако е съпроводено с някакъв опит за преосмисляне и преоценка на нещата ( например – на незаслужените възхвали на едни и незаслуженото отричане и пренебрегване на други български мислители), ако предлага признания и обяснения за самозаблуди и илюзии, опровергани от неумолимата практика на живота. Защото днес не е възможно да останем със сляпата апология, която прави на Димитър Благоев неговият популяризатор К. А. Дойде време да изправим пред съда на историята “тесните”(революционните) и “широките” (реформистичните) социалдемократи, за да решим кои всъщност и защо именно са се оказали прави.

Нищо подобно обаче няма да видите у нашия автор! Четем и препрочитаме новата му книга и все повече се убеждаваме, че нашият институтски колега нищо старо не е забравил и нищо ново не е научил. За него всичко писано в миналото от него е правилно и дори безупречно, защото правилни и безупречни са теорията и практиката на марксизма-ленинизма. Теорията – каквато е създадена от Маркс през далечния вече 19 век, и практиката – каквато я видяхме в изграждането на социализма под ръководството на “гениалния” Сталин и на неговите последователи! А що се отнася до тоталния провал на социализма, чийто живи свидетели и потърпевши се оказахме ние, той се дължи на “ренегатите” и “предателите” на социализма, сред многобройната фаланга на които “правоверният” автор на книгата нарежда и наша скромна милост. Собствено, само това е “новото” в тази книга – опитът на автора на фона на “големите успехи на марксистко-ленинската философия и социология през ХХ век в национален и международен мащаб” да покаже “ренегатските отстъпления и позорни бягства от бойните позиции на научната философия и идеология, конкретно у нас, в България.” Самите заглавия в последната част на “труда” изразяват лютата ненавист на К. А. към всички “врагове” на марксизма-ленинизма: “Ренегатът-антикомунист” еди-кой си, “Безпартийният ренегат…”, “Социологът-ренегат…”, “Ренегатът-етик…”, “Ренегатът-болшевикоядец…”, “Ренегатът-муунист…”, “Синята анти…”, “Седесарката…”, “Комунистоядката…”, “Ренегатите-върли антисталинисти…” Пещерна лексика, позната до втръсване от речите на А. Я. Вишински и на Вълко Червенков, както и (с обратния идеологически знак) на Йозеф Гьобелс и на легионерския “фюрер” Иван Дочев…
Разбира се, ренегатът е човек без нравственост, защото сменя диаметрално позициите си, прехвърля се в лагера на идеологическия противник с чисто кариеристични намерения и напада най-гнусно довчерашните си другари, за да заслужи благоволението на новите властници. Кога такъв ренегат е бил истински човек, вчера или днес? Но онзи, който се променя заедно с променящия се живот, в резултат на осмислените нови уроци на историята, под влиянието на резултатите от проверката на теорията в социалната практика, на развитието на научното познание и който въпреки всички провали и поражения на социализма остава верен на социалистическата идея – и той ли е “ренегат”?
Всеки знае, че истинският марксизъм трябва да бъде адекватен на бурно променящия се свят, че комунистът интелигент – и на първо място този, който има претенцията да бъде професионален философ – трябва да анализира промените, да търси аргументиран отговор на все по-сложните въпроси, с които се сблъсква съвременното общество. Тази елементарна истина обаче си остава недостъпна за нашия “професионален мислител”. Той има категоричен отговор на големия въпрос защо рухна “реалният социализъм” – предателите, ренегатите – те провалиха нашето велико дело! Само че в този отговор няма, както се изразяваше Ленин, “нито грам марксизъм”! Обратно – да търсиш причините за провала не в “базисния” принцип на рухналия социализъм, а в “надстроечни”, при това чисто субективни явления като “предателството” на този или онзи, означава да си стопроцентов идеалист, т.е. антимарксист. Защото основоположникът на историческия материализъм преди всичко би разкрил дълбоките причини, които направиха възможно предателството и би предложил нова стратегия, която да изключва възможността за нов провал. Верният на принципа за “икономия на мисленето” наш автор обаче има и отговор на въпроса как отново ще победим – чрез “непримирима борба” на “истинските” комунисти (т.е. сталинистите) срещу всички врагове и преди всичко срещу “ренегатите”. Пак същият вулгарен идеализъм и примитивен волунтаризъм, на който Маркс само би се изсмял.
Години наред на конгреси и пленуми се декларираше, че ние “развиваме, обогатяваме и прилагаме творчески” марксизма-ленинизма. Това бяха твърдения без покритие, самозаблуди или съзнателна демагогия. Несъответствието между думи и дела, между теория и практика все повече растеше – до пълното откъсване на властниците от реалния живот, до пълното загниване на системата, до ерозирането на вярата в идеала на милиони хора. Така самите наши управници – дори и когато не го осъзнаваха – подкопаваха основите на построения социализъм, оказвайки услуга на онези, които вършеха това нарочно и целенасочено. Така се стигна и до моралната деградация на партийните кадри, на партокрацията, сред която все по-рядко се мяркаха хора с морал и съвест, съответстващи на високото звание “комунист”. Но иначе не можеше и да бъде, защото всяка власт с претенции да векува безразделно и безконтролно променя към лошо онези, които я упражняват – те не са вече “слуги на народа”, призвани да пазят идеала чист, а демагогстващи господари. Тези неща ги предсказваше още метежният княз Бакунин в полемика с Маркс през седемдесетте години на 19 век.

Всичко това е убягнало от мисълта на “философа” К. А. Както и фактът, че социалдемократите, които управляват по волята на избирателите Швеция вече десетилетия наред, дадоха на своя народ и свобода, и благополучие, че европейската социалдемокрация вдигна чувствително жизнения стандарт в своите страни, поради което дори консервативната Християндемократическа партия в Германия възприе тезата на Вили Брандт за социално пазарно стопанство.

Нашата констатация, че в писанията на “правоверния марксист” Коста Андреев няма “и грам марксизъм”, трябва да се разбира в смисъл, че в тях няма “и грам диалектика”. Визирайки марксистките догматици, мъдрият Бертран Ръсел казваше, че ако едно учение иска да се развива, то трябва да забрави имената на своите основатели. За К.А. и нему подобните обаче словото на Маркс е “божие слово”, вещаещо само вечни и неостаряващи истини, които трябва само да се бранят, проповядват и налагат със силата на авторитета, а когато “трябва” и с “авторитета” на силата. Това са хора с религиозно-фанатичен тип съзнание и с примитивен богословски стил на мислене и изразяване. При цялата им “революционна” реторика те нямат нищо общо с Маркс, чийто девиз е: “Съмнявай се във всичко!”, т.е. не приемай нищо на вяра, искай за всичко доказателства!
К.А. и нему подобните не могат да си представят нещата в тяхната противоречивост и в развитие. И още по-малко – да проумеят, че няма “марксизъм изобщо”, че дори самият Маркс е “раздвоен” – не само на “млад” и “стар”, но и “вътрешно” – на учен и политик. Първият се ръководи предимно от хладния разум и прави епохални открития – като това, че “не общественото съзнание на хората определя тяхното обществено битие, а обратно”. Вторият е подвластен на емоциите и затова прави някои грешки. Погрешен се оказа самият принцип на социализма, формулиран от него: “От всекиго (да се изисква да работи) според способностите , всекиму (да се дава) според труда”. Защото прилагането на този принцип предполага принуда. Разбира се, принудата може да бъде неизбежна в тежки времена като модус за оцеляване, а когато е съчетана с ентусиазъм, може да осигури и големи успехи, но само временно. Защото като забранява свободната лична инициатива, която движи прогреса и еманципира човешката личност, тя постепенно демотивира и накрая деморализира хората. От тук и неефективността на социалистическата икономика, която не издържа на конкуренцията със Запада. Нима социализмът не се провали главно поради това, че мнозинството от превърнатите в наемници изпълнители на “поставените задачи” започна да се стреми да получава максимум блага срещу минимум труд? И че “вождът” можеше да налага на партията и на страната всякакви волунтаристични решения, без да отговаря пред никого за последиците?

Непознаващият диалектиката К.А. и нему подобните не проумяват, че който отива много наляво – отива надясно. Те “забравят”, че провалилият се модел на социализма е творение на техния кумир Сталин, че именно Сталин създаде лично преданата нему “номенклатура” с високи заплати и кастови привилегии, която се откъсна от народа, предаде делото на социализма, а накрая заграби националното богатство и се превърна в нова буржоазия. И навярно безкрайно се учудват как в постсъветска Русия се пръкнаха “национал-болшевики”, които демонстрират в подобни на нацистките униформи, с подобни на нацистките знамена и с присъщата на нацистите цинична наглост скандират: “Сталин, Берия, ГУЛАГ!”. По логиката на политическата диалектика обаче “необолшевиките” се сливат практически с новопръкналите се руски неофашисти на почвата на имперския национализъм и на антисемитизма.

2.Как академичните “Полпотовци” компрометираха социалистическата идея

Няма как тук да премълчим, че самият наш “изобличител” и нему подобните не са непричастни към споменатата по-горе деградация на партийните кадри, която “допринесе” за компрометирането на социалистическата идея и за краха на социализма. Не става въпрос за разчистване на лични сметки със задна дата, а за един феномен, за явление, което се нуждае от анализ и оценка и което е назовано още в заглавието на този текст с драстичното име “полпотовщина”. Разбира се, нашите академични “полпотовци” не са правили точно същото както кръвожадните “червени кхмери”, които нямаха нищо общо с комунизма, но и неслучайно авторът на книгата “Философия и критика” в битността му на партиен секретар на института по философия “Акад. Тодор Павлов” в средата на 80-те години си спечели прозвището “Пол Пот”.
въпросният Коста Андреев започна битка срещу “хората на Тодор Павлов” и срещу всички, които не скланяха сервилно глава пред новия директор. Ние помним как “важно” се движеше К.А. по коридорите на фактически управлявания от него институт, знаем какви психически инквизиции устройваше в партийното бюро на самостоятелно мислещите и опитващите се да критикуват ръководството, на “отклоняващите се” от “класово-партийната” линия в разработките си, на обвинените или заподозрените в “битово разложение” по явни или по анонимни доноси. На партийните събрания за него не важеше регламентът – вземаше си сам думата когато поиска, репликираше всеки “неправилно” изказващ се и говореше колкото иска – докато наложи, дори и със заплахи – собственото си мнение.

Особено гнусни бяха издевателствата на институтския “Пол Пот” над сътрудниците-участници в антифашистката съпротива по повод смяната на старите партийни членски книжки с нови. Тези другари не бяха и не можеха да бъдат подмазвачи на началството и най-малко на самия К.А., който беше от тяхното поколение, но нямаше никакво участие в Съпротивата, и затова трябваше да си “платят”. Ще напомним само случая с покойния вече проф. Тодор Вълов. Като гимназиален учител преди 9 септември 1944 г. той трябвало да замества за седмица-две отсъстващия учител по религия и, разбира се, говорил на учениците като свободомислещ. След 9 септември обаче бил наклеветен, че е “преподавал вероучение”, но “скрил” от партията този “срамен” факт. Имало разследване, обвинението отпаднало и въпросът бил приключен. Не обаче и за нашия институтски секретар. След повече от четиридесет години и въпреки указанието от ЦК при подмяната на партийните билети да не се рови в далечното минало, К.А. иска от проф. Вълов отново да представи доказателства, че не е преподавал вероучение, иначе ще го изхвърли от партията. Казват, че побелелият вече учен се разплакал от гняв и обида.

Особено скандален беше случаят с единия от пишещите тези редове – тогава доцент Александър Атанасов. Той имаше нещастието да постъпи в секция, завеждана от новоназначената С.С. Тази покойна вече дама бе издала само една компилирана и полуграмотна книга по специалността и нямаше никакъв научен авторитет, но затова пък беше от приближените на директора. Да работи под “ръководството” на псевдоучен е обидно за всеки уважаващ науката и себе си човек, затова секционният колектив се разбунтува. В отговор Гановски изгони от института някои сътрудници. Атанасов, който направи подробен критичен разбор на “труда” на С.С., като извади от страниците му “60 примера за невежество и догматизъм”, и който настояваше да бъде поканен за завеждащ секцията някой авторитетен учен – професор-доктор по специалността, предизвика особено силен гняв у “полпотовците”. К.А. свика нарочно партийно събрание, на което изнесе “разобличителен” доклад в стила на Вълко Червенковия срещу Трайчо Костов с предложение за “най-строго наказание”, т.е. изключване от партията и уволнение. След три вечери бурни разисквания партийната организация реши, че това е разправа за научна критика и отказа да наложи на Атанасов каквото и да е наказание. (Впрочем, след няколко месеца в БАН бе въведено “самоуправление”, при което сътрудниците сами избираха завеждащите секциите, че и директорите на институтите.) И до ден днешен обаче нашият “Пол Пот” не е благоволил да се извини нито на Александър Атанасов, нито на когото и да било от колегите, които е тероризирал.
И това не е случайно – фанатиците нямат не само ум, но и морал. Някога Йосиф Джугашвили цинично клеветеше съратниците на Ленин, че са “фашистки шпиони” и подло ги разстрелваше. Неговият поклонник К.А. преди 1989 г. клеветеше честните и мислещите комунисти, че са “антипартийни фракционери”, а след тази дата ги клевети, че са “предатели” на социализма. Особено безнравствени са нападките на К.А. срещу такава светла и мъдра глава, като покойния Стефан Продев. Защото през 1990 г., когато фашизоидите крещяха по улиците: “Смърт на комунистите!” и биеха връщащите се от митингите на БСП старци и жени, костаандреевци се изпокриха, а Продев безстрашно издаваше червената “Дума”. Тиражът на “Работническо дело” бил голям, а на “Дума” паднал! Има си хас да не падне, след като неосталинизмът доведе социализма до криза и настрои масите срещу комунистическата партия! А защо народът изобщо не купува любимите на К.А. неокомунистически издания? Не затова ли, че не му предлагат никакъв нов изход от бедственото положение, а искат просто да върнат фалиралата полуказармена система, без да могат да гарантират, че тя няма отново да се провали или, че няма отново да тане “жертва на предателство”?

Аморалността на К.А. не е само в това, че вместо да дискутира другарски с различино от него мислещите привърженици на лявата идея, ги “клейми” като “предатели”, но и в това, че прикрива аморалността на онези, които са могли да му бъдат полезни. Той например отлично знае, че Сава Гановски е “стъкмил” своите главни “трудове”, като е преписвал напровала цели глави и дори книги от съветски автори, но и днес възхвалява плагиатора за тези “негови” произведения.

Някога, когато левичарството беше “детска болест” на комунизма, то имаше някакво оправдание и дори носеше някакъв ореол на романтична смелост и мъченичество. След като обаче тъкмо заради него се срина изградената с толкова жертви и усилия сграда на социализма, то е вече грозна и опасна старческа болест на сталинизирания комунизъм. На днешните левичари са присъщи липса на чувство за вина за провала на социализма, омраза към новото и към всяка промяна, загуба на представа за реалността. Със своя екстремистки авантюризъм лявото сектантство е всъщност злостен враг на марксизма и на социализма. Като извършиха навремето на своя глава безумния атентат в софийския храм “Света Неделя”, деградиралите ръководители на военния център лепнаха неизтриваемо черно петно на комунистическото движение, без да говорим за огромните излишни жертви, които даде левицата в резултат на тази чудовищна провокация. Като отблъснаха навремето социалдемократите в Германия, сталинизираните комунисти разчистиха пътя на Хитлер към властта, за което платиха скъпо и те, и целият свят. За съжаление БКП почти винаги, с изключение на времето на националноосвободителния Отечествен фронт (1942-1945) е била повече или по-малко в плен на лявото сектантство. Пак то превърна 9 септември от ден на свободата, на победилия многопартиен Отечествен фронт в “червен” празник на “социалистическата революция” и доведе нещата дотам, че на този ден пред Братската могила в София да се събират само жалка шепа старци. За левичарите от рода на “философа” К.А. зловещият Сталин е “бог”, чийто ореол не помръква дори той да е затънал до колене в кръвта на избитите от него невинни комунисти. Михаил Горбачов е “ренегат” и “предател”, защото не изпрати танкове срещу протестните митинги на стачкуващите кузбаски миньори, както ги изпрати Хрушчов срещу работниците в Новочеркаск през 1963 г. Тях не ги е грижа, че през 1990 г . подобна “революционна твърдост” щеше да доведе не до формална забрана на КПСС, а до много по-страшни за комунистите последици.

Впрочем, ние съвсем не сме обидени, че нашият някогашен колега ни обявява за “ренегати-върли антисталинисти”, още повече когато ни поставя редом с такива изтъкнати леви интелектуалци, като член-кореспондентите Добрин Спасов, Стоян Михайлов. Напротив – той ни прави услуга, защото четящата публика може да се увери още веднъж, че ние не сме като него, за което му благодарим. А ако трябва да отговорим на поставения в началото въпрос, трябва да кажем, че в новата книга на “професора, доктор на философските науки” Коста Андреев “Философия и критика” няма нито марксизъм, нито ленинизъм , нито философия, нито култура, нито наука, нито що-годе интелигентна публицистика. Оставяме на читателя сам да заключи къде е мястото на такива книги.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук