Професор. Завършил е философия в СУ “Св. Климент Охридски” и ВПШ при ЦК на БКП. Завършва и аспирантура в катедрата по история на философията в Академията за обществени науки в Москва. В продължение на повече от 30 години преподава история на философията и научен атеизъм във ВПШ и АОНСУ. Автор е на учебник в два тома “Кратка история на философията до марксизма”, монография “За воинстващия атеизъм на френските материалисти”, на монография “За социалните и гносеологически корени на религията”, на десетки студии и статии върху философията и атеистични теми и др. п.
Това ярко се проявява при бившия български президент Петър Стоянов. И като президент, и след това, винаги щом отвори уста и започне фразеологичното си голословие, ни в клин, ни в ръкав, непременно ще хвърли отвратителни и цинични хули по адрес на комунизма, като го представи за най-страшното, адско зло за хората.
Точно така прави и в публикацията си във в.”Вашингтон пост” по повод поканите към България и другите източноевропейски стра ни за членство в НАТО. Тук той пак излива своята необуздана класова злоба срещу комунизма, като изтъква: “За мен като бивш прзидент на България тези покани за членство имат значителна морална стойност заради тъмната история на миналото и светлите обещания на бъдещето…”, и по нататък “…цяло поколение източноевропейци, чийто живот сега е към края си така и не се реализират, тъй като, железният юмрук на комунизма разбива мечтите им за свободно и смислено съществувание.” (в. “Дума” от 26.11.2002 г, к. В.К.)
Когато чете и това злобно анатемосване на комунизма, у трезво мислещия читател е логично да възникне въпросът откъде идва тази бясна омраза на П. Стоянов срещу комунизма и наистина ли реализирането в живота на първата фаза на това учение, социализма, е било така демонично страшно и опасно за хората.
Дори в рамките на тази кратка статия може да се покаже, че обективната истина за комунизма, която Стоянов всячески прикрива с цинични лъжи, е съвсем друга.
На първата част от въпроса, защо експрезидентът Стоянов проявява такава патологична омраза към комунизма, отговорът е ясен. Защото е син на отявлен фашист. Баща му е бил първият помощник на Иван Дочев – главатаря на фашистите в България, преди 9 септември 1944 г. Те, организирани в български легион, като бесни преследваха и зверски избиваха борците против фашизма и монархизма – комунисти, земеделци, прогресивни интелигенти и патриоти и цинично мародерстваха евреите в страната. Нима е трудно да се разбере, че този човек, който е роден и възпитан в семейство на такъв отявлен фашист и който най-активно участва в жестоката класова борба, може да има друго отношение към антипода на монархофашизма – комунизма? Характерната антикомунистическа истерия , която Стоянов проявява при всяка своя публична изява – дори и в клетвата пред гроба на дядо си – е израз на фашисткото му възпитание в класова омраза. За случая с бесният ан-тикомунизъм на П. Стоянов много подхожда, казаната от Ботев мъдрост: “лудите не може никой утеши, бесните не може никой укроти”.
Но за читателя, особено за по-младия, е по важно да разбере и знае каква е обективната истина за съшността на комунизма и неговия железен юмрук, а също така кого е “смазвал” той.
Самата дума комунизъм е френска и произхожда от латинската “communis”, което означава “общ”. Научното съдържание на думата и на учението комунизъм означава: безкласов, обществен строй с единна, общонародна собственост върху средствата за производство; с планова икономика, при която общественото производство има за цел да задвоволява разумните материални и духовни потребности на обществото; всички членове на последното имат пълно социално равенство помежду си; разпределението на материалните и духовни блага става по най-справедливия и хуманен принцип – “от всеки според способностите, на всеки според потребностите”. При първата фаза от изграждането на комунизма, наречена соцализъм, доколкото производителните сили не са достатъчно развити и тъй като обществото все още носи родилни петна от капита-лизма, е наложително да се прилага принципа – “от всеки според способностите, на всеки според количеството и качеството на вложения от него труд”.
Във връзка с това е необходимо да се каже, че за разлика от комунизма, при капитализма, наричан сега “ пазарна икономика”, средствата за производство са частна собственост и жестоко се експлоатира наемната работна сила. Производството на всеки собственик има за единствена цел – печалбата, независимо от това дали то е полезно или вредно за хората. Затова и икономиката приема стихийно-хаотичен характер, с периодични дълбоки кризи, рецесии и стагнации, с постояна безработица и с всякакви други социални бедствия и злини в живота на трудещите се. Разпределението на материалните блага при това става по принципа: “хищническо разграбване – кой както и колкото може”. Това неминуемо превръща обществения живот в най-свирепата джунгла – социалната.
Идеята за комунистически живот на хората е била мечта на експлоатираните и ограбвани, трудови хора и на подтиснатите народи и при трите класово-експлоататорски строя – робовладелски, феодален и капиталистически. Но тази идея е носила утопичен ха-рактер, тъй като не се е базирала на научна обосновка. Такава обосновка тя получава за първи път от Маркс и Енгелс. Те и придадоха научен характер, разработвайки я като единствената научна теория за обективните закони на общественото развитие и аргументирано доказаха, че по силата на тези закони, обществения прогрес неминуемо ще доведе до комунистически обществен живот на човечес-твото. Никой досега не е можал да опровергае научно тази теория тъй като това не е възможно, защото тя е наука. Затова тя само голословно се отрича и глупаво се охулва.
Комунизмът като учение и практическото му приложение в живота, категорично отрича всякаква експлоатация на физическия и умствения труд между хората и всяко социално угнетяване и национално подтисничество. С тези си, единствено разумни и справедливи принципи за човешкия живот, той предизвиква смъртен страх и най-дива омраза в експлоататорите, грабителите и подтисниците. Затова и техните сторонници, защитници и идеолози водят бясна кампания за отричането на комунизма. Това се прави по различен начин. Представят го, като неосъществима утопия, като учение, което не съответства на естествената природа на човека, като строй при който личността загубва своята свобода и индивидуално развитие. Строй при който всичко лично се обобществява: жилище, жена, деца, всички се хранят от един казан и прочее отблъскващи и наивни неща.
Но в страните, където до определена степен се изгради социализма, като първа фаза на комунизма, не само че не се получиха такива страхотии в живота на трудовата личност, а точно обратното. За нея се създадоха необходимите условия за действително и свободно индивидуално развитие. Затова, вече е твърде смешно и неле-по да се плашат хората с комунизма по такъв начин.
Но класовата омраза на П.Стоянов към комунизма, му пречи да признае тази неопровержима истина. Разбира се, в случая той безспорно разчита на факта, че младото поколение до 18 – 20 годишна възраст няма добра и вярна представа за условията на живота на трудовите хора при социализма. И затова в съзнанието на тези млади хора е възможно да се натрапват различни лъжи и хули за комунизма. Но тези лъжи са дотолкова безпочвени, прозрачни и глупави, че в тях могат да повярват само хора лишени от здрав човешки разум.
Какви истини прикрива Стоянов за живота при социализма в България конкретно? Първо, той характеризира нейното развитие при социализма за 4-те десетилетия като “тъмната история на миналото”. Безспорно, че с тази характеристика, за непознаващия добре този период млад читател, се цели да се създаде страшната представа, че тогава в България е царувало едва ли не тъмно феодално мра-кобесие, пълна безправност, безработица, глад и ужасяваща мизерия, политическо безправие и ненаказан бандитизъм, кошмар и отчаяние от различни болести и пълна безперспективност за личността.
В случая трябва да се каже, че с такива тежки социални мъки и злини, в твърде голяма степен се е характеризирал живота на огромната част от българския народ преди 9 септември 1944 година, по време на капиталистическото развитие на страната и при монархофашисткото управление. Именно през този период българският трудов народ хищнически се ограбваше от българската буржоазия в съюз, главно с немските империалисти. Затова България бе силно изостанала аграрна страна, с дребно промишлено производство, главно от занаятчийски характер.
Духовното развитие на народа бе също на твърде незавидно равнище. Голяма част от хората бяха неграмотни, а средното и висшето образование беше твърде ограничено и скъпо платено. Също скъпо беше ползването и на другите обществени институти и източниците за духовно обогатяване.
Статистическите данни по тези параметри на тогавашния живот са доста плачевни. Рамките на статията не позволяват да се посочат по-конкретно, но те са една много сурова и горчива истина, която Стоянов просто гузно премълчава и се мъчи да прикрие с циничните си лъжи за социализма.
А каква е истината за социализма? След събарянето на антинародната власт на монархофашизма в България, с революционната победа на 9 септември 1944 г., трудовите хора от града и селото и народната интелигенция започнаха изграждане на нов обществен живот, без експлоатация на човешкия труд, за създаване на условия, при които всеки да може да живее нормално само със своя личен труд. За тази цел основните средства за производство се обобществиха и се ограничи размера върху притежаваната земя. По този начин, съответно, се раздаде известно количество земя за ползване на селяни, които въобще нямаха такава и (или бяха бедни).
В тази връзка трябва да се отбележи, че тогава властта на работниците не разрушаваше, не разграбваше и не разпродаваше национализираните капиталистически предприятия, както това сега правят сините демократи със социалистическите предприятия. Напротив тя ги обедини, уедри, а след това ги дообогатяваше с нова техника. Наред с това, за тези 4 десетилетия, тя построи и десетки хиляди нови промишлени предприятия на стойност над 110 милиарда долара. Така България се превърна в развита индустриална страна с конкурентно промишлено производство, което много добре се пласираше на международния пазар. Селяните кооперираха земята си и създадоха едри, механизирани, земеделски стопанства също с конкурентно способна продукция за световния пазар. Годи-шният износ на стоки тогава стигаше до 17,6 милиарда.
При това бурно икономическо развитие на страната ни, безработицата, която е постоянна и неизлечима язва при капитализма, не само че изчезна, но даже в страната ни идваха да работят десетки хиляди работници от други страни. Тогава нямаше хора, които да напускат страната по икономически нужди и съображения, както това сега става масово. При това социалистическо развитие на страната ни, бързо и рязко се подобри битът на трудещите се. Построени бяха нови 3360000 жилища и България излезе на първо място в света по показател лично жилище на глава от населението.
Не по-малко бяха и големите достижения в духовното развитие на българския народ. Още в първите 2 – 3 години след 9-ти септември 1944 г., беше напълно ликвидирана наследената от капитализма голяма неграмотност сред населението.
Образованието стана безплатно във всичките му степени, включително и висшето, при което на студентите се осигуряваха държавни стипендии и общежи-тия за времето на следването им. Многократно се увеличи броят на театри, кинотеатри, библиотеки, читалища, а самодейните колективи заляха страната. Израстна плеяда големи учени от всички области на науката, прекрасни преподавателско-педагогични кадри, артисти, певци, художници, писатели, поети, музиканти и др., които имаха достижения на световно ниво и прославяха България с ней-ната висока духовна култура. Да не говорим пък за спорта, който почти във всички дисциплини печелеше международно признание и високи олимпийски и световни награди и отличия. А с напълно безплатното здравеопазване, можаха да се ликвидират редица сериозни болести като туберкулоза, детски паралич и др. и рязко се подобриха условията за поддържане и опазване здравето на трудещите се. За тези безспорно големи успехи в духовното ни и физическо развитие статистическите данни са зашеметяващи. Затова не е въз-можно те да се премълчават, отричат и забравят.
Сред младежта не беше разпространена наркоманията, защото социалистическата държава създаваше най-благоприятни условия за участие в извън училищни дейности: различни научни кръжоци, художествена самодейност, спортни занимания и прочее.
И тези завидни, социални придобивки на българския народ, получени през “тъмния” период на социализма, сините демократи продължават и понастоящем да доунищожават по най-вандалски начин и с животинска свирепост. Затова над 800 000 българи, голямата част от които с висока квалификация, напуснаха България и като гурбетчии търсят своето препитание в чужбина. А в страната има над милион и половина безработни (броят им се намалява двойно, когато се съобщава официално), които живеят в небивала мизерия. Над два милиона пенсионери доумират от глад и болести с пенсийките си от 50 до 80 лева. Над 300 000 деца вече са извън училище и остават неграмотни. Наркоманията залива като страшна епидемия младежта.
Но тези отчайващи явления в сегашния живот, според сините демократи не са никак тревожни и важни, само защото ги има и в прехвалените, “образцови”, западни страни. За тези “демократи” е важно преди всичко, че вече си имаме и милиардери, и над три хиляди кредитни милионери, и депутати и министри с големи заплати, с изящни вили и с домове-палати. Ето с това ние вече се изравняваме със Западна Европа и вече в кърпа ни е вързано приемането в ЕС.
Няма съмнение, че сериозният читател ще се запита: как е било възможно, за това кратко време, с личен труд, от каквато и квалификация да е той, да се натрупат такива огромни богатства в отделни хора? Разбира се, че такова нещо е абсолютно невъзможно да се постигне с честен личен труд, каквито и да са обществените условия. То е възможно само с безсрамни финансови спекулации и с най-цинични грабежи на трудовия народ. Нека читателят сам да прецени как е ставало и става това, като има пред вид следното: от построените, през “тъмното минало” на страната ни, десетки хиляди предприятия за 110 милиарда долара, сините демократи продадоха чрез приватизацията, както се изнася в печата, към 18000 предприятия, които имат стойност над 30 милиарда. Но от тези 30 милиарда в държавната хазна са влезли не повече от 2 милиарда. Къде е отишла другата реална стойност от 28 милиарда? Безспорно е влязла, като тлъсти комисионни в джобовете на продавачи ала-Божков и като скъпи, но почти безвъзмездни дарове за приватизатори, които купуваха на безценица предприятията. Така, в прехода към капитализма, у нас набързо се появиха милиардери и милионери.
С твърдението си, че “железният юмрук на комунизма е смазал цяло поколение и го е лишил от спокоен и смислен живот”, Петър Стоянов не казва каква е точно в случая конкретната истина, а отново съзнателно лъже, за да плаши младото поколение.
А каква е истината по този въпрос? Вярно е, че установената политическа власт на работниците и трудовите селяни в България на 9-ти септември, действително като революционен юмрук, смаза, но само социално, а не физически, експлоататорската класа и мо-нархофашистките управници, като ги лиши само от тяхното политическо и икономическо господство, но не и от техния живот. Обаче тя не смаза трудовия народ, а му даде истинска, демократична свобода за материално и духовно развитие. Същите промени станаха и в другите източно-европейски страни, които тръгнаха по пътя на социализма.
Народната власт на Отечествения фронт наказа, чрез народния съд, само главорезите на борците против монархофашизма и националните предатели, които прикачиха България към хитлеристкия блок. На всички други, които не бяха участвали в това национално предателство и в кървавите мародерства, се даде възможност да се ползват от всички блага на народната свобода. Убедителен пример в потвърждение на тази неопровержима истина, служи самото семейство на П. Стоянов. Баща му, макар и отявлен фашист е оставен жив, а самия Петър, независимо, че е бил син на такъв активен фашист, е получил юридическо си образование по време на социалистическата власт, също така безплатно, както и останалите български младежи. Така беше и с всички други, които произхождаха от семейства, засегнати от национализацията. Те също безплатно получаваха средно или висше образование, според личното си желание, а много от тях достигат и до световна изява. Прекрасен пример в това отношение е академик Благовест Сендов, постигнал све-товно признание за своите големи постижения в областта на математиката. Но, за разлика от Стоянов, академикът не смята, че е бил “смазан от железния юмрук на комунизма”, защото не е възпитан в класова омраза. Тази историческа истина не може да се опровергае с никакви сериозни аргументи. Тя само голословно може да се отрича, по един нахално безочлив начин, както това прави юристът П. Стоянов.
Разбира се в интерес на истината, по въпроса за демокрацията при социализма, трябва ясно и открито да се каже и да се знае, че тя в редица отношения се деформираше, изопачаваше като се прилагаха принципи и действия, които бяха изцяло чужди на самата природа на социалистическата обществена система и не произтичаха от нейната действителна, социална същност.
Деформиран беше социалистическият принцип за необходимостта от системна и открита критика и самокритика на ръководните партийни и държавни кадри. Тя беше силно задушавана и безцеремонно преследвана. Силно се ограничаваше свободата на словото и печата, като се използваше глупава и угодническа цензура. Партийните и държавните ръководни кадри твърде много се бюрокра-тизираха, тъй като принципа за тяхната изборност се провеждаше много формално. Същите тези бюрократизирани органи не малко парираха и ограничаваха самоинициативата на трудовите колективи. Да не говорим пък за твърде многото и различни привилегии, които използваха техните ръководители.
Не е трудно да се разбере, че тези и други подобни извраще-ния, не само че задържаха нормалното развитие на социализма, но което е по-страшното – силно го компрометираха пред трудещите се. Това безспорно пораждаше дълбоко разочарование и силно възмущение в хората и тяхното открито желание за неизбежно премах-ване на тези аномалии.
До такова положение се достигна не толкова в резултат от липса на необходимия опит и знания, а главно от умишлено и системно провеждане в практиката на партийна линия и политика, която беше в разрез с истинските социалистически принципи и която, следователно, постепенно компрометираше социализма. Тя се им-пулсираше от чужди на социализма елементи, заели най-висша ръководна роля в партия. Те осъществяваха стратегията на Западния капитал в борбата му против социализма, за неговото унищожение.
Както е известно, тази злокобна стратегия беше оповестена гласно, още непосредствено след Втората световна война, през 1945 година, от Дълес – ръководител на американското ЦРУ. С нея капитализмът мобилизира своите троянски коне в света на социализма и постигна своята цел.
Това е именно така, защото цялата човешка история учи, че нито една крепост не е превземана само с външна сила. Решаваща роля за това е играело винаги предателството отвътре. Това положение открито се признава и от американският президент Джон Кенеди. По въпроса, как може да се победи Съветския съюз, той подчертава, че тази голяма социалистическа страна е непревземаема крепост и не може да се победи с външна военна сила. Победата над Съветския съюз, според Кенеди, може да се постигне само със “съветски” съмишленици, които да го разложат отвътре.
И точно така протекоха събитията. Горбачов когато се хвали, че е успял, заедно с първия си помощник – Шеварнадзе, да извърши своето пъклено дело за обратен завой на обществото от социализъм към капитализъм, сам признава, че е можал да го стори само в качеството си на най-висш ръководител на тази велика страна.
Такава е горчивата истина за социализма в Съветския съюз и източноевропейските страни. Той не се саморазпадна, като неудачен обществен строй, а беше подло разрушен главно от прикритите си вътрешни врагове, които бяха подпомагани от постояния и непрекъсващ външен натиск.
Във връзка с изложеното до тук мисля, че накрая ще е полезно да се поясни за читателя научното разбиране за демокрацията и диктатурата. За характера и същността на тези две категории се изказват различни и противоречиви разбирания, било от незнание, или пък от съзнателно прикривана лъжа и демагогия. Една политическа власт се третира само за чиста и всеобща демокрация, а друга за всеобща диктатура за цялото общество.
В случая, тези разбирания изразяват само половината от истината по този въпрос. Защото, в класовото общество всяка политическа власт се проявява едновременно и като демокрация, и като диктатура. Тя е демокрация за господстващата в икономическо отношение класа и е диктатура за подтиснатата и експлоатирана класа. Такава е била властта и на робовладелците, и на феодалите, и на капиталистите. Също и при социализма, политическата власт е едновременно демокрация за трудовите хора и в същото време диктатура (“железен юмрук” според Стоянов) за съборената експлоататорска класа. Всякакви други характеристики са неточни и неправилни. Демокрацията и диктатурата са двете страни на медала политическа власт.
Политическата власт, като демокрация и диктатура ще отмре като историческа категория в живота на хората, само при развитото комунистическо общество. Защото тогава няма да има класи – социални групи с различни и противоположни интереси. Тогава ще има само комунистическо, демократично самоуправление на иконо-мически напълно равноправни хора, които ще живеят мирно, доволно и щастливо.
