Роден на 30.08.1969 г. Висше образование завършва в СУ “Св. Климент Охридски”, магистър по право. Работил е като юрисконсулт в отдел “Правен” , ст. юрисконсулт в Данъчна служба, София, като адвокат, САК. От 2002 г. работи в НА за приходите като гл. юрисконсулт в отдел “Данъчно-осигурителна методология и обжалване”. Има експертни познания в данъчното право, международното данъчно право, административното, гражданското и облигационното право, авторското право и правото на европейските общности.
Принципът на социалната държава и свързаната с него идея за благоденствие на гражданите е вграден в основата на най-грандиозния строеж на ХХI век, строежa на Обединена Европа.
Днес Европейският съюз има за цел утвърждаване на благоденствието на своите народи чрез стабилно развитие, основаващо се на балансиран икономически растеж и конкурентна социална пазарна икономика, осигуряваща висока степен на заетост и социален прогрес.
Иначе казано, правото на труд и осигуряването на трудова заетост са крайъгълният камък в основата на социалната политика на всяка държава- членка на Европейския съюз.
Въпреки че началото на този единен европейски социален проект трябва да се търси още в модела за колективна солидарност, създаден в Европа чрез масонските идеи през миналия век, днес трудно може да се говори за единна социална политика в рамките на Европейския съюз, а по-скоро за различни социални политики на отделните държави-членки. Тези различни социални политики са в пряка връзка с икономическото ниво на съответните страни. Ето защо социалните решения и в бъдеще ще си останат отговорност на всяка отделна държава.
Глобалното застаряване и високите нива на безработица, разгледани в контекста на лошата икономическа конюнктура и намаляването на възможностите за държавно финансиране, правят все по-актуален въпроса за преразглеждане на съществуващите системи за социална сигурност в страните-членки на Европейския съюз.
Според Европейската работодателска асоциация (UEAPME) в много страни от съюза всестранното осигуряване при безработица демотивира хората да търсят постоянна работа и вреди на икономическия растеж. Оказва се, че в началото на ХХI век стремежът на много държави да гарантират задоволителен стандарт на живот за своите безработни граждани е довел до изкривяване ролята на системите за социална защита. От спасителен пояс в случай на нужда те са се превърнали в конкуренти на заетостта, препятствие пред икономическия напредък и почти непосилен товар за бюджетите. Мащабите на кризата са най-видими в Европа, където по традиция правителствата се стремят към създаване на социална държава с плътно регулиране на трудовия и социалния сектор, широки права на работниците, колективно договаряне и високи бюджетни разходи, които често са базирани на по-високи стари данни за бюджетните приходи.
По данни на “Евростат” към края на 2003 г. едва 64% от европейците в трудоспособна възраст имат постоянна работа. Същевременно, ако се запази сегашната система на социални плащания, към 2006 г. Европейският социален фонд (специален фонд на ЕС за финансиране на проекти за повишаване на квалификацията и заетостта) ще погълне 35% от цялото структурно финансиране на Европейския съюз. Според разбивката в текущия бюджет на ЕС сумата възлиза на 70 млрд. евро.
В момента Обединена Европа е на кръстопът – между запазването на социалния модел и възприемането на т.нар. английско-американски модел.
Социалната система от другата страна на океана е базирана на сравнително слабата регулация в трудовия сектор и на относително ограничения дял на колективното договаряне. От една страна, това значително свива равнището на бюджетните разходи за обезщетения в случай на безработица, а от друга, намалява нивото на безработицата. Статистиките сочат, че в момента безработните американци са 5.7%, докато в Еврозоната са 8.8% (8.1% за ЕС на 15-те) и тази стойност продължава да се покачва.
От друга страна обаче, пазарният англосаксонски социален модел разширява разликите в заплащането на постоянно наетите и стимулира обособяването на една нова широка прослойка от т.нар. работещи бедняци. Всъщност звучи ужасяващо познато за българските реалности, нали?
В края на 90-те години повече от 10% от американската работна сила е била ангажирана на непълен работен ден и с ниско заплащане според данни на Института за икономическа политика в САЩ. В същия период Организацията за икономическо сътрудничество и развитие регистрира 25-процентна прослойка на “работещи бедняци” във Великобритания.
В действителност, за да бъде една система от социални защити ефективна, тя трябва да се основава на определен нормативен минимум, гарантиращ свободното функциониране на трудовия пазар и не създаващ вредни за икономическия напредък ефекти.
Сред предизвикателствата към европейския социален модел се нарежда и промяната в структурата на трудовия пазар на Стария континент. Нарастващият брой на временно заетите и сезонните работници поставя нови проблеми пред законодателството, а застаряването на населението изисква незабавни действия за предотвратяване на прогнозирания само след около две десетилетия колапс.
По данни на Евростат за 2001 г. делът на хората на възраст под 24 години в ЕС е бил едва 28%, хората до 49 години са съставлявали 37%, а тези до 80 – още 30%. Това означава, че само след 20 години повече от половината население на ЕС ще е нетрудоспособно. Отсега работодателите се колебаят да наемат на работа възрастни работници. Променя се и самата характеристика на заетостта: по данни на Европейската комисия най-голямо е търсенето за хора в сектора на услугите и областите с висока квалификация. Линеарната концепция за кариера, характерна за ХХ век, е на изчезване и това непрекъснато изпраща нови хора в лагера на трудовите резерви.
Можем ли да си позволим да изплащаме цената на социалната държава – това е въпросът, който все по-често си задават правителствата на страните в Европа. Някои дори побързаха да обявят края на социалната държава. Понастоящем в повечето от европейските страни вече се вземат сериозни мерки за ограничаване на плащанията в случай на безработица.
Всъщност реформите на пазара на труда в повечето развити индустриални държави са започнали преди около 10 години. Но някои – като Германия и Франция, тепърва ще се реформират. Общото между тях обаче е в същността на промените – намаляване на размера на обезщетенията за безработица и стимули за хората без препитание да започнат работа дори и тя да не отговаря на квалификацията им. Резултатът е намаление на нивото на безработицата, като на места процентът на регистрираните на трудовата борса е паднал наполовина.
САЩ са започнали активна борба с безработицата още през 70-те години на миналия век. В повечето щати обезщетение за безработица се плаща само половин година, и то е равно на 58% от последното възнаграждение. Още през 1975 г. е въведена система, която стимулира безработните да се хванат дори и на нископлатена работа. В САЩ дори си заслужава доходите ти от труд да са ниски. Работещите, които печелят малко, не само не плащат данъци, но получават и определена сума отгоре като компенсация. Едно семейство, например, с две деца, което има годишен доход до 10 510 долара, получава помощ от 40% от приходите си, или 4204 долара. При по-висок годишен доход на семейството добавката е по-ниска. Горната граница за този тип домакинство е 34 692 долара годишно. Над тази сума се плащат данъци и няма субсидиране от държавата.
В Англия подобна система действа от 1999 г. Семействата с годишен доход под 13 230 паунда получават допълнително 545 паунда и по 1445 паунда за всяко дете. Освен това във Великобритания безработен, който откаже предложена му от държавата работа, губи правото на обществено подпомагане. В Англия обезщетението за безработица е равно на помощта за социално слабите, или сума от 358 евро на месец. Там няма отделно служба за безработните и за социално слабите, службата е една и се нарича “Jobcentre Plus”. С тези мерки англичаните са успели да свалят безработицата си с 50 на сто за 10 години до около 5%.
В Дания службата, която обгрижва безработните, се нарича “Jobbutik”. Това са приветливо подредени къщички, разположени най-често в центъра на търговските зони, без в тях да има обичайните места за чакащи и автомати, от които се получава пореден номер. В тези центрове експерти разработват план за квалификация и търсене на работа за всеки нуждаещ се. Така средно за около 14 седмици повечето безработни успяват да си намерят работа. Датчаните обаче са доста добре подсигурени в периодите, в които остават без препитание. Като обезщетение за безработица те получават в продължение на 4 години 90% от последното възнаграждение, но не повече от 1815 евро на месец. Този доход се облага с данъци. В Дания има слаба защита срещу уволнения. Там можеш бързо да си намериш работа, но и много бързо да я загубиш. 1/4 от работоспособните датчани остават поне веднъж годишно без работа. При тази комбинация от минимална защита от съкращение и максимално подсигуряване при безработица Дания е постигнала един от най-гъвкавите пазари на труда в Европа.
При швейцарците системата е по-умерена. Съкратените получават между 70% и 80% от последния си приход, като има горна граница, която в евро е 5787 на месец. Обезщетение за безработица се изплаща 20 месеца след съкращението и ако дотогава безработният не си е намерил работа, минава на социална помощ, която в повечето кантони се равнява на 700 евро месечно. В Швейцария също има слаба защита срещу уволнения. Там обаче 50-годишните имат реален шанс да започнат нова работа. 25% от мъжете в Швейцария между 65 и 70 г. все още работят и въпреки това в страната има сравнително високо ниво на заетост сред работоспособното население.
В Австрия ограничиха времето за получаване на пари за безработица до 52 седмици или една година. След това се минава към социално подпомагане. Освен това не се счита за нередно един безработен, който е бил на борсата повече от 100 дни, да бъде насочен към бранш, в който досега не се е трудил. В Австрия бяха ограничени и условията, при които един безработен може да отхвърли предложение за работа, без да изгуби правото си на обезщетения. Благодарение на тази реформа Австрия поддържа ниво на безработицата около 4,4%.
По същия път е тръгнала и Германия.
Реформата, в сила от тази година, срещна силна съпротива сред населението, изразяваща се в непрекъснати протести срещу предлаганите мерки. Безработните през 2003 г. там достигнаха 4,3 млн., което е над 9% от работоспособното население и е рекорд от времето на обединението на Германия насам. За последните 10 години безработицата се е увеличила с 21%. Реформата предвижда намаляване на обезщетенията за безработни с 20%, дълготрайно безработните и социално слабите ще получават еднакви пари месечно – по 345 евро, ако са от западните провинции, и по 331 евро – за източните. Помощите ще се отпускат, след като безработният докаже, че няма достатъчно спестявания и собственост, от които да живее без помощ от държавата и че съпругът или съпругата му не може да го издържа. Има предложение дори да се взимат предвид наличните суми в спестовните книжки на децата на безработните и ако те са над 750 евро, помощта да се редуцира или спира. Предвижда се и въвеждането на облекчен режим за уволнения и съкращения.
Преди близо 10 години правителството в Швеция също прибягва до намаляване на обезщетенията за хората без препитания като неизбежна мярка за борба с ръста на безработицата и като спасение от затъващата икономика. В смятаната доскоро за образец на социална държава Швеция през декември 2003 година в парламента беше внесен проект за радикална промяна на осигурителната система в посока към английско-американския модел на ограничена намеса на държавата.
В Белгия правителството опитва да реши проблема с временната и почасова заетост, като задължава работодателите да издават ваучери за надомна работа. Брюксел очаква по този начин да намали броя на трайно безработните с около 25 000 през тази година.
В Чехия отпускането на обезщетения при безработица е обвързано с покриване на редица допълнителни условия, сред които и медицински преглед. В Гърция в началото на тази година парламентът ще разгледа нов закон за стимулиране на работодателите. Законопроектът предвижда за наемане на млад работник или в предпенсионна възраст на работодателя да се изплаща държавна субсидия в размер до 50% от заплатата на работника.
В Италия и в Малта се обсъжда увеличаването на пенсионната възраст. Франция също намали размера на обезщетенията за безработица и ограничи до две години срока за изплащане на обезщетения на трайно безработните, въпреки силния отпор на синдикатите. Там нивото на безработица е близо до това на Германия – 9,4% за 2003 г.
Съпоставени с тези европейски социални практики, реалностите в социалната област на българското общество създават апокалиптични внушения и налагат аналогии със страните от третия свят.
България от десетилетия е в състояние на тежък демографски срив, в страната съществува силно социално разделение и като цяло българските граждани имат нисък жизнен стандарт. България е на първо място в Европа по брой на изоставени деца, а българите са далеч пред повечето европейски нации по броя на сърдечносъдовите, психиатричните и онкологични заболявания. Българите са и сред най-инвалидизираните общества в Европа.
Понастоящем България не е и не притежава необходимия ресурс, за да бъде социална държава от европейски тип. Брутният вътрешен продукт на глава от населението е около 1400 долара и е десетки пъти по-нисък от средното ниво за Европейския съюз – 22 000 долара. Средно 1,35 евро на час печели българинът, което е 17 пъти по-малко от средното почасово заплащане в 15-те страни-членки на ЕС – 23 евро. Това сочат данни от книгата “Пазарът на труда в България – 2003 г.” на Американската агенция за международно развитие (ААМР). Макар че според някои изследвания нивото на цените в страната спрямо покупателната способност на населението е около 40% от равнището на цените в ЕС, българите плащат най-скъпия ток в Европа и най-скъпите цени на мобилни телефонни услуги на континента. Изводът е повече от очевиден – социалната катастрофа на страната е резултат от безнравствения, погрешен и в самата си същност антисоциален деструктивен политически модел на управление на прехода към пазарна икономика. В резултат българската държава не е в състояние да осигури на своите граждани социална заетост, тъй като икономиката не може да генерира необходимия брой работни места. Нещо повече, болшинството от българите, които упражняват своето право на труд, влизат в категорията на “работещите бедняци”, тъй като според размера на заплащането на квалифицирания труд България е на предпоследно място в Европа, като изпреварва само Албания.
За дълбоко антисоциалния характер на българската държава говори дори само фактът, че хората с ниски и средни доходи до 1200 лв. месечно се облагат с 50 % данъчно осигурителна тежест, докато за тези, които получават над 1200 лв. месечно тази тежест е едва 30 %, като правителството предвижда да я намали с още 5 %.
При тези негативни условия България също се ориентира към ограничаване на социалните плащания. Минималният размер на обезщетението за безработица е 80 лв. месечно, а максималният размер -140 лв. За сравнение – минималната работна заплата е 120 лв., минималната пенсия – 55 лв., средната работна заплата – 323 лв.
През последните години известни рестрикции претърпяха и други социални програми, защото беше отчетено, че с тях се злоупотребява. Например от тази година бременните жени ще получават обезщетение само ако са работили на трудов договор три месеца през последната година. Оказа се, че в различни региони на страната съществуват множество фирми с по един директор и петдесетина работнички – всички в отпуск по майчинство. Предприемчивостта на работодателите се изразява в това, че с трудовия договор осигуряват на бъдещата майка достъп до осигурителните фондове, а след това делят с нея “печалбата”.
От миналата година по ирландски модел в България работи програмата “От социални помощи към осигуряване на заетост”. Идеята й е да се съкратят разходите на държавата за социални осигуровки, като се разкрият временни работни места за дългосрочно безработни, които да възстановят трудовите си навици. През 2003 г. над 80 хил. души намериха препитание по програмата, финансирана от държавния бюджет със 100 млн. лв. През тази година бюджетът на програмата е141 млн. лв. за разкриването на 70 хил. работни места и за обучение и преквалификация на 13 хил. безработни. Държавата предоставя пари на работодателите, с които покрива разходите им за заплати, болнични, социални осигуровки.
Според последните официални данни официално регистрираните безработни, които търсят работа, са 489 618, но право на обезщетение имат едва 84 149 от тях. Истината обаче е, че безработицата в страната е поне с 200 000 хиляди души по-висока спрямо данните на официалната статистика.
Днес обаче безспорно е едно – най-важната и най-трудната задача пред българското общество е създаване на необходимите условия за стабилно развитие и ускорен растеж на националната икономика, за да си изградим социална система, която можем да си позволим. Социалната държава в България трябва да се основава върху нов баланс между солидарността и индивидуалните усилия. Досега никой не се е справил изцяло с този процес, не са успели напълно дори англосаксонските страни. Същински модерната икономика ще бъде икономиката на услугите, която свързва високопродуктивни дейности, базирани върху научните постижения, с неизбежния труд в областта на личните услуги. Не е задължително България да следва стриктно нечий социален или икономически модел, защото дори в рамките на едно глобализиращо се стопанство многообразието ще се запази като решаващ белег.
Все пак налице са положителни тенденции, икономиката на страната бавно и мъчително се съживява, а доходите на хората постепенно ще нарастват. България като цяло се развива в правилната геополитическа посока, тя вече е член на НАТО. През 2007 г. се очаква да стане член на Европейския съюз, като предназначения за България фонд за регионално развитие по линия на Европейския съюз в размер на 2,2 млрд. евро ще даде допълнителни възможности за развитие на българската икономика и за финансиране на социалните дейности.
В заключение може да се каже, че българската перспектива в социалната област, опираща се на единния европейски социален проект, е ясно определена – устойчиво развитие, съчетаващо икономическа и социална политика и гарантиращо равни условия за различните социални групи в българското общество.