“ВОЙНАТА НА ИНСТИТУЦИИТЕ” – БЛЪФ НА ПАРТИЙНО ЗАСЛЕПЕНИЕ И НЕВЕЖЕСТВО

0
172

Професор, д-р, член-кореспондент на БАН. Завършва философия в Софийския университет. Работи в областта на социологията. Бил е директор на Института по социология и главен редактор на сп. “Социологически проблеми”. Бил е зав.-отдел и секретар на ЦК на БКП. Има много научни трудове, някои от които са публикувани и в чужбина. Автор е на книгите: “Възрожденският процес в България” /1992/, “Живковизмът през призмата на една лична драма” /1993/, “Сталинисткият тоталитаризъм” /2000/ и редица др.

От доста време в политическия живот и медиите се обсъждат проблеми на “институциите” в нашата страна. Нямало необходимата координация между тях, те не винаги действали от едни и същи позиции, даже някои заговориха за “война между институциите”. Въпросът е извънредно важен, защото е свързан с управлението на българската държава и общество, с текущите и перспективни интереси на цялото население, на всички общности и индивиди в него. Тук ще засегна само три възлови аспекта на този въпрос.

1. Когато политически лидери, държавници, журналисти говорят за състоянието и дейността на институциите у нас, като правило те не поставят прилагателни пред тях. Не става ясно за какви и кои институции става дума. От контекста обикновено може да се направи извод, че се имат предвид централните управленски, т.е. централните държавни институции /Народно събрание, Президентство, Министерски съвет, съдебна система/. Но това не се експлицира. Така въпросът се замъглява и може да се отнесе до неверни обекти. Очевидно тук си казва думата незнанието.

Например, ако ще се обсъжда състоянието на централните държавни институции, от тях трябва да се разграничат: а/ Управленските /държавните/ институции на по-ниско ниво – областни, общински, низови /подобщински/; б/ Стопанските институции – производствени, търговски, банкови, застрахователни и други подобни фирми; в/ Неправителствените организации, семейството, църквите и т.н.
Нужно е да се напомни, че институциите в нашата страна, взети в цялото си разнообразие и състав, са няколко милиона. При това те непрекъснато се променят – появяват се нови елементи в тяхната дейност, а други изчезват, изменя се тяхната структура и начин на функциониране, някои от тях отмират, а други възникват. Процесът на институционализация е постоянен спътник на общочовешкия прогрес. Отношенията между институциите в дадено общество варират от пълно подобие до пълна противоположност, от еднаква целеустременост до рязко противопоставяне и непримирима борба. Всичко това е обстойно изследвано в социологическата литература.

И така, ако ще се говори за институциите в нашата страна, необходимо е предварително да се каже за кои от тях ще става дума. В по-нататъшното изложение ще имам предвид централните управленски /държавни/ институции: Народно събрание, Президентство, Министерски съвет, съдебна система, от чиято роля зависи насочването на общественото ни развитие.

2. Тяхната работа може да се разглежда и оценява от много страни. В това отношение аз ще се спра първо на проблема: има ли и как е организиран социалният контрол върху тяхната дейност? Всяка институция е създадена, за да изпълнява определени задачи в общото функциониране на обществото. Изпълнява ли тези задачи, по законосъобразен начин ли ги изпълнява, допуска ли закъснения, действа ли обективно и т.н.? Създадени ли са необходимите социални форми и механизми за такъв контрол? Ето един от най-острите актуални проблеми на централните управленски институции в нашата страна сега. Той не само че не е решен, а дори не се поставя както трябва в публичните дебати.

Ще взема няколко примера. През 1992 г. тогавашната Главна прокуратура започна т.нар. следствено дело №3 за помощите. Бяха привлечени като подследствени 22 души. В продължение на почти 8 години на всички беше наложена мярка за неотклонение, вкл. задържане под стража. Беше им отнето гражданското право да пътуват в чужбина. Публично и масирано в медиите подследствените бяха обиждани по най-груб начин като грабители на огромни средства, като престъпници. През януари 2000 г. Софийската градска прокуратура направи предложение за прекратяване на следственото дело поради юридическа необоснованост. Апелативният съд, София, потвърди това предложение и то влезе в сила през март с.г. Но беше ли потърсена отговорност на тогавашния главен прокурор Татарчев за грубото нарушение на законите у нас, за потъпкването на гражданските и човешки права на подследствените ? Възмездиха ли се накърнените материални, професионални, здравословни интереси на подследствените? А драстичното посегателство върху тяхното личностно достойнство? Един полуграмотен юридически прокурор, движен от неприкрито политическо заслепение, остана недокоснат, въпреки крещящата му злоупотреба със служебното положение. И около него всички ония, които носят съответна отговорност за незаконните действия.

А сегашният главен прокурор? Срамно е за страната, че за главен прокурор има такова безличие.Почти всеки ден у нас стават убийства, атентати, грабежи, при това често на централни места в София. Нека главният прокурор и министърът на правосъдието да обяснят колко от техните извършители са осъдени. Банална е вече констатацията, че срещу едрата престъпност борба не се води. Но има ли форми и механизми да се потърси отговорност за това от съответните държавни институции и дейци? Не може на магистратите и на съдебните институции да се дават само права, а да не им се търси отговорност дали си изпълняват задачите. Засега социален контрол върху тяхната дейност няма и в това преди всичко се състои проблемът за тяхното реформиране.

Или да вземем Народното събрание. Вече не се крие, че много често то заседава при почти празна пленарна зала, че много от народните представители гласуват и с чужди карти. А това означава, че част от законите се приемат без необходимия кворум, т.е. те са незаконни. Сегашният председател на Народното събрание наскоро след встъпването си в длъжност заяви, че ако не въведе ред в това отношение, ще си подаде оставката. Ред не беше създаден, но председателят на Народното събрание не си подаде оставката. Народните представители получават твърде големи възнаграждания, но много от тях не посещават заседанията на Народното събрание, уреждат личния си бизнес, а на работата в Народното събрание отделят второстепенно внимание. Тези факти показват, че в тази основна управленска институция царува огромен паразитизъм. Освен реплики на граждани и журналисти в медиите, ефикасни практически мерки срещу това безобразие не се вземат.

При откриването на сегашното Народно събрание през 2001 г. от името на НДСВ на народните представители беше раздадена знаменитата творба на един от най-изтъкнатите поетични таланти на България Христо Смирненски “Приказка за стълбата”. Това беше сполучлив ход на новите управляващи, ако те наистина искаха да установят правов ред и поне мъничко морал в управленската дейност. За съжаление, както показват фактите, това се оказа ход на фарисеи.
Следователно един от острите и най-важни проблеми на дейността на централните управленски институции е да се намерят и въведат в действие ефикасни форми и механизми за социален контрол върху тяхната дейност. Всъщност същото трябва да се извърши на всички нива на държавното управление.

3. Във връзка с лансираните мнения, че институциите се противопоставят и едва ли не воюват помежду си, искам да кажа следното. Отново ще имам предвид централните управленски институции.

Вярно е, че между тези институции има слаба координираност. Но съгласуваност няма и вътре в тях между отделните им звена, например в работата на Министерския съвет, по-конкретно между отделните министерства. Всеки министър действа автономно като съвременен феодал.

Доколкото се проявяват известни различия между централните държавни институции, те са несъществени. Защото основната характеристика, определящата целенасоченост в тяхната дейност е една и съща. Всички те са елементи, части на една и съща държава, която след 1989 г. се формира и действа като капиталистическа. Тази й същност продължава да се утвърждава.

Народното събрание, Президентството, Министерският съвет и съдебната система действат в едно и също основно направление като части на едно цяло, на държавата. Те могат да застъпват в някаква степен различни позиции по даден въпрос, взаимно да си влияят, да си подливат вода, но това се извършва в рамките на общото им качество на органи на една неокапиталистическа държава. Всички те обслужват преди всичко интересите на формиралата и формираща се класа на едрите собственици.

Установяването на нова икономическа и класова структура и на съответна държава води след себе си налагането на адекватна идеология. Така например, единствено частната собственост се обявява за свещена и неприкосновена. За колективните форми на собственост такова нещо не се твърди. Антикомунизмът се превърна в господстваща идеологема. Променят се ценностните системи, в които частният егоистичен интерес застава на първо място. Издигнаха се в култ хегемонистичните антихуманни напъни на САЩ и агресивната политика на НАТО.

Единният характер на централните управленски институции се проявява и във външнополитическата ориентация на страната. Всички те поддържат едностранната ориентация към САЩ, НАТО, Европейския съюз. При това тази ориентация се осъществява в компрадорски стил. Предишният президент на страната по времето на косовската агресия публично заяви, преди това да е искано от нашата държава, че е готов да се предостави българското пространство и ресурси на НАТО. Сега същото правят военният и външният министър на г-н Сакскобургготски по повод подготвяната от САЩ война срещу Ирак.
Правителството на г-н Сакскобургготски дойде уж в името на една алтернатива на властта на СДС. Хората му повярваха, но жестоко се опариха. Избирателят нанесе невероятен разгром на СДС заради неговата реваншистка, грабителска и компрадорска политика, искайки промяна. Обаче г-н Сакскобургготски и неговите послушници в Народното събрание и правителството, често пъти демонстрирайки стадна психика, вървят по същия път на грабителство и компрадорщина. Няма никаква принципна разлика. За сметка на 70% от българския народ и в интерес главно на 5% от него.

Тъкмо затова корупцията е навлязла дълбоко – къде повече, къде по-малко – в държавния апарат отгоре надолу. Тъкмо затова разцъфтяха и получават все по-големи размери иманентните атрибути на съвременния капитализъм – лумпенизация на личността, проституция, престъпност, наркомания, хомосексуализъм, търговия с хора, бездуховност.
Ето единството и общата целенасоченост на централните управленски институции в нашата страна. Това тяхно общо капиталистическо качество е много по-важно от възникващите между тях различия и противоречия. Последните се появяват и преодоляват в рамките на тяхната капиталистическа същност, за която в политическия живот, в т.ч. в медиите, не се говори. Причините за обедняването на трудещите се, за лумпенизирането на личността, за престъпността и корупцията се коренят тъкмо в неокапиталистическия характер на държавното и обществено устройство и съответно в адекватната политика на държавата.

* * *

Разбира се, възможно е да се премине от грабителско-компрадорски капитализъм, какъвто се наложи у нас, към “културен” капитализъм, нещо, за което настоявам още от 1993 г. Това би било значителна крачка напред за нашата страна. Що се отнася до премахването на основните пороци на нашето сегашно общество, за това е необходима промяна на неговата формационна характеристика.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук