Професор, доктор на историческите науки. От 1992 до 1999 г. е главен редактор на сп. “Военно-исторически сборник”. От 1999 г. преподава политология в УНСС, София. Автор на 12 монографии, 80 научноизследователски студии и статии и над 250 популярни публикации. През 1988 г. спечелва стипендия на американската фондация “Фулбрайт” и специализира в Станфордския университет в Калифорния. През 1990, 1995 и 2001 г. работи по различни научни проекти в САЩ.
Съвременната българска десница измина кратък, но драматичен политически път. Подарената й възможност за легална изява в обществения живот на нацията през 1989 г. е последвана от десетилетие на периодични кризисни припламвания (1992, 1999 и др.), за да се стигне в началото на ХХI век до една всеобхватна разруха. През 2001-2003 г. този процес финишира с подмяна на идеологията на СДС, с организационен разпад и деградация на ценности в дясната политическа култура. Това са все признаци, които свидетелстват за поредната проява на Закона за периодичното изчерпване на българската десница, за който вече се писа в научната литература. Така че периодът 2003-2004 г. най-общо е време на опити вдясно за някакво политическо творчество, при условията на всеобхватна криза на модерното дясно в България. Като фаза от развитието на българската десница днес, в случая става дума за ново и съвършено различно състояние на един от основните фактори на националния ни демократичен политически процес.
Ситуацията вдясно засега е коренно различна от положението там през предшестващата я епоха, поне на относително монолитно дясно политическо действие. Такова, каквото го познаваме от времето непосредствено след промените през 1989 година. А доколко на българската обществена сцена са налице опити за дясно политическо творчество и при условия на всеобхватна криза, то очевидно пред нас е един оригинален и сравнително слабо изяснен политически процес. Сама по себе си това е една нова и достатъчно сериозна тема, за да стане предмет на самостоятелно изследване. Настоящата кратка статия има за цел да маркира само някои от основните аспекти на проблематиката.
Първо, в условията на видимо зараждащата се криза сред десницата от началото на ХХI век Съюзът на демократичните сили (СДС) се опита да иновира своята дотогавашна стратегия и тактика чрез дистанциране на ексмонарха Симеон Сакскобургготски. Разминаването на техните политически пътечки в националното ни битие донякъде е разбираемо и обяснимо като факт. Но дълбоко в своята същност то бе ярка проява на кризисен тип дясно политическо мислене, породило истинската ентропия в тази част на обществения живот. Разминаването е разбираемо, защото един прекалено амбициозен политик, оказал се сравнително лесно начело на десния политически блок, не желаеше да бъде “заслонен” по какъвто и да било начин от сянката на аристократ, корените на чиято фамилия се губят поне 600 години назад в европейската политическа история. Разбираемо е защо и един млад президент, мечтаещ за втори мандат на държавен глава, не бе съгласен да го измести от поста човек, стоял 40 години почти като страничен наблюдател на борбата за демокрация в България. Нали точно по същата причина А. Мозер – дъщерята на другия водещ емигрантски лидер – Г. М. Димитров, не желае да има нищо общо със Симеон Борисов! Нали именно пак заради въпросната съзерцателна позиция на последния нито един от останалите видни емигрантски дейци (Ценко Барев, Иван Дочев и пр.) не се явиха като съратници на Симеон на българската обществена сцена през 2001 г.
Всичко това е разбираемо и може да се обясни като проява на човешкия характер. Но като същност на политика, като стратегия и тактика на дясното, защитаващо жизнени интереси на сериозни човешки масиви в националния политически процес, конфликтът “СДС – Симеон” от 2001 г. е не само напълно нелогичен, той е даже абсурден като “нов” тип подход, като претенция за някакво творчество в дясното политическо поле, при условията на криза. Защо? Защото десницата и монархията по принцип са играчи от една политическа писта в световния политически процес. Никъде по света десницата не игнорира монарха като собствен партньор в обществения живот на нацията! Докато съвременната българска десница доказа не само че не познава световния опит в това отношение. Тя демонстрира пълна неосведоменост дори за една от най-фундаменталните традиции на собствения си предшественик – българската десница.
От Освобождението на България до 1946 г. българската десница никога не е била в подобен радикален политически конфликт с представителите и наследниците на монархическия институт (и с Кобургите в частност). Дори в миналото на българската десница съществува един безпрецедентен факт, свързан с нейното отношение към монархията: след Първата световна война монархиите претърпяват крах във всички бивши съюзни държави на България и са ликвидирани. Точно тогава победените вече Германия, Австрия и даже Османската империя са обявени за републики. Единствено българската политическа десница спаси трона на цар Борис III.
През октомври 1918 г. абдикацията на цар Фердинанд е представена като “доброволна”, и то “най-висша саможертва” на монарха в полза на отечеството. Тя е тълкувана като “доказателство” за неговата “любов” към България и т.н. При положение че Фердинанд току-що беше донесъл двете непоправими национални катастрофи на българския народ.
От гледна точка на собствените си стратегически интереси в политиката обаче българската десница тогава само спечели от подобен ход. След тригодишното реформаторско управление на БЗНС от 1920 до 1923 г. с подкрепата на Борис десницата отново се превърна в решаващ фактор на българската обществена сцена. Докато конфронтацията на съвременната българска десница с ексмонарха я лиши от така необходимия й харизматичен тип лидер. Тя се самолиши от възможно най-естествения си обединителен център, който можеше да й донесе втори правителствен мандат. Или поне да предотврати част от организационния крах на СДС. Заради самия факт, че за пръв път в световната история един бивш монарх “слезе при народа” и се опита да играе ролята на републикански управник, десницата можеше да спечели сериозни социални дивиденти.
Резултатът от грешката беше неизбежен: относително единната българска десница до този момент (поне организационно) след 2001 г. се разпадна лавинообразно на множество недоверяващи се и даже ненавиждащи се, но безпомощни политически образувания. От този резултат в последна сметка загуби не само онази част от обществото, която свърза своето бъдеще с дясното българско политическо мислене, от разглежданата развръзка вдясно загуби и България. Нейната млада и все още неукрепнала демократична политическа система има нужда от сериозни, цивилизовани и консолидирани политически сили както в лявото, така също и в дясното пространство. Само тогава те биха били взаимен позитивен катализатор при надграждането на ценности в държавнотворните си доктрини, предлагани на българския политически пазар за оценка от нацията.
Второ, принципно ново явление сред българската десница при условията на самопровокираната от нея вътрешна криза е условно казано, пламналата “дясна политическа битка” на националната ни политическа сцена. Тук също става дума за напълно нов факт, появил се крайно отчетливо именно след 2001 г.: за пръв път в най-новата ни политическа история пръкналите се множество десни политически формации започнаха да воюват яростно не само срещу силите на левицата и центъра, но и между себе си! Дори нещо повече – между себе си те воюват понякога далеч по-страстно, пускат в обръщение “помиярска” терминология, каквато не е използвана в миналото даже срещу лявото или центъра. Подобна тенденция в българския политически процес липсваше на родното политическо поле до 2001 година.
Всичко започна с “отмъщението на короната”. Игнорираният ексмонарх заложи на популизма. Експлоатирайки политическите илюзии на масите само за два месеца, той изгради НДСВ и спечели 50% от гласовете на българския избирател. Нацията в началото беше хипнотизирана в очакване на чудото – за 800 дни държавата да се изведе от батака на безпрецедентната криза. Вместо това обаче бавно, но неотклонно Симеон Борисов направи завой на дясно. В резултат през последните две години ръководеното от него правителство реализира най-дясната политика, която съвременният българин е виждал за 15 години преход към демокрация: корпоративният данък на едрия бизнес е свален на 15%, въз основа на което той ще стане по-богат; задвижи се истинска лавина от кредитораздаване. В паралелен план обаче социалните плащания и средствата, отделяни за наука и особено за култура, фактически са замразени и т.н.
Т.е. НДСВ се ангажира с мощно стимулиране на българския национален капитал. Така само за година и половина тази организация се изяви най-ярко като “новата” и при това реално властваща дясна политическа сила в държавата. Отгоре на всичко именно НДСВ, а не СДС вкара формално България в НАТО и приключи преговорите за членството в Европейския съюз. Това вече бяха факти, които направо извадиха от равновесие представителите на раздробилата се “ранна българска десница”. В резултат неизбежно пламва безпрецедентната (поне за периода на преход) политическа битка вдясно: “ранната” срещу “късната” десница! Представителите на “крайната” против “по-умерената” десница и т.н. Така пламналата нова политическа битка вътре в самото дясно доведе до окончателното дистанциране на представителите на дясното един от друг: в ход влязоха небивали по своята нецивилизованост квалификации и техники за обида; дадоха се безпрецедентни пресконференции и интервюта на десни срещу десни. В тях се доказва кой от десните колко повече е крал от националното богатство и точно по какъв начин го е правел!? Изфабрикуваха се различни десни политически програми, които вместо хомогенност внесоха пълен разнобой в дясното българско политическо мислене; породиха се качествено нови схеми за вътрешнодесничарски прегрупирания вече на база – една “малка дясна коалиция” срещу друга “малка дясна коалиция” и пр.
Появи се дори парадокс: опити на част от раздробената ранна десница за присламчване към ендесевейската “нова десница” (ССД). Оттам естествено последва нов хаос в дясно и т.н., и т.н.
Изводът и тук е ясен: при условията на криза в дясно десните фактори на политиката в България доказват, че не умеят да работят за националното единение на българския народ. Резултатът след 2001 г. е точно обратен – появата на “новата десница” тласна напред политическата ентропия. И то не само в дясното политическо поле, но и сред българската нация. Вместо да се търси разумният, обществено полезният, “по-тихият” и градивен стил на обществено поведение – стилове, типични за сили, изпаднали в криза, съвременната българска десница предпочете точно противоположния почерк за изяви. Там надделяват тенденции, които са ярък признак не за стремеж да се излезе по-бързо от дясната политическа криза, а кризата да се задълбочава все повече и повече! Това е причината в България днес терминът “д я с н о” да не звучи като “стабилно”, “надеждно” и “цивилизовано”, когато се коментират състоянието на политически фактори и официалните политически отношения, царящи в дясно.
Трето – оттам при условията на ентропията, обхванала дясното пространство, българският политически живот стана свидетел и на един небивал “ентропен политически продукт”. Той също е съвършено непознат досега на българина. Става дума, да ги наречем условно, за “двете велики мълчания в дясно”! В продължение на една година експремиерът на България и бивш лидер на десницата обвинява българския народ, че не разбира провежданата от него политика!? Че този народ не е в състояние да оцени по достойнство заслугите му към нацията и държавата!? В резултат обяви, че точно заради това няма никакво намерение да “слезе” дори при собствения електорат на СДС, за да си говорят за политиката! И разбира се, обещанието беше изпълнено точно!
Второто мълчание в дясно дойде откъм “Врана”. След година-две властване на НДСВ на българската обществена сцена се появиха маса неясни ситуации, необясними процеси и даже инцидентни теми! Повече от логично беше обществото да потърси отговорите на произтичащите оттам въпроси. “Да, ама не”, както се бе провикнал един известен български публицист в началото на прехода. От двореца “Врана” продължи да приижда само мълчание и мълчание! Въпреки вече отправяните в упор питания от нацията!? И въпреки всичко вранското мълчание продължи! Ако обитателят на най-големия български владетелски дворец все пак благоволеше да проговори някога за нещо, то той се изказваше сложно, абсолютно неизчерпателно по зададената му тема и като правило правеше съвършено нелогични заключения!?
Нацията отново е впечатлена и изненадана: от азбуката на политическата наука се знае, че обществените лидери са главните творци на политическия анализ. Те създават и обясняват актуалните ситуационни оценки. Лидерите са главният медиатор на обществените сили, които представляват. Те, а не друг обясняват на народа какво се прави, защо се прави точно така и ако има някакъв резултат, защо той е точно в този си вид!? Да, но двамата водещи лидери в дясно през последните три години предпочетоха друго: те мълчаха! Така възниква фундаменталното политическо питане на българската нация от началото на ХХI век: защо първите лидери на ранната и късната десница у нас мълчат? И то мълчат, при положение че между формированията, които представляват и направляват, се води истинска дясна политическа битка!?
Опитващите се да дадат отговор на дилемата за “великото дясно мълчание” в България в първия случай привеждаха аргументи за някакво накърнено самолюбие. Все пак “вторият Стамболов” имал основание да се чувства недооценен, пренебрегнат и даже “оскърбен” от онези, за чиято модернизация и европеизация (по негови твърдения) е направил най-много от всички свои предшественици. Да, но във втория случай на дясното мълчание подобна аргументация изобщо не издържа критика. Представителят на мълчанието там е точно на обратната обществена позиция. Той току-що е спечелил властта! Той се радва на безпрецедентна подкрепа от страна на нацията! И въпреки всичко и той мълчи ли, мълчи!
Това “велико мълчание в дясно”, като нов продукт на дясната българска политическа култура в период на криза, продължи до момента, в който проговориха фактите. Изведнъж някои изчислиха, че през властовата епоха на първия мълчаливец от общо 28 милиарда национално богатство по време на РМД – приватизацията в държавния бюджет са влезли по-малко от 2 млрд. Изведнъж други някои установиха, че току-що завърнал се емигрант чрез съмнителна реституция се е превърнал в един от най-богатите хора в България. Стана ясно също така, че брат на министър само за три години е построил най-младата от мощните хотелиерски империи по Черноморското крайбрежие. Следващите някои започнаха да смятат какво е загубила България (и защо го е загубила), когато милиарди от външния дълг на държавата са джиросани на Лондонската борса при курс на долара 2.20, след което американската валута се срива до 1.45 лв.!? По-нататък нацията разбира, че БТК е продадена за сума под 250 млн., при положение че само за една от опериращите през нея джиесемни фирми от чужбина, дават 1.6 млрд. евро и т.н., и т.н.
В последна сметка нацията осъзна всичко! Разбра и главния смисъл на “великото политическо мълчание” в дясно. В първия негов вариант очевидно трябваше да се прикрие истината за разграбеното национално богатство до 2001 година. А във втория вариант мълчанието маскираше условията, при които този процес да се повтори във финалната права на българската приватизация. При тази ситуация как водещите десни лидери да говорят? Какво да кажат на нацията си те? С какви думи да й обяснят ставащото?
Българинът вече е напълно наясно, че “великото мълчание в дясно” беше реалният параван, зад който се извърши поредната му национална катастрофа. Разликата от 1913 и 1919 г. е само в това, че нацията е доведена до просяшка тояга, не вследствие на война със съседите или по волята на великите сили-победителки. Последната национална катастрофа я сътвориха българи, в границите на българската държава, но с не по-малка жестокост при отнемане на възможностите нормалният човек на тази земя да оцелява в бъдеще дори биологично!
Даже може да се каже нещо повече: през епохата на “великото мълчание в дясно” българското парвеню прояви истинско икономическо творчество. То сътвори качествено нов образец на процедура за първоначално натрупване на капитал. Навсякъде в “нормалния свят” ранната акумулация на капитала е протичала в значителна степен по правилата на една, нека условно да я наречем, “центростремителна процедура”. Т.е. там се е тръгвало от малкото и се е съграждало великото. Предприемчиви хора стартират от нулата, но с труд, спестовност, риск и постоянство откриват златоносна жила, превръщат индианската пустош в цветуща градина, откриват парния двигател, електричеството, електронния чип и компютъра Така от “нищото” – от единия цент, те преминават през акумулацията на стоте долара до създаването на милиона и накрая се радват и на милиарда си. Малката работилница се превръща в машинизиран цех, а от него израства автоматизираният завод, който на даден етап пък става елемент от мултинационална компания и т.н.
Казано по друг начин, в нормалния демократичен свят частната собственост “е създадена”. В значителна степен тя се е родила от нищото благодарение на съзиданието, в резултат на стремежа малкото да расте, да се развива, да се усъвършенства. Точно заради това онези народи смятат частната собственост за “свещена”. И те имат сериозни основания за тази си позиция, тъй като собствеността там наистина е градивен двигател на обществения прогрес. Тя създава работа за индивида, дава самочувствие на предприемача за нови смели инициативи, разширява възможностите на човешките същества изобщо да живеят все по-цивилизовано и по-цивилизовано. А нацията като цяло да става все по-богата и по-могъща. (Типичен е примерът с Бил Гейтс, да речем).
Докато през епохата на “великото мълчание в дясно” на българската обществена сцена се случи точно обратното: “мълчащите” позволиха тук да се приложи формулата на една деструктивна “центробежна процедура” при първоначалното натрупване на капитала. Т.е. те разрешиха там да се приложи друга философия на ранното забогатяване, която се свежда до схемата – от едрото да се мине през средното, като накрая се стигне или до дребното, или до пълното унищожаване на национално богатство. Как стана това практически, нацията вече знае. Автоматизираните заводи, създадени със средствата на българския народ, се заграбват готови. По най-бързата процедура те се “разфасоват”, като “излишното” се разпродава. Остава да функционира максимум един от печелившите цехове! Производителността там обаче е сведена до възможностите на онези стари работилници в Америка отпреди 100 години, когато модерният капитал в тези географски пространства тръгваше от цента и долара към своя цивилизационен подход.
Ето така зад паравана на великите мълчания вдясно на българската обществена сцена се роди една паразитна индустриална прослойка. Грамадното й мнозинство не съгради само своето лично богатство. То не го изстрада с глад и лишения. За богатството у нас не се рискува почти нищо реално. Собствеността тук просто беше “подарена” за сметка на онези, които я бяха създали! Затова първоначалното натрупване на капитала тук не роди благоденствие и напредък, а донесе мизерия и национален регрес. Ясно е, че за да се маскира логиката на този безпрецедентен, антинационален процес, лидерите и на “ранното”, и на “късното” дясно бяха солидарни в едно – че трябва да се мълчи!? Те мълчаха до момента, в който фактите направиха тази им позиция вече безполезна, при опасността някой да ги изправи на подсъдимата скамейка. Тогава вече трябваше нещо да се говори, нещо да се обяснява – изобщо повече да не се мълчи!
Четвърто, ако се анализират сериозно новите тенденции в дясното политическо поле на съвременна България при условията на кризата, обхванала политическите му представители след 2001 г., то без никакво съмнение едно от най-шокиращите проявления на ентропията там е и безпардонното “политическо изцепване” на “едрия български бизнес”. Съвсем наскоро лидери на едри компании, опериращи в България, се явиха на съвместна пресконференция и заявиха: “деловият свят” в държавата предлагал народните представители в страната да се намалят до 100(!?) души. В паралелен план същите господа поискаха незабавно да се премахне процентната добавка за “прослужено време” и квалификация от заплатите на хората. А съпругата на един от новопръкналите се софийски банкери отиде най-далеч и от трибуната на Народното събрание, и от националния ефир, без абсолютно никакъв свян квалифицира като “фашистки закон” идеята да се провери произходът на големите богатства в съвременна България!
Подобна наглост Третата българска държава не познава, когато се говори за дясна политическа култура. През епохата на либералната българска демокрация именно партията на най-едрия български капитал – Народнолибералната партия на Стамболов, създаде от 1906 до 1908 г. едни от най-модерните тогава социални закони в Европа: Законът за осемчасовия работен ден в България; Законът за едномесечния платен отпуск по майчинство; Законът за задължителната възрастова граница, от която млад човек може да се наема на работа; Законът за обезщетения при трудова злополука и т.н. Така България стана една от първите европейски държави с модерно социално законодателство, създадено именно от партията на най-едрия български бизнес.
По същото време Атанас Буров – най-големият банкер на Балканите, изповядваше публично тезата за “отговорностите на българския капитал”. Според него главната грижа на българския национален капитал е да гарантира стабилност на дребния и средния собственик в България. Защото ако той не е добре, ако масовият производител и потребител се окажат финансово банкрутирали, от това ще пострадат и пазарът, и банките, и техните собственици естествено.
Да, всичко това в България някога говореше и вършеше именно патриотичната част от едрия български капитал! Докато днес тези, които за десетина години разграбиха националното богатство на народа си, вече се опитват да диктуват дори фундамента на националния политически и социален живот от безпардонни позиции. Предлага се парламент от типа на онзи, който е съществувал само 10 месеца в новата българска история – през 1883 година. Тогава, когато Александър Батенберг е суспендирал Търновската конституция и е създал т.нар. Трето Народно събрание от 70 народни представители! Неговата функция обаче не е да гради демокрация, а само да прикрива полусамодържавното управление на княза и Консервативната партия. Никога преди и след 1883 г. българският парламент не е падал под 170 народни представители! Независимо от факта, че до 1912 г. нацията ни брои само 4.5 млн. население, а държавата е била неизмеримо (в пъти) по-бедна, отколкото е днес и ще бъде утре.
Възникна новото логично питане: защо едрият съвременен капитал в България (фундамента на дясното) направи тези безпрецедентни, антидемократични и антисоциални (антинародни) изцепки? Аргументът, че те, едрите данъкоплатци, издържали един “скъп парламент”, в дадения случай изобщо не работи. Защо? Първо, защото най-много данъци се крият именно сред най-едрия бизнес. Второ, понеже с намаляването на данъците влогът на едрия бизнес в националния бюджет ще намалява все повече. А следователно и на “частта” от издръжката, която този едър бизнес ще дава за парламента. И на трето място, тъй като и днес, а и в обозрима перспектива националният бюджет на България се пълни преди всичко от митническите сборове, от нарастващите косвени данъци, плащани от населението, от всевъзможните такси и лицензи, от удръжките в работните заплати и т.н.
Абсолютно несъстоятелен е и аргументът, че с премахване на процента доход за прослужено време ще се даде шанс на млади и стари в България за равен труд да получават равно заплащане. От една страна, частният бизнес у нас вече доказа, че предпочита да наема на работа преди всичко млади хора. Човек над 35-годишна възраст почти няма шанс да се класира за свободни места, защото по-младите от тях стартират с минимално допустимата за страната заплата. А точно това е изгодното за бизнеса. От друга страна, в случай на конкурсно съревнование между “млад и стар” за едно и също място винаги ще печели младият. Причината е проста – от кандидатите ще се искат компютърни умения, знаенето на чужди езици и т.н. – все предимства в полза на “младите”. Нищо, че “старите” са създали онова национално богатство, което “едрият бизнес” си присвои наготово от тях!
А оценките на наперената банкерша изобщо не заслужават коментар. Тя, горката, просто не знае какво говори. Или още по-точно казано, какво бъдеще си подготвя с подобна житейска философия. Безспорен факт е, че още непръкнал се, недоказал ползата от себе си за нацията, даже нелегитимирал се по честен начин пред народа, едрият съвременен капитал в България за пръв път при условията на прехода се опита да диктува крайно реакционни политически идеи. Този капитал доказва, че няма нищо общо с позитивните традиции на национално отговорния български капитал от миналото. Че морално те са принципно различни реалности! Затова, доколкото и тук става дума за качествено нова тенденция в съвременното българско дясно политическо пространство, съвсем не е излишно да се отговори какво все пак породи и този нов признак на ентропията, обхванала през последните години кризисното дясно политическо мислене в България.
Отговорът на подобен въпрос не може да бъде еднозначен и да се постулира в някаква кратка дефиниция. Подробното описание изисква много място и време. Краткият вариант на отговора все пак гласи: родени в грях, най-крайно мислещите представители на съвременния крупен бизнес в България очевидно са чужди на такива задължителни елементи в политическата култура на съвременния цивилизован гражданин като морал, чувство за национална отговорност, уважение към хуманизма, потребността от социална солидарност и готовност дори за саможертви в името на националния възход.
За съвременния краен в мисленето си едър нашенски бизнес е много по-лесно да купи, да издържа и да контролира 100, отколкото 240 народни представители! Него не го интересува ни най-малко, че например един “индустриален гигант” за мащабите на съвременна България, какъвто е Севлиево с неговите 28 000 жители, не би могъл да си избере собствен народен представител. Просто защото при 100 депутати в парламента един ще се избира поне от 300 000 гласоподаватели. Но и тук абсурдната логика е някак си “логична”. Защо?
Политическите структури, претендиращи, че защитават интересите на дясното обществено пространство, доказаха, че не знаят как, не могат и не са в състояние да формулират цивилизовано десния политически интерес. Поради това той – едрият, крайно десен капитал, се опита за пръв път да проговори сам. И той проговори, без да се интересува ни най-малко от това, че при реализацията на неговите идеи половината от българската нация ще бъде лишена от възможността да изпраща свои представители в законодателната власт на държавата. А 80% от нацията ще се окажат в икономическа ситуация, по-тежка от тази на пенсионерите. Защото работещите все още издържат следващи студенти, помагат на бедстващи стари хора и сами се опитват да подготвят за себе си някакви що-годе подходящи старини. Така че “най-едрите” в дясно със своите политически изцепки напоследък само засилиха политическата ентропия там – факт, от който не може да се очаква нищо добро.
Казано иначе, животът доказва една проста истина: каквито са политическите представители на дясното в България днес, такъв е и техният икономически синоним. Те чисто и просто са като скачените съдове. Те са лице и гръб на онази обществена тенденция, която тепърва ще зарежда българския политически процес с нови конфликти и национални драми. Надеждата, че “разумният” едър частен бизнес ще “вразуми” своите политически представители изчезва. От дясно се появяват факти, които говорят за задълбочаване на “вътрешнонационалния разпад” на българите. Една страшна реалност, която близо 80 години трови възможностите за цивилизован напредък на Третата българска държава.
Анализът на политическата ентропия, обхванала дясното българско пространство, не би бил пълен, ако не се маркира и една пета новост. Появата, условно казано, на фактите с “парадоксална същност”.
Една от най-претенциозните десни формации току-що обяви, че разработва нова политическа платформа, стъпвайки изцяло върху ценностната система на западноевропейския консерватизъм. Това наистина е важна ентропна новост в дясно, защото подобна политическа заблуда в Третата българска държава е съществувала само пет години. И то от 1879 до 1884 г., когато Консервативната партия на д-р Константин Стоилов и Григор Начович се опита да привнесе и използва европейския консерватизъм в следосвобожденските български условия. При наличието тогава на 100% частна собственост в държавата, при господството на средната и даже едрата форма на земевладението (след Освобождението едно семейство в България притежава средно по 200 дка земя), при твърдата поддръжка за консерваторите от страна на държавния глава – княза, със съдействието на руския царизъм и при отсъствието все още на модерни, демократични политически традиции в националния живот.
И въпреки всичко това само след 5 години носителите на консерватизма у нас се компрометират до такава степен, че през 1884 г. Консервативната партия се саморазпадна. Нещо повече – тя и нейната идеология изчезнаха завинаги от българския обществен живот. В резултат нито един политик и държавник на България в продължение на 120 години – от 1884 до 2004 г. не посмя никога вече да се нарече “консерватор”! В български условия, при безпрецедентната егалитарност на националното политическо мислене, в условията на протеклата в края на ХIХ век драматична социална диференциация в обществото, терминът “консерватор” за българина стана символ на “не демократ”, “антиконституционалист”, тесногръд, ретрограден тип политик – изобщо “не модерен” държавник! И въпреки всичко при наличието на подобно уникално консервативно наследство в българската политическа практика, днес в дясно има хора, които се заблуждават, че със западноевропейската консервативна идеология ще завладеят българската политическа сцена: при наличието на 80% бедно население; при съществуващата богата демократична национална политическа традиция; при отново силно егалитарно настроено и социално ангажирано обществено мислене. И при съществуването само на 10% едри собственици в държавата!
Парадоксално е, но е факт! Чудно ли е тогава, че почти всички социологически проучвания вече не броят ДСБ като реален (лидерстващ) политически играч в дясно на българската обществена сцена? Някои дори допускат, че с консервативната си политическа физиономия тази партийка дори няма да попадне в състава на бъдещото Народно събрание.
Сред парадоксите на ентропията, обхванала дясното през последните три години, трябва да се отнесе появата и на “жалките политици”. Професор с неадекватни реакции зове от трибуната на парламента народните представители да депозират костюмите, роклите и едва ли не “парламентарното си бельо” в Националния исторически музей заради тяхната историческа стойност!? Такъв професор управлява най-изящното и непреходното – българската култура!? Лице със затормозен мисловен процес и гъгнещ говор общува с регионите, за да им разрешава жизненоважните локални проблеми, без да е в състояние да инвестира подарените му от Европа средства. Мандатоносителката на законодателната власт си купува нагло в центъра на столицата хотел с милиона, даден й от народния бюджет, само защото е попаднала случайно в сградата на парламента! Политическият й съперник безпардонно води ръкопашни схватки, за да присвои еднолично “другия милион”. Само защото държавата дава по два милиона на коалиция, спечелила мандат. Въпреки факта, че разглежданата коалиция, в пълен състав едва ли би напълнила един файтон хора!? Бяхме виждали всичко – и небръснати, и рошави политици, и недобре облечени политици, и политици популисти, и политици “обратното на острото”, но толкова жалки и нагли “политици”, толкова примитивни “политически същества” в дясно виждаме за пръв път. И то през последните три години!
И накрая парадоксалният факт с “царя – премиер”. В нормалния демократичен свят царят (включително и ексмонарсите), онзи, който претендира, че е “на всички” обикновено обединява нацията. Той се грижи за стабилността на националния политически процес. Затова поощрява еднакво цивилизовано и толерантно всички водещи политически сили на нацията – и в дясно, и в ляво. Докато “царят – премиер” в България доказа, че “нищо старо не е забравил” от опита на своите предци и че “нищо ново не е научил” от практиката на света. Добре известно е, че Кобургите винаги са играли точно обратната роля – на разединители върху българската политическа сцена.
Началото поставя дядото – Фердинанд. 33 години той си игра с българските политически партии, както котката с мишките. След като ги изхаби до една, великодушно абдикира, за да получава пенсията си, отпусната му от германския кайзер за въвличането на България в Първата световна война. Бащата – цар Борис III, възприе идеята за забрана на политическите партии. От 1935 до 1943 г. Борис управлява държавата еднолично, с помощта на т.нар. безпартийно Народно събрание. Нито една политическа партия тогава няма право на легални изяви в обществения живот, докато внукът реши изобщо да заличи самото понятие “партия” от българския политически език. Той се зае да управлява държавата с “движения”(!?). Дори инсценира и дебат да му се връчи, и втори премиерски мандат, за да наложи този “полезен стил” на държавността окончателно!
Казано иначе, ентропните политически процеси в дясното пространство на съвременна България днес са толкова много и така странно преплетени, че е трудно да се предвиди дори непосредственото политическо бъдеще на държавата. Половин година преди изборите за Народно събрание все още никой не се наема да твърди категорично каква политическа перспектива очаква нацията. Ако наистина е завършил демократичният преход, както упорито твърдят някои социолози, народът ни да се изправи пред все по-стабилна политическа и социална реалност, ние сме свидетели на появяващи се неизвестности от принципно ново естество.
Българинът отново като че ли е пред нетрадиционно и непредсказуемо бъдеще! Перспективата да се изгради класическият, двуполюсен политически модел, така както е в нормалните постиндустриални общества, днес за днес изглежда непостижима реалност за българите. Т.е. – и в обозрима перспектива на обществена сцена няма да съществуват сравнително малко, но сериозни и авторитетни политически сили. Такива, които изразяват реални леви, десни и центристки интереси на конкретни, и то значими обществени масиви.
Какви най-общи изводи се налагат от направеното изложение?
От казаното е очевидно, че политическото мислене и действие в дясно и при условията на обхваналата го криза, след 2001 г. не могат да се отнесат към ценностите с непреходна стойност, създавани от българската демократична политическа система. Българската нация сега засега наблюдава пълен хаос – истинска политическа ентропия, някакво странно Брауново движение и неясноти в дясно от центъра. Там липсва истинско новаторско политическо творчество, което се очаква от политически сили, търсещи изход от обзела ги криза, на определен етап от националното развитие.
Традиционно кризите в сериозните политически сили най-мощно задвижват тяхното рацио. Сред сравнително къси периоди на размисъл и лутания се тръгва и към изход от кризата. Докато днешната ситуация при десницата е съвършено друга. Тя се развива по нова логика, подтиквана е от други инстинкти и оперира с неефективни средства. Така се нарушава смисълът и се забавя темпото на възможния изход от нейната криза. Причините за това са много: липсата на съвпадение между социална база и дясна политическа мисъл; разнослоест капитал с различни ценности, морал и амбиции; липсата на богати традиции в дясно и опитни харизматични лидери, които да обединят дясното и т.н., и т.н.
Резултатът е видим: вместо и в България да се оформят малко, но силни политически партии, както е в нормалните демократични държави, тук съществува истинска “политическа джунгла”. В нея се подвизават над 300 екземпляра, водещи безпощадна война между себе си. Именно заради това ентропният тип политически процеси в дясното е сериозна заплаха за бъдещето на съвременна България. Причините за подобен извод са главно две. Едната е, че днес за днес държавата ни не може да разполага (и да разчита) на един стабилен, десен политически полюс при развитието на националния ни политически процес. А другата е, че при ентропния тип дясно политическо мислене, при липсата на стабилен морал и ценностна система в дясно, при наличието на слаби партийки там и особено при важността на перспективата точно кой ще “въведе България в Европа” през 2007 г., никак не е изключено да се пръкне и един шести, безпрецедентен уникат в дясно. Става дума за някаква “дясна анти БСП коалиция”. Нейната цел може да бъде само една – да се попречи левицата да не въведе България в Евросъюза. Независимо от това, че ентропните политически продукти в кризисното дясно политическо мислене след това ще доведат до формиране на правителство от типа на софийската общинска управа. Така ентропията в дясното коалиционно политическо мислене може да заложи фундамента на поредна национална драма за българския народ. Тази перспектива ще има непоправими последици за всички политически сили. И за тези, които се ангажират с нейната реализация, и за онези, които не направят всичко възможно, за да предотвратят нейното осъществяване. Защото народът ни повече не може да чака “лудите да се налудуват, а мъдрите да се намъдруват”, понеже България в един момент просто може и да изчезне, след като една велика държава като Украйна е заплашена от подобна перспектива.
