Родена е на 20.02.1977 г. в София. Бакалавър по международни отношения (1999 г.) и магистър по право (2000 г.). Разработва докторат към Института по Балканистика при БАН на тема: “Външнополитическата доктрина на САЩ в региона на Югоизточна Европа след края на студената война (1989 – 2003)”. Владее английски, италиански, испански, немски, френски и руски език.
“Няма да останем и минута повече в Ирак от необходимото.
Ние сме освободители, а не окупатори.”
Колин Пауъл, държавен секретар на САЩ
на пресконференция в Багдад, 14 септември 2003 г.
Ескалацията на конфликта в Ирак през пролетта на 2004 г. налага изследването на паралела между три ключови играчи в разиграването на иракския сценарий. САЩ като ключов играч; Турция като посредник (гранична страна и първичен цивилизационен медиатор); Ирак като страна – обект на въздействие и вторичен фактор.
Всеки един от тези три фактора следва да бъде разгледан поотделно, тъй като формират определени цивилизационни модели в епохата след края на студената война.
С навлизането на иракската криза в нова фаза през април 2004 г. формирането на външнополитичското поведение на Турция придобива нови елементи. Турският модел съдържа определени характеристики, които го правят уникален и своеобразен. Комплексната цивилизационна идентичност или понятието “страна на разлома” не е ново в турската история.
Трудността Турция да бъде описана като специфичен географски регион или цивилизация, произтича от факта, че тя винаги е била гранична страна, която не се вписва в нито една от ясните географски категории на западните изследователи. Страната простира географските си и културни граници между Европа и Азия, без да принадлежи всъщност на нито една от двете. Подобен контекст на турската идентичност е още по-комплициран от множество исторически фактори.
Османската империя исторически е вътрешният враг на Европа. В религиозен и военен смисъл турците са представлявали ислямистките “други”, консолидирали християнската идентичност на Европа. С края на имперския блясък и началото на териториалното отстъпление османският елит започва да търси спасение в секуларизацията и изграждането на национално самосъзнание, формулирайки ги като елитарен проект, основан на вестърнизацията от горе.
Предвид културната пропаст между прозападно ориентирания елит и масите от Анадола, демократизацията не е приоритет, а всъщност не твърде желан сценарий за бъдещето. Подобна вестърнизация отгоре и социално инженерство не се вписват и в глобалния исторически контекст на през 1920 г. и 1930 г. Това са десетилетия, в които демократичните и либерални идеи са в отстъпление по цялото земно кълбо. Така трансформацията изисква авторитарно управление и легитимно лидерство, основано на военната победа срещу чужд завоевател. Нито една от тези предпоставки, направили възможно възникването на кемализма, не съществува сега в Ирак или сред политическия контекст на арабския свят.
През 1920 г. и 1930 г. основателите на турската република си представят линеарен процес на модернизация, в края на който ще възникне етническо хомогенна и несъмнено светска страна. Не без основание авторитарният уклон на турската модернизация е омекотен след прехода към конкурентна политика през 1946 г. и първите свободни избори през 1950 г.
През следващите четиридесет години на студената война нито кюрдският проблем, нито политическият ислям конституират реална политическа заплаха за устоите на светската и демократичната система, и определено не изчезват като социално-политическа сила. Преходът към демокрация и динамиката на студената война имат огромен ефект върху тях и те са абсорбирани от нововъзникващата поляризация по оста “ляво – дясно” в турската политика. С други думи, ислямът и кюрдският въпрос – тези две свързани с идентичността разделения – намират политическо убежище във вътрешнополитическия и международния климат на идеологическа поляризация, белязали десетилетията на студената война.
Отхвърлянето на военния секуларизъм е улеснено от новия политически климат. Антикомунистическият тон доминира турската политика през годините на студената война. Това легитимира употребата на религията против комунизма. През 80-те години дори турската военна класа се нуждае от проислямска реторика, за да пребори тенденциите за ляв завой. Същевременно държавата контролира целия институционален апарат на официалния ислям. Турският лаицизъм (laicism) позволява удобна инструментализация на религията в ръцете на държавата. По този начин десните политически партии и военните нямат проблеми да използват религиозните функции на държавата в усилията им против комунизма.
В идеологически заредената политическа среда на 1960 и 1970 година употребата на исляма от страна на държавата е силно подкрепяна от десните политически движения, от които секуларизъм по турски (”alla turca” secularism), представлява предимство в политическата битка против комунизма.
В глобалната среда, повлияна от динамиката на двуполюсната студена война, разделенията в турската политика еволюират по линията на класовия конфликт и ляво – дясно на идеологическата поляризация.
Кюрдското недоволство има тенденцията да бъде лявоориентирано, докато ислямистите-консерватори обикновено принадлежат към антикомунистическата десница. Докато активистите на кюрдите и ислямистите са ограничавани в рамките на леви и десни формации, те не представляват системна заплаха за кемалистката идентичност на Републиката. Поради собствените си идеологически разделения и вътрешнопартийни борби армията има по-висока степен на толеранс към политическата поляризация между леви и десни движения, докато те не се отразят на демократичната система и избият в анархия. В отсъствието на поляризация по оста светски – ислямистки или кюрдски – турски през ерата на студената война съществуваше усещането, че кемализмът е изгубил значението си за влияние върху политическите разделения (political cleavages) на страната. В очите на военните външната и вътрешна заплаха от комунизъм представлява по-сериозна заплаха от тази на ислямския фундаментализъм. Последните две военни интервенции през 1971 г. и 1980 г. са антикомунистически мотивирани. В ретроспекция, някой би предположил, че превратът от 1980 г. и военният режим в следващите три години съставляват последната глава от борбата на Турция против комунизма. Въпреки че военният режим 1980-1983 забранява всички политически партии, той има антикомунистически уклон и е насочен срещу кюрдските провинции, подозирани в левичарски и сепаратистки дейности. Подобна среда се превръща в благодатна почва за кюрдския национализъм в най-изостаналите провинции на Турция.
Към средата на 80-те, със завръщането на демократичната система, спектърът ляво – дясно е изместен от по-малко идеологико-политическа среда. Краят на военното управление отваря пространство за засилване на ислямската и кюрдската идентичност в гражданското общество. За ужас на военните не само кюрдският национализъм се надига, но нараства активността и на ислямистките групи в страната. При отсъствието на заплаха от комунизъм социално-политическият възход на исляма и либералният подход на министър-председателя Йозал към религията започват да тревожат светските кръгове. В резултат към края на студената война Турция се изправя пред кюрдския национализъм и политическия ислям – две идентични заплахи от ерата на кемализма (1923-1950 г.)
През 90-те години на ХХ век нарастващата поляризация на турското общество по отношение на въпроси като прояви на политическия ислям и кюрдския национализъм илюстрират завръщането на дълбоките социално-политически разделения, които много теоретици на проекциите за модернизация в Турция смятат за успешно преодолени и разрешени от “кемализма”. В резултат усещането за упадък (malaise), съчетан с нарастваща криза на доверие спрямо Европа, завладява прозападния естаблишмънт в Турция.
Мощното възраждане на кюрдския национализъм и политическия ислям е също свързано с факта, че към средата на 80-те десните и левите политически движения не са в състояние да се приспособят към етнически и религиозно мотивираните социално-политически изисквания на бързо променящото се турско общество.
Появата на историческите врагове на кемализма съвпада с дезинтеграцията на СССР, зареждайки етническия сепаратизъм в периферията на Турция. Дезинтеграцията на Югославия на етнически принцип, войните в Кавказкия регион и събитията в Северен Ирак засилват опасенията на Анкара за националното единство и териториалния интегритет на страната. Подобни опасения за сигурността наред с електоралния възход на ислямистката Партия на благоденствието водят до нарастващо въвличане на военните в политиката. В резултат по времето, когато Турция следваше да подобри демократичните си стандарти, за да се присъедини към ЕС, страната започна да излъчва авторитарния образ на нелиберална демокрация. Военният и гражданският кемалистки естаблишмънт възприе игра с нулев резултат за по- малка демонстрация на религиозна лоялност и кюрдски национализъм.
През 1994 г. Партията на благоденствието печели местните избори и кметове в Анкара и Истанбул. Година по-късно, през 1995 г., друга победа на тази партия след парламентарните избори засилва кемалисткото усещане за несигурност.
В резултат, към средата на 90-те, турският дневен ред в политиката изглежда опасно поляризиран по линия на етнически (турски срещу кюрдски) национализъм и религиозни (ислямистки срещу светски) различия. Така армията повежда борба срещу социалната, политическата и икономическата сила и мощ на Партията на благоденствието. Тази военна кампания против ислямистките групировки достига своята кулминация при идването на власт на Партията на благоденствието в периода 1996-1997 г. Посредством антиклерикалното разбиране на laicism кемалистките хардлайнери с политическия и съдебния апарат играят огромна роля за изтикването на Партията на благоденствието от властта през 1997 г. в омекотен вариант на преврат. Партията е забранена през 1998 г., а на лидера й Неджметин Ербакан е забранено да участва в политиката.
В този процес антиклерикалният характер на турската секуларизация се проявява като поляризатор на обществото. Елитарният и кемалистки подход, който не успява да регистрира социалната, културната и икономическата динамика зад вота за ислямистите, се зарежда с ново усещане за заплаха спрямо устоите на светската държава. В допълнение към съществените социо-икономически фактори политическият ислям е стимулиран от завръщането на авторитарната перцепция за войнстващ лаицизъм. Така Турция сякаш се превъплъщава в нелиберална страна, воюваща срещу собствената си етническа и религиозна идентичност.
Фактът за забрана на наследника на Партията на благоденствието – Партията на добродетелта, през 2000 г. влошава този негативен образ. Точно по това време на криза и нестабилност в политическата среда на Турция САЩ започват да възхваляват турския модел в резултат на събитията след 11 септември.
С победата в парламентарните избори на умерено ислямистката Партия на справедливостта и развитието през ноември 2002 г. се очертава перспектива пред турския модел.
Най-забележителният факт в изборната кампания, чиято кулминация бе на 3 ноември с победата на Партия на справедливостта и развитието, бе отсъствието на дебати за секуларизацията и исляма. Партията на справедливостта и развитието лансира проевропейска политическа програма и спечели обеднелите слоеве на обществото, понесли икономическата тежест, със същинските въпроси на битието. Избирателите на Реджеп Таип Ердоган бяха хората преживели най-тежко икономическата криза. Помогнаха и обвиненията в корупция, клиентелизъм и вътрешнопартийни борби на опонентите му.
В очите на мюсюлманите Партия на справедливостта и развитието е прагматичната партия, с която те биха могли да се идентифицират. По този начин тя е възможност за Турция да помири мюсюлманските си корени със западната си ориентация и демокрацията.
Идването на власт на Партията на справедливостта и развитието през ноември 2002 г. представлява възможност за помирение на мюсюлманските корени на Турция със светската демокрация. Отношенията между тази умерено ислямистка политическа партия и просветските военни ще представлява тест за демократичната зрелост на турския модел.
Американската администрация извежда следните изводи от възникналата криза в американо-турските отношения: САЩ следва да уважават турския парламентарен процес и не трябва да наказват Анкара за липсата на подкрепа във войната в Ирак. В резултат на уважението си към турската демокрация Вашингтон следва да разглежда Анкара през призмата на европейските стандарти за либерална демокрация и зачитане на човешките права. Либералните реформи в области като кюрдските културни права и ролята на военните в политиката следва да бъдат подкрепени от САЩ. Вашингтон трябва да синхронизира действията си с ЕС по въпросите за демократизацията на Турция. САЩ да подкрепят новия баланс между мюсюлманска, демократична и светска идентичност. Изборите са кулминацията на процесите на модернизация. Така гражданското общество, правовата държава и конституционните свободи се явяват основна стратегия, а не демократичната шокова терапия.
В навечерието на войната в Ирак политиката на САЩ спрямо региона на Близкия изток и арабския свят се фокусира около целта да предизвика демократични промени. В стремежа си да постигнат това множество ключови политически играчи, включително и президента Буш, артикулираха светската и демократична система на Турция като символ и модел. По думите на Буш: “Турция представлява за ислямския свят и за всички мюсюлмани надежден модел за светска и демократична държава”. Транслацията на този “турски модел” в активна и действена политика е сложна задача и такава, която потенциално би могла да заработи не в желаната посока. Историята на Турция, включително често напрегнатите взаимоотношения с арабските държави, уникалният кемалистки преход към демокрация и светска държава, както и продължаващият дебат за ролята на исляма в публичния живот, повдигат основни въпроси за качеството и евентуалния успех на подобен род усилие.
Новата решимост на Америка да промени статуквото в Близкия изток съдържа нотки на реализъм и същевременно идеализъм, като тези две тоналности се преплитат. Те са ясно изразени във вътрешнополитическия дебат, водещ до настъплението в Ирак. Гласът на реализма дава приоритет на заплахите за сигурността: оръжията за масово унищожение, тероризма и опасността от потенциален ядрен 11 септември. Гласът на идеализма, от друга страна, придаде по-висока стойност на значимостта от процеса на освобождение на Ирак и надеждата за разгръщане на демократичен ураган, който да трансформира целия регион.
Може би сме далеч от установяване на демокрация в Близкия изток и дори в Ирак. Възприятието, че под приятелските арабски автокрации се стаява най-сериозната заплаха за националната сигурност на САЩ, създаде усещане за необходимост от стратегически план за реформи. След 11 септември САЩ вече не желаят да изчакват. Според една част от американските анализатори предизвикателството да бъдат демократизирани арабските страни заслужава известен риск.
Тази нова решимост е съпътствана от нарастващото осъзнаване, че настоящата динамика на арабската политика е изключително унищожителна. Рационалността на промяната е проста. Авторитаризмът в арабския свят създава масово недоволство. Джамията е често единствената институция, неподтисната от автокрацията. Това влошава процеса на ислямизация на недоволството (the Islamization of dissent). Подобна динамика се прилага и спрямо антиамериканизма. В повечето арабски автокрации съществува официална толерантност единствено към антиизраелски демонстрации. Вътрешнополитическото недоволство се излива към легитимни външнополитически проблеми.
Най-важният от всички е фактът, че подкрепата на САЩ за репресивните режими като Саудитска Арабия и Египет ожесточено отчуждава прореформистки настроените, образовани слоеве на средната класа в тези страни. Разочаровани от двойните стандарти на суперсилата, тези обществени групи, които обикновено подкрепят САЩ, се озовават в ситуация да споделят същите антиамерикански чувства и се проявява като радикален антиамериканизъм.
Необходимостта да се намерят корените на тероризма и реализма при очертаването на идеалистичния дискурс на демократизацията в арабския свят води до нуждата от дефиниране на демократични модели в ислямския свят, на които САЩ да могат да се позоват. В основата на това се намира т.нар. турски модел. Той съдържа следните основни характеристики: кемалистката културна революция, приела формите на “социално инженерство”, модернизацията, идентифицираща се посредством Европа, секуларизъм и прозападен курс, проведени отгоре по линия на елита. Двата елемента на кемализма са светския характер и национализмът. Секуларизмът, вестернализацията и изграждането на нация, от друга страна, представляват интегрална част от радикалната трансформация на Турция. Турският национализъм символизира по-скоро гражданските, отколкото етническите аспекти.
При дискутирането на спецификата на турския модел е важно да се отбележи, че той не представлява точна матрица за осъществяване на необходимите реформи. По-реалистична концепция би следвало да отчита съотносимия политически опит и оперативна рамка за прогресивно развитие. Не съществува фиксирана и определена формула за демократизация, но съществуват опитът и уроците, които биха могли да бъдат извлечени от други страни. Такъв подобен урок от западния и турския опит е, че демократизацията е дълъг и болезнен процес. Нейната консолидация и успешна интернационализация може да отнеме поколения. Все пак, отчасти поради бързия ритъм на глобализацията и модерните технологии, често възникват високи или нереални очаквания. В този смисъл е налице утопично желание да се наблюдава незабавна поява на либерални режими в Близкия изток. Здравословният преход от авторитаризъм към конституционален либерализъм и дух на плурализъм, където управляващият център представлява в по-голяма или по-малка степен управляваната периферия, би било истинско постижение. По дългия път на демократизацията свободните избори са по-често кулминация, отколкото начало на процеса. Страните – модели или универсалните принципи за демократизация са често по-малко значими от вътрешноприсъщите характеристики и атрибути на всяка една държава. Максимално внимание би следвало да се отдава на променливи като грамотност на населението, икономическо развитие и исторически и политически опит. Т. е. перспективите за конституционален либерализъм и плурализъм ще зависят преди всичко от подобренията в човешкия и социалния капитал. Тъй като демократизацията трябва да се формира отвътре, външен модел или напътствие не би могло да замести решимостта и желанието в страната за промени.
Турция се превърна в модел, който мнозина в САЩ съветват арабския свят да приеме. Не единствено в качеството си на светска демокрация в ислямския свят, но и като граничеща със Сирия, Иран и Ирак, Турция би могла да претендира за подобна роля. Президентът Буш, както и доста изявени фигури от американската администрация, непрестанно възхваляват мюсюлманска Турция като модел, заслужаващ приложение в по-широкия контекст на ислямския свят. Най-силният и постоянен глас в защита на Турция e зам.-министърът по отбраната Пол Уолфовиц. Като отдавнашен почитател на Турция, той предложи уникалната перспектива на турския модел на годишната лекция в памет на Тургут Йозал, пред Института за близкоизточна политика (15 март, 2002 г.): “За да спечелим войната срещу тероризма, трябва да достигнем до стотиците милиони умерени и толерантни хора в мюсюлманския свят, независимо къде живеят…
Турция е от съществено значение за намирането на мост между западния и мюсюлманския свят. В Съединените щати разбираме, че Турция е модел за онези в мюсюлманския свят, които имат аспирации за демократичен прогрес и просперитет. Турция представлява пример за помирение на религиозните традиции с модерните, светски, демократични институции.”
Подобни разбирания са представени на ниво цялата американска администрация. Така например, съветникът по национална сигурност на президента Кондолиза Райс нарича Турция “отличен пример, 99 % мюсюлманска страна, която има съществено значение като алтернатива на радикалния ислям”.
Може би най-важното от всички е изказването на президента Буш, според когото “Турция дава на мюсюлманите по целия свят надежден модел за модерна и светска демокрация”.
Подобно хвалебствие е приветствано в Турция. По време на студената война Турция беше ключов съюзник на САЩ, но от онези, чиято стойност често се изразяваше в геостратегически понятия. Като единствената страна от НАТО, граничеща със СССР, Турция се смятяше за южния стълб на Алианса. След края на конфронтационната ера, нестабилността на Балканите, регионът на Кавказ и Близкия изток удължиха геостратегическата значимост на Турция.
Все пак преди терористичените атаки от 11 септември 2001 г. беше трудно да се предвиди, че значимостта на Турция като геополитически фактор ще придобие ново измерение, надхвърлящо геостратегическата й стойност. Шокиращите атаки на ислямските терористи отвориха очите на много американци за състоянието на ислямския свят. С инициирането на дебата “Какво се случи на изток?” светският и демократичен характер на турската политическа система се открои като позитивно изключение. Вниманието се пренасочи от геостратегическата позиция на Турция към въпроса какво представлява Турция. Със сблъсъка на цивилизациите, превърнал се в сбъдващо се предсказание, мюсюлманските, демократичните, светските и прозападните атрибути на Турция спечелиха безпрецедентна съотносимост. Историческите постижения на страната придадоха цивилизационно измерение, поставящо предизвикателства пред печалната парадигма на конфронтация, препречваща хоризонта.
Скоро след 11 септември, 2001 г., Tурция започва да представлява не само ключов мюсюлмански съюзник в борбата срещу тероризма, но и уникален пример на секуларизация и демокрация в ислямския свят. В този смисъл активното присъствие на Анкара в антитерористичния съюз придаде сила на твърдението, че поведената от Америка война срещу тероризма не е кръстоносен поход против исляма. Поради тази причина и лидерската роля на Турция в силите за сигурност ISAF (International Security Assistance Force) в Афганистан има символично значение. Идентично значима е ролята на Турция в дискредитирането на онези, които са с тенденция да отъждествяват исляма с политическото насилие и радикализма. Посредством илюстрирането на факта за съотносимостта на исляма с демокрацията и секуларизма Турция представя цялостно развита теза. Като последица мюсюлманско-светската-демократична идентичност на Турция дава необходимия интелектуален арсенал за реалността на демократичната визия в арабския свят.
В контекста на войната в Ирак тази розова картина на турска действителност бе разглеждана в критична светлина. Минималната подкрепа на Турция за САЩ бе разочарование за американските политици.
От друга страна, подобна фрустрация по отношение на Турция беше тест за ангажимента на Вашингтон да демократизира Близкия изток. Регионалната картина преди войната в Ирак беше обезпокояваща. Повечето авторитарни режими и правителства, чиито населения бяха против войната, бяха решили мълчаливо да сътрудничат на САЩ въпреки всичко. Като контраст Турция – единствената мюсюлманска демокрация в Близкия изток – каза не на Съединените щати въпреки предложените милиарди долари. Суперсилата не пропусна да отбележи иронията на тази ситуация. На 1 март 2003 г. турският Меджлис отказва да разреши разполагането на американски военнослужещи на територията на Турция в случай на военна операция на САЩ в Ирак. На 7 март председателят на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР – AKP) Реджеп Ердоган заявява, че правителството ще изчака решението на Съвета за сигурност на ООН по иракския въпрос, преди да преразгледа резолюцията за разполагане на американски военнослужещи в Турция в случай на военна операция срещу Ирак. Турският президент Ахмет Недждет Сезер, който е бивш председател на конституционния съд на страната, отбелязва, че без втора резолюция на Съвета за сигурност на ООН “няма международна легитимност” и следователно парламентът не трябва да одобрява проекторезолюцията на кабинета.
Лесният капан за САЩ би бил да реагират негативно срещу Турция и да демонстрират тенденция към санкциониране. Подобен резултат би потвърдил със сигурност скептичния извод, че подкрепата на Вашингтон за демокрациите и демократизацията винаги зависи от облагите, които извлича Америка. Подобен сериозен пропуск и грешка в искреността на намеренията на САЩ да демократизира региона на Близкия изток бяха избегнати. Макар и изпълнен с разочарование, Вашингтон реагира зряло: Tурция е демокрация и нейният парламент следва да бъде уважаван. Да не го направи, би било самоунищожително за големия проект, който САЩ си поставиха в Ирак, както и за продемократичния курс, насочен спрямо целия Близък изток. Въпреки минималното сътрудничество, Турция все пак се класира за $1 млрд. като икономическа помощ в допълнителния военен бюджет на президента Буш. Освен това посещението на държавният секретар Пауъл в Анкара по време на войната, където той отново описа Турция като модел за бъдещ Ирак, помогна да се възстановят накърнените взаимоотношения.
Все пак, би било наивно да се мисли, че геостратегическият аспект на турско-американските отношения не претърпя остър сблъсък заради Ирак. Но американското разочарование в основата си е по-скоро спрямо турските военни, отколкото спрямо турската демократична система.
Това ясно пролича през май 2003 г., когато зам.-министърът на отбраната на САЩ Пол Уолфовиц даде интервю за турската преса. След като подчерта, че “Tурция, с мюсюлманското мнозинство и демократични традиции, остава важен модел за онази част от света, където САЩ се опитват да придвижат нещата в позитивна насока,” Уолфовиц открои изненадващо една институция, за да изрази недоволството си от Турция: “Поради някаква причина турските военни не изиграха силната лидерска роля, която очаквахме.”
Въпреки разочарованието от липсата на военно сътрудничество, фактът, че страната е възприемана като модел, провокира нов начин за разбиране на Турция във Вашингтон. Упадъкът на Турция в геостратегически план е отчасти компенсиран от светския й и демократичен модел. Това не я имунизира срещу американска критика. На 4 юли 2003 г. задържането на 11 турски войници за специални операции от силите на САЩ в Северен Ирак демонстрира как двустранните отношения биха могли да бъдат подложени на натиск. Този инцидент илюстрира, че Ирак и кюрдският въпрос ще бъдат най-комплицираните проблеми, засягащи турско- американските отношения в близкото бъдеще.
Досега американската външна политика се ориентира сравнително добре с важния казус, тестващ респекта й за единствената демокрация в мюсюлманския Близък изток. Значимостта на Турция за демократизация в Близкия изток не се ограничава само до Ирак. Добре известен фактор, подкопаващ международния ентусиазъм за свободни и демократични избори в мюсюлманския Близък изток, е страхът от алтернатива, рискът от поемането на властта от ислямските фундаменталисти. Опитът на Алжир с демократичните избори и дегенерирането на процеса в кръвопролитна гражданска война е най-ясният и трагичен пример за подобен сценарий. Във връзка с тези потенциално рисковани аспекти на демократизацията турският опит с политическия ислям и секуларизацията предлага ценни уроци.
Фундамендалистка теокрация, идваща на власт посредством демократични избори, основани на принципа “един човек, един вот, един път”, представлява предмет на най-голяма загриженост за светските кръгове в Турция от прехода към демокрация преди повече от половин век. В този смисъл голямата дилема пред потенциалните арабски демокрации не е чужда и на турската политическа динамика. Дългият опит на Турция като страна с многопартийна политическа система, съчетан със скорошната победа на проислямистка партия, прави турския експеримент със светския характер на държавата, исляма и демокрацията още по-интересен.
През 2003 – 2004 г. интелектуалният елит на САЩ инициира нов дебат: Какво е превантивна война? Има ли справедлива война? Съответства ли заплахата от страна на САЩ за превантивен удар срещу терористични режими на международното право и обичаи? Според анализатори събитията от 11 септември 2001 г. са променили дефиницията на понятията.
Военните действия, предприети срещу Ирак през пролетта на 2003 г., са едни от малкото събития през периода на съществуване на Устава на ООН, съдържащи потенциала за фундаментална трансформация, или дори унищожение на правната система, регулираща употребата на сила и еволюирала през целия ХХ век.
Интерпретирани в контекста на новата доктрина за превантивния удар (или по-скоро превантивната война), лансирана от САЩ, това са силни думи, но не без основание. Нека бъде изследвана връзката и корелацията между новата доктрина и ядрените оръжия. Необходимо е да бъдат разгледани принципите, ръководещи войната и мира (ius ad bellum). Правото, регулиращо легалитета за войната от влизането в сила на Устава на ООН през 1945 г. Според чл. 2(4) oт Устава “всички членове следва да се въздържат в международните отношения от заплахата или употребата на сила срещу териториалния интегритет или политическата независимост на всяка една страна, или по начин несъвместим с целите на ООН.” Това е, или трябва да бъде, сърцевината на Устава, предназначен да “запази бъдещите поколения от ужаса на войната.” Само две изключения от тази забрана срещу заплахата или употребата на сила от една нация спрямо друга са предвидени. Член 42 позволява на Съвета за сигурност да “предприеме действия по въздух, море или земя, за да запази или възстанови международния мир и сигурност” веднъж определил, че съществува заплаха за мира, нарушение на мира или акт на агресия и мерките не въвличащи употреба на сила биха били или са ce оказали неадекватни за запазването или възстановяването на международния мир и сигурност. Според член 51 “нищо в настоящия текст на Устава не следва да възпрепятства неотменимото право на индивидуална или колективна самозащита, в случай на въоръжена атака срещу член на ООН, докато Съветът за сигурност предприеме мерките, необходими за поддържане на международния мир и сигурност.” Този член представлява кодификацията на дефиницията за самоотбраната, както съществува в обичайното право поне от времето на известния инцидент “Каролайн” от 1837 г., когато Даниел Уебстър, по това време държавен секретар на САЩ, дефинира оправданата самоотбрана като изискваща “неминуема, неизбежна и без избор на средства и време за обмислена преценка.” Колко далеч от позволения мандат на Устава е новата доктрина за превантивната война, става ясно от въведението в Националната стратегия за сигурност от 17 септември, 2002 г., според което: “Въпрос на разум и самоотбрана е Америка да действа срещу възникващи заплахи, преди те да са се оформили напълно.” Следва да попитаме: Какви са тези нововъзникващи заплахи, които позволяват на САЩ да отхвърли фундаменталната структура на Устава на ООН, доколкото тя е свързана с употребата на сила? Намираме отговор и аргументация за легитимността на войната в Американския журнал по международно право. Според Уилям Хауърд Тафт и Тод Ф. Бухвалд, съветник по правните въпроси и помощник съветник по правните въпроси на Държавния департамент: “Централен въпрос, от гледна точка на САЩ, беше рискът, съдържащ се във възможността на иракския режим да постави предизвикателство пред международната общност чрез производството на оръжия за масово унищожение.” Според професор Джон Уо от Калифорнийския университет: “В допълнение към вероятността от заплаха, магнитудът на потенциала от нанасяне на вреда следва да бъде релевантен. Възходът на ядрени и други софистицирани оръжия драматично повишава степента на потенциална вреда и значимостта на времевия фактор намалява. Оръжията за масово унищожение представляват заплаха с ужасяващи и непосредствени дългосрочни вреди за огромни части от гражданското население и среда.” Професор Рут Уеджуд от Университета “Джон Хопкинс” се позовава на кубинската криза като прецедент за действията на президента Буш: “Въвеждането на ядрени оръжия в Куба, свеждайки времето за изстрелване от страна на СССР на седем минути, би неутрализирало всеки адекватен интервал за оценка на ядреното предупреждение,” като по този начин се оправдава налагането от САЩ на отбранителна карантина. Какво направи доктрината за изпреварващата превантивна война, възприемчива за толкова много хора, въпреки факта, че подкопа цялата същност на Устава на ООН? Очевидно магнитудът на атаката, която първата воюваща страна вижда, че идва от втората, както и невъзможността да се определи точното време на атаката. Ясно е, че 11 септември промени всичко в теорията и практиката на международните отношения и може би и в международното право. Но също така е съмнително, че САЩ биха били оправдани в акта на инвазия и окупация на Афганистан преди трагичните събития от 9/11, просто основани на спекулацията, че биха могли да се случат. Експертите и анализаторите си задават въпроса къде се съдържат магнитудът и незбежността на ситуацията в международен план, които обезсмислиха приложението на чл. 2(4) и 51 от Устава на ООН? И намират отговора в характеристиките на най-деструктивното оръжие в историята на войната, ядрената бомба.
Без значение е фактът, че оръжейните инспектори на ООН не намериха доказателства за ядрена активност в Ирак от 1991 г. Без значение е, че главният инспектор от страна на САЩ, Доналд Кей, не откри следи от такава активност и пожела от шест до девет месеца, за да приключи работата си, докато д-р Бликс поиска три по времето, когато САЩ и Великобритания започваха военните действия. Без значение е, по думите на президента Буш, липсата на доказателства за връзка Саддам – “Ал Кайда”. Самият факт на споменаване на всичко това бе достатъчен, за да накара мнозинството от Конгреса да даде зелена светлина за настъпление спрямо Ирак по силата на новата доктрина за превантивната война.
Би ли процедирал Конгресът така, ако за основни причини бяха посочени химическите и биологическите оръжия? Едва ли. Всъщност, единствено ядрените оръжия са наричани оръжия за масово унищожение. Химическите и биологическите са включени в тази категория по-късно, но, без да се отрича техният потенциал за постигане на унищожителен ефект спрямо множество от хора, образно казано, мащабите на заплаха са различни.
По думите на Пол Уолфовиц, зам.-министър на САЩ по отбраната: “По бюрократични причини постигнахме договореност да поставим в центъра въпроса за оръжията за масово унищожение, защото това е проблемът, около който всеки би се съгласил.”
При цялата разразила се дискусия около новата доктрина за превантивния удар липсва и една дума по отношение на това, което изисква международното право от нациите по света, за да се върнем на позициите от Устава на ООН. А то е много просто: да се ускори процесът на унищожаване на ядрените оръжия.
Когато Договорът за неразпространение на ядрените оръжия е подписан в Лондон, Москва и Вашингтон през 1968 г., член VI изисква всяка от страните по договора “да започне преговори на добра воля за ефективните мерки, свързани с прекратяването на надпреварата във въоръжаването и за ядреното разоръжаване.” С други думи, договорът е сделка между петте ядрени сили – САЩ, Великобритания, Франция, Китай и СССР – и останалата част от света. Ако, казаха петте, другите се съгласят да не развиват или добиват ядрени оръжия, ние сме съгласни на добра воля да се откажем от тях.
Когато казусът с ядрените оръжия за легалитета на заплахата и употребата на тези оръжия е поставен пред Международния съд през 1994 г., той представя тълкувание, че заплахата и употребата на ядрени оръжия е незаконна съгласно международното право, но заключава единодушно, че “съществува задължение, основано на добрата воля на страните, да доведат до край преговорите за ядреното разоръжаване във всичките им аспекти под стриктен и ефективен международен контрол.” По времето на Конференцията за преглед на Договора през 2000 г. се гласува единодушна декларация, с която всички участващи ядрени държави поемат безусловния ангажимент да завършат тоталната елиминация на ядрените си арсенали.”
През 2003 г. Мохамед Ел Барадей пред Le Monde изчислява, че в допълнение към известните ядрени сили от 35 дo 40 страни са способни да произведат ядрено оръжие. Може би никоя от тях не би го използвала. Но нека само си представим колко превантивни войни биха били подбудени от фалшиви или неточни сведения от страна на разузнаването, че една или друга държава е произвела или се готви да произвежда ядрено оръжие. В това се съдържа крайният парадокс на доктрината за ядрено въздържане (nuclear deterrence): оръжието, което би трябвало да разубеди другите държави да водят война, се превръща в основна причина за страните да водят войни.
Според Джоузеф Сиринсионе от Фондация “Карнеги”: “Съществува добре приета дефиниция за изпреварващата война в международното право. Изпреварващата война е оправдана поради съществуването на неизбежна заплаха за атака, ясна и реално съществуваща опасност, че въпросната държава би могла да те нападне. В такъв случай изпреварващата атака се разпознава като оправдана и справедлива.”
През Шестдневната война от 1967 г. Израел атакува първи, но египетски и сирийски войски бяха приближили границата застрашително и бе обявена въздушна тревога. За повечето наблюдатели това е самата дефиниция за нанасяне на изпреварващ удар, въпреки че в много академични среди и сред експертите по международни отношения все още се дебатира дали атаката е оправдана съобразно международното право.
Според анализатори случаят с Ирак не представлява неизбежна заплаха от нападение срещу САЩ – такава, която да оправдае изпреварващ удар – или дори срещу някои от съседите на Ирак. Целта е да бъде атакуван Ирак с оглед превантивно действие или неутрализиране на потенциална бъдеща заплаха. Това е различно от неизбежна заплаха.
САЩ никога не са предприемали превантивна война в историята си. (Според някои инвазията в Панама, довела до залавянето на Мануел Нориега, е превантивна, а не ответна реакция. Но относително ниското ниво на намеса с малко войски и бързото изтегляне го правят несравнимо по мащаб с кампанията в Ирак.)
За да бъде оправдана атака срещу Ирак или която и да било друга държава на основание, че притежава и разработва оръжия за масово унищожение, лидерите на страната не могат да оперират в контекста на равноправни и суверенни нации, основния принцип на съвременните международни отношения. Необходим е имперски мандат.
Проблемът от правна гледна точка се изразява във факта, че превантивната война е различна от изпреварващата война. Открита, незабавна превантивна война от подобен магнитуд като тази в Ирак е без прецедент в американската история и признание, че лидерите на САЩ разглеждат страната като универсална империя, а не като свободна република.
На 17 март в Прага 2003 г. президентът Джордж У. Буш представя нова фраза в речника на модерната война. Тя е изпреварваща (предварителна) самоотбрана (”anticipatory self-defense”). Буш декларира в Националната стратегия за сигурност на САЩ, че ще действат срещу “възникващите заплахи, преди те да са се формирали в пълна степен”. Документът отбелязва, че международното право не признава правото на отделни страни да предприемат действия в противовес на неизбежна заплаха. Но според документа концепцията за “неизбежна” заплаха има ново значение пред лицето на модерния тероризъм.
Според Андрю Бачевиц администрацията на Буш не желае да признае, че поддържа доктрината за превантивната война във връзка с войната в Ирак. Терминът “превантивна война” предполага друга страна да бъде атакувана заради предположението, че тя възнамерява да нанесе вреди в бъдещето. Това е различно от “изпреварваща война” поради ясното съзнание, че врагът планира атака или предстои самата атака и изпреварващият удар е акт на самозащита, съответно законна и правнообоснована.
За една страна публикуването на детайли от стратегическото планиране е предмет на историческа иновация. Тя съдържа корените си в статия на дипломата и историка Джордж Кенън, публикувана анонимно през 1947 г. в списание “Foreign Affairs” и излагаща същността на политиката на “въздържане” на САЩ през студената война (U.S. Cold War “containment” policy).
Според Джон Люис Гадис, професор по военна и навигационна история, националната стратегия на президента Буш е “най-важната реформулировка на голямата стратегия на САЩ от половин век насам, представяйки терористите като източник на заплаха”. Пак според него “терористите могат да причинят и достигнат равнища на унищожение, достъпни само за националните военни сили.”
Според професора по история от Чикагския университет Брус Кънингс част от логиката в Стратегията за национална сигурност на САЩ от 2002 г. буди недоумение. Така например разбирането, че САЩ биха могли да реагират първи спрямо страна, която вероятно планира атака срещу САЩ, но че другите страни не следва да постъпват така.
Според Кънингс концепцията за “предварителна и изпреварваща самозащита” удовлетворява ултраконсервативните елементи в Републиканската партия, които желаят да отвлекат публичното внимание от упадъка на американската икономика и скандалите около бизнесприятелите на президента Буш. Кънингс не оспорва правото на държавата да отвърне на удара, когато е атакувана, както е в случая с 11 септември. Но според него подобен удар следва да бъде насочен срещу самите атакуващи – доста трудно в ерата на модерен тероризъм. “Правото на самозащита срещу атаката от 9/11 се вписва в рамките на международното право и самоотбраната на отделната държава. Проблемът е в идентифицирането на нападателя.” Според Кънингс реториката на Буш подобно на теорията за “оста на злото” – очертаваща Ирак, Иран и Северна Корея – нагорещи американо-корейските отношения. Така че при комбинацията от настоящата ситуация и новата доктрина е налице криза в отношенията с Корея.
Администрацията на Буш не разглежда силата като последно средство за защита. Американските лидери и политици се стремят да дадат отпор на глобални проблеми – от Ирак до Северна Корея.
Според Джордж Кенън поведението на опозиционната Демократическа партия съдържа нотки на недотам елегантна плахост да предизвикат президента Буш по отношение на военните планове и конкуриращите се две войни.
Войната в Ирак е първото приложение на новата теория, че превантивната война би могла да бъде ефективен инструмент срещу разпространението на ядрени, биологични и химически оръжия. Превенцията е медицинска метафора. Всъщност, този термин представя епидемия, когато говорим за оръжията за масово унищожение. Най- добрата метафора в този случай е рак в резултат от природни условия и претърпяващ метастаза в прогнозируемите модели от клетка на клетка. Китай притежава ядрени оръжия, Индия отговаря на Китай, а Пакистан на Индия. Израел се сдобива с ядрено оръжие, тогава се опитва и Ирак заедно с Иран, дори и придобиването на биологично и химическо оръжие се разпространява в региона. Ядрената програма на Северна Корея предизвиква опасения в Япония и Южна Корея и т.н.
Според Артър Шлезинджър-младши: “Едно от знаменателните събития от последните месеци е представянето на концепцията за превантивната война като легитимен и морален инструмент на външната политика на САЩ.” Исторически прецеденти в този контекст не липсват. На 7 декември 1941 г. Япония реализира превантивен удар срещу морските сили на САЩ. Денят остава в историята като дата, обречена на безчестие. По време на студената война поддръжниците на превантивната война са описвани като “тълпа неразумни люде”. Когато Робърт Кенеди нарича превантивната атака над ракетните бази в Куба “Пърл Харбър в обратен ред” и добавя, че “за 175 години ние просто не сме били такъв тип държава”, преобръща мнението и становищата в експертната група на президента Кенеди от въздушен удар към блокада. Политиката на сдържане плюс неупотребата на ядрено оръжие спечели за САЩ студената война. След колапса на Съветския съюз всички бяха благодарни на Бога, че привържениците на превантивната война не бяха дошли на власт в нито една от великите сили, притежаващи ядрено оръжие. Концепцията за превантивната война се основава на предпоставката за възможността да се прогнозира със сигурност какво ще се случи. Основавайки се на тази логика, ястребите от администрацията на Буш знаят и предвиждат, че ако не действат днес, утре ще се случи нещо ужасно”. Сигурността в процесите на прогнозиране е илюзия. Едно от нещата, на които ни учи историята, е, че бъдещето е пълно с изненади и надхвърля всякаква категоричност. Според Хенри Адамс, един от най-забележителните американски историци, “президентът на САЩ прилича на капитан на кораб в открито море. Той трябва да държи здраво кормилото, да направлява курса и да търси пристанище.” Конституцията дава на президента кормилото, но креативните лидери трябва да притежават умението и способността да намират посоката, в която да насочват страната. Пристанището е това, което президентът Буш-старши наричаше “визия за нещата”.
В своето обръщение към нацията от началото на 2004 г. Буш-младши представи смесица от визии. Една част от коментаторите в Америка предположиха, че той е направил това, за да не повтари двете фатални грешки на своя баща: да изолира идеологически десницата и да остави Америка без визия. Същността на голямата визия на Буш-син се съдържа в убеждението, че американските войски, настъпващи в Ирак, ще бъдат възприети като освободители, а не окупатори, и че трансформацията на Ирак под опеката на САЩ в тип демокрация на Джеферсън ще има ефекта на доминото върху проекта да бъде демократизиран целия ислямски свят.
Оказа се обаче, че бащата е много по-точен в преценките си спрямо това какво би донесла война на САЩ в Ирак. Защитавайки ген. Брент Скраукрофт в намерението му да не настъпва към Багдад през 1991 г. по време на първата война в Залива, Буш-старши заявява: “Да се опитваме да елиминираме Саддам, би имало неизмерима човешка и политическа цена…Ако се тръгне по пътя на инвазията, САЩ ще се превърнат в окупираща сила в дълбоко враждебна страна.”
В исторически план демократите са представители на Партията на войната в Америка. Боб Доул си навлича гнева на избирателите по време на кампанията за президентските избори през 1976 г. като кандидат за вицепрезидент, когато обявява Първата и Втората световна война, заедно с войната във Виетнам и Корея, за “войни на демократите”, но повече от войните, водени от САЩ, започват с демократ в Белия дом (ако добавим Мексиканската война, студената война и войната от 1812 г.). Републиканците, дори включвайки федералистите и хардлайнерите (предшествениците на т.нар. крайно крило) биха могли да претендират единствено за Испано-американската война и Войната в Залива преди тази на Джордж У. Буш, чийто основен тон стана борбата срещу тероризма.
“Гласувайте за републиканец, казват американците, и ще получите депресия. Гласувайте за демократ и ще получите война.”
Теорията и реалността в международните отношения често се намират в колизия и сблъсъкът между лансираната от администрацията на Буш концепция за превантивната война не е изключение от това правило. Според президента Буш:”Афганистан и Ирак трябва да послужат като “фарове на свободата” за целия Близък и Среден изток и САЩ ще доведат до успешен край историческия си труд по демократизиране на тези страни.” Същевременно президентът подчертaва, че САЩ съвсем не искат да се превръщат в империя. “Американският народ ще разполага с достатъчно време, за да прецени дали съм постъпил правилно или не, дали съм взел правилното решение да сваля Саддам Хюсеин от власт”, заявява още Джордж Буш. Разглеждайки темата за Близкия изток президентът заявява, че неговата страна ще се стреми към създаване на “свободен Близък изток”. Според президента Буш: “Докато този район продължава да бъде район на тиранията, отчаянието и гнева, той ще ражда хора и движения, застрашаващи сигурността на Америка и на нейните приятели”.
Според анализатори три са основанията за намесата на САЩ в Ирак: първо, вярата, че съдбата на САЩ е да донесе демокрацията и просперитета на другите нации; второ, необходимостта да се затвърди своеобразен вид хегемония на САЩ; и трето, контролът върху петролните резерви на Ирак. Всяко едно от тези три нива работи самостоятелно и заслужава сериозна дискусия; нито едно от тях, включително разпространението на демокрацията, не следва да се представя като семпла манипулация. Всяка една от причините съдържа противоречия и последици за добро или лошо. Но взети заедно, те са несъвместими с усилията на САЩ за възстановяване на Ирак.
В царството на международната политика, екстраполацията на исторически прецеденти е доста сложна като процес. Така събитията от 11 септември предопределят модела, с който ще бъде запомнен Джордж Буш- младши. По време на президентската си кампания Буш се обяви против политиката на моделиране на нации (policy of nation-building), но същевременно се ангажира да изгради две трудни по дефиниция държави, Афганистан и Ирак. Още по-драматична трансформация преживяват най- близките му съветници, включително министърът на отбраната Доналд Ръмсфелд, вицепрезидентът Дик Чейни и съветникът по национална сигурност Кондолиза Райс. Привърженици на политическия реализъм, величаещи политиката на деангажирането, критични спрямо реторично съблазнителни, но непрактични цели, и публично отрицаващи политиката на идеализъм в международните отношения, те се оказаха в ситуация да прегърнат една толкова утопична идея, която прави идеалите на Удроу Уилсън неприложими. Те се опитват да прекроят Ирак по западен образец, променяйки политическото уравнение в целия Близък изток. Крайната цел е не просто да бъде закрепена световната демокрация, но и целият свят да се превърне в убежище за демокрацията.
След 11 септември “стана безпределно ясно, че стабилността на автократичните режими в арабския свят вече не генерира сигурност”. Статуквото на недемократичните съюзници в региона създава като последица най-лошия резултат за САЩ и следва да бъде променено. Според други анализатори това, което наричаме ислямски фундаментализъм, всъщност е истинската доктрина на исляма, а не негово отклонение. Той повелява като крайна цел на ислямското общество налагането на тази религия над целия свят с всички средства – с убеждение, с пари и с огън и меч… като това е четвъртата световна война (ако студената е третата), която се води между исляма и демократичния свят.
Би било хубаво да приемем, че при наличието на определено предизвикателство в международната политика, САЩ реагират незабавно с формулиран и добре обмислен план за действие, като се придържат към него. Не съществува обаче исторически прецедент за това, което се случва в Ирак. Германия и Япония след Втората световна война са примери за провеждане на успешна “окупация”, но те не протичат по първоначално начертания план. Далеч от това.”
На всеки отделен етап от кризата в Ирак идеологическите предразсъдъци на тези, които поддържаха войната, отстъпиха на прагматизма. “Първоначалната идея, че Ирак е бил и трябва да бъде светски по своята същност, сега е заменена от реалността на ислямските демократични принципи”.
Както отбелязва Стивън Вайсман, въпреки склоността на някои да разглеждат историята като поредица от събития, курсът на вземане на решение никога не протича плавно. Според Уолтър Ръсел Мийд от Съвета по международни отношения на САЩ: “Ако интерп.ретираме американската външна политика от ден за ден, седмица за седмица и година за година, то впечатлението би било ужасяващо. Но ако разглеждаме в дългосрочна перспектива, САЩ провеждат по-успешна външна политика от другите нации. И обикновено побеждаваме. Професионалистите и специалистите се съсредоточават около допуснатите грешки. Бихме могли да прочетем много от историята на студената война, без да осъзнаем, че всъщност сме я спечелили.” В този контекст германският външен министър Йошка Фишер призова САЩ и Европа да си сътрудничат за откриване на нова мирна инициатива в Близкия изток. На Международната конференция по сигурността в Мюнхен той заявява, че военната мощ не дава отговор на всички въпроси и не е средство за решаването на проблемите. На същия форум секретарят по отбраната на САЩ Доналд Ръмсфелд защитава превантивната война, водена в Ирак. Фишер признава необходимостта от това НАТО да играе стабилизираща роля в Ирак, но твърди, че Германия няма да изпраща войски. Според Йошка Фишер армията не би могла да разреши всички въпроси, особено когато насреща си има “деструктивен тероризъм в стил джихад с неговата тоталитарна идеология”. Според Йошка Фишер: “Нито САЩ, нито Европа или Близкия изток могат да толерират статуквото в Близкия изток.”
Очертаващата се картина след войната в Ирак се характеризира със следните компоненти: налагане в международните отношения и международното право на доктрината за превантивната война от страна на САЩ, дипломатически и психологически “срив” и проява на различия по трасето САЩ – континенталната част (т.нар. континентален блок) на Европа в лицето на Франция и Германия, поява на нови съюзници на САЩ в лицето на страните от Източна Европа, нарастващата роля на Турция като рефлексна точка на тези противоречия и буфер между интересите на САЩ и Западна Европа.
В епохата след края на студената война като основна се очертава цивилизационната парадигма в различните й етнорелигиозни интерпретации и доктрината за превантивната война и борбата срещу тероризма. Съществуването на определени цивилизационни модели, трансформиращи се въз основа на променящата се външна среда от системата на международните отношения се налага като ключово при анализа на външнополитическото поведение на субектите – САЩ, Турция и Ирак, носители на тази характеристика.