СТАРИЦАТА И ХАМБУРГЕРЪТ

0
166


Юрий Борисов е главен редактор на сп. "Ново време". Доктор по философия. Автор на книгите "Психология на подсъзнанието", "Приказка за Буда", "Войната на Мърфи", "Христос не возкресе", на редица статии в периодичния печат.

Снимката на корицата не е колаж. Направена е на софийска улица в навечерието на Коледа. Но би могла да се случи във всеки български град и по всяко време на модерния напоследък спор “Преходът свърши ли?”
Старицата и хамбургерът. Два свята, които съществуват един до друг, един в друг, но не се познават. Светът на пазара, на изобилието, на потребителската агресивност и светът на мизерията, на ежедневното полуоцеляване.
Как общуват тези два свята? По Коледа хамбургерът хвърля трохи на старицата, за да подреди празнично витрината на своята съвест. Старицата, от своя страна, протяга ръка от Коледа до Коледа, защото Коледата е миг, а годината – вечност.

Спорът между политолози и социолози дали е свършил българският преход, всъщност не е спор. Защото в понятието “преход” се влага различно съдържание. Преход от какво към какво? Към каква цел? Това от своя страна формулира различни критерии.
Ако дефинираме различните общества чрез разликата във формата на собственост, краят на българския преход не може да бъде оспорен

Днес у нас частната собственост е преобладаваща и тя формира по-голямата част от вътрешния брутен продукт. Тоталната държавна собственост, задаваща икономическата логика на общественото битие, е безвъзвратно в миналото. Пазарът, въпреки всичките му нашенски изкривявания в сравнение с класиката в жанра, господства. Сложен е край на едно общество и по безспорен начин са положени темелите на друго. За какво спорим?

Ако се обърнем към формалните характеристики на политическата надстройка, изводът е същият. Плурализмът погреба политическия монопол на един хомогенен, макар и йерархично структуриран, обществен елит. Отпушената в края на осемдесетте години на миналия век социална буря не беше ли в името на демокрацията? Демокрацията натика диктатурата в учебниците. За какво спорим?

Да, ама не
както казваше един класик на журналистиката в преход. В името на какво започнаха промените? В името на демокрацията и частната собственост ли?

Да, но демокрацията е средство. Структурата на собствеността – също. Средства за постигане на свобода, на един по-добър, по-смислен и по-пълноценен живот. А през призмата на тази цел 15 години след Началото картината на българското общество е твърде тъжна.

Коефициентът на Джини, който измерва пропастта между бедни и богати, сочи латиноамериканска действителност. Накъдето погледнеш – сривове. Европейски “първенци” сме по влошено здраве. Възкръсва неграмотността. Демографски срив. Един милион българи, от които над 70% под тридесет години, са напуснали страната. И най-важното, определящото – мизерия за огромната част от населението.

Свобода? Да, спечелена бе свободата да говориш каквото си искаш и да гласуваш за когото си искаш, но бяха осакатени правата на труд, почивка, здравеопазване, образование, придвижване. А правата са другото име на свободата. Получи се като в приказката за царя, който пожелал всяко нещо, до което се докосне, да се превърне в злато. Вместо храна – злато. Вместо живот – метал.

Вместо да получиш това, което си искал, загубваш всичко, което си имал. Когато свободата подкопае устоите на ежедневното ти битие, тя губи първоначалния си смисъл. Защото вместо да разшири възможностите ти, тя ти е отнела възможности. Когато свободата отвори вратичката на клетката, но се озовеш закован с вериги за железата, свободата е всичко друго, но не и свобода.

Ако тръгнеш за някъде, но пристигнеш на друго място, можеш ли да твърдиш, че си извървял Пътя? Преходът е път. Преходът е твоят път. Ако не си го вървял, в какъв смисъл си завършил прехода? Един преход може да бъде смятан за завършен тогава, когато си постигнал целите си. А ние не постигнахме това, за което мечтаехме и за което мислехме, че се борим. За какво спорим?

Дори максимално да опростим нещата и да разглеждаме Пътя като преход към демокрация, “завършеността” може да бъде оспорена.

Власт на демоса има тогава, когато има контрол над управляващите.
Когато последните се притесняват от обществено значимите оценки. В нашата “демократична” действителност липсва такъв контрол. Липсва или съответното притеснение, или действията на самия контрол.

Културната общественост мрази министър Абрашев. Той е постоянен обект на подигравки и дори на гавра в медиите. Подозиран е в престъпления (поне в моралния смисъл на думата) от утвърдени духовни авторитети. Министър Абрашев има обидно нисък рейтинг. Какво от това обаче? Министър Абрашев е непоклатим. Министър Абрашев е невъзмутим.

Преди година и половина френският министър на здравеопазването си отиде, защото незапомнените жеги взеха незапомнено число жертви. Природно явление? Може, но къде е била неговата предвидливост, неговата готовност? Преди месец вътрешният министър на Англия си отиде, защото бавачката на сина му получила виза в ненормално къси срокове. На французи и англичани дори не можеш да обясниш смислено казуса “Абрашев”. Ако има контрол на демоса, ако има демокрация, обяснение няма.

Над 80% от българите не одобряват българското участие в Иракската война. В същото време в челото на рейтинговите класации неизменно е външният министър Паси – политическият, моралният, цивилизационният и всякакъв друг символ на българската въвлеченост във войната.

Този пример пък е още по-впечатляващ, защото посочва изумителното състояние на самия демос. Народът не прави връзка между своите фундаментални ценности и оценките, които раздава. Оценките му са подвластни на натрапено PR – съдържание, на масирани телевизионни облъчвания, на всичко друго, но не и на собствено отношение към българската външна политика. “Демосна шизофрения”, която говори не за липсата на контрол, а за невъзможност да се появят предпоставките за такъв.

В какъв смисъл тогава говорим за демокрация? Каква е разликата между шушукането срещу Живковите величия и шушукането срещу Симеоновите величия? Никаква. Преход от какво към какво е направен? За какво спорим?

Петнадесетгодишно Брауново движение, родило масова безпомощност и стройни стратегии с бликащи перспективи. Път към Третия свят и лъскава пътна карта към Брюксел. Политическа сцена, изтърбушена от дребнотемие и взаимна непоносимост, забучила парадно лозунга “Съединението прави силата!” Социални ровове с надпис над тях “Заедно можем повече!”. Порутени класни стаи, социални коптори и плакати на щастливо усмихнати деца. Обществени колажи.

И една снимка. Всемогъщ тлъст хамбургер над протегната старческа ръка. Само за 99 стотинки.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук