ЕСЕТА

0
428


НАГРАДЕНИ ЕСЕТА НА СТУДЕНТИ

На 3 декември лидерът на БСП Сергей Станишев връчи наградата на ВС на БСП за най-талантлив и многообещаващ студент по журналистика. Тя носи името на Стефан Продев и се дава в сътрудничество с вестник “Дума”. Неин носител стана третокурсничката във Факултета по журналистика и масови комуникации Мария Вълканкина. “Името на Продев винаги се е оценявало като едно от най-страстните и честни пера в българската журналистика и наградата наистина задължава”, отбеляза соцлидерът при награждаването.

За пета поредна година бяха връчени наградите на ВС на БСП “Ново поколение”. Тази година за първи път освен три стипендии бяха дадени и три стипендии за докторанти. Общо 64 души писаха есета на две теми: “Възможна ли е различна социална политика при управление на БСП” и “Моето образование – моето бъдеще в България”. Студентските стипендии бяха присъдени на първокурсничката Тони Стойкова, специалност “Муждународни отношения”, Корделия Николова, специалност “Психология” и на Юлита Лазарова, третокурсничка, специалност “История”. И трите студентки са от СУ “Св. Климент Охридски”.

Досега над 300 души са участвали в конкурса “Ново поколение”, информира членът на Изпълнителното бюро Анета Груйчева. Досегашните стипендианти на БСП решиха да си направят клуб, за да помагат в разработването на инициативи на партията. (Сашо Тихомиров, в. “Дума”, 4 декември 2004 г.).

ЮЛИТА НАЙДЕНОВА ЛАЗАРОВА

Родена на 17 май 1983 г. в София. Завършила е столичното 14 СОУ “Проф. д-р Асен Златаров” с изучаване на английски и немски език. Сега е студентка по история в III курс (редовно обучение) в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Публикувала е свои стихотворения и есета в няколко столични вестника и списания.

МОЕТО ОБРАЗОВАНИЕ –
МОЕТО БЪДЕЩЕ В БЪЛГАРИЯ

Развитието на обществото е дълбоко свързано с образованието и науката. Не е възможно една държава, която и да е тя, да прогресира, ако повечето от нейните жители, особено водещите личности във всички области на живота, не са хора знаещи и можещи. Затова всяка страна, която милее за своето бъдеще, отделя огромно внимание и средства за обучението и просветата на народа и преди всичко на младото поколение – утрешните управленци и съзидатели на материалните и духовните ценности на държавата. И колкото грижите са по-големи, толкова по-големи ще бъдат и резултатите.

Тези изконни истини в пълна степен са валидни и за България. Образованието у нас винаги е било на почит – като се почне още от килийните и първите светски училища по време на турското робство и се стигне до съвременните основни, средни и висши учебни заведения. За обучението на децата си българите са давали мило и драго. Образованието е в основата на нашето Възраждане, то е подклаждало народностното самосъзнание и борбата за национална свобода и социална справедливост. Стимулирало е хората след Освобождението за по-бързо и ползотворно развитие на родината и народа.

За съжаление през последните 15 години всестранната икономическа и духовна криза у нас, пагубното подчинение на всичко на капитала и на пазарната икономика и престъпната незаинтересованост на мнозина от управленските политици за просветата снижиха значително качеството и ефективността на образованието, на път е то да бъде доведено до ръба на пропастта – закриват се училища, нараства неграмотността, обезличават се учителите и преподавателите. Налице са тревожни факти, че всичко това става под чуждестранна диктовка, в интерес на глобалистични апетити. Неслучайно хиляди наши младежи и девойки напуснаха страната ни, потърсиха учебна и житейска реализация в чужбина.

А българската образователна система, като изключим някои второстепенни несъвършенства, беше и продължава в повечето случаи да бъде сред най-добрите в света. Това са го оценили стотици млади хора от други страни, които предпочитат нашите висши учебни институти и университети. Потвърждават го и международните научни конкурси, в които победители са предимно български ученици и студенти, възпитани и обучени в България.

Аз съм студентка по история в Софийския университет. Уча с пълното съзнание, че за да градя своето настояще и бъдеще, трябва да познавам историческото развитие на родината си, да бъда частица от нея, да съм всеотдаен труженик за щастието и благоденствието на народа. Затова полагам всичките си сили за овладяване на историческата наука, убедена съм, че чрез нея ще се реализирам като човек и гражданин на страната си. Обичам България и искам да бъда нейна достойна дъщеря. В душата ми властно звучи “Върви, народе възродени…” През досегашния си житейски път винаги съм се ръководила от идеалите на най-светлите ни личности: Аспарух и Симеон Велики, Кирил и Методий и Паисий Хилендарски, Раковски, Левски и Ботев, Вазов и Яворов, Смирненски и Вапцаров, Багряна, Пеньо Пенев и Веселин Ханчев, Борис Христов и Николай Гяуров, космонавтите Георги Иванов и Александър Александров и още десетки първенци на мисълта и на делото със забележителен принос в съкровищницата на човешката цивилизация. Всеки от тях е крайъгълен камък на българската история, пример на народностната духовност и устременост, рожба на родното ни училище. Естествено, аз не съм единствена, която разсъждава така. Като мене са хиляди. Българското образование е еднакво важно и за бъдещите инженери и химици, икономисти и финансисти, архитекти и строители, лекари, учители, юристи и политици, дейци на изкуството и културата. Всеки от тях има своите конкретни примери, своите амбиции и специфични пътища за развитие и самоусъвършенстване.

Българското образование е с дълбоки корени, има минало, настояще и бъдеще. Но това не е достатъчно. Животът си върви. “Времето е в нас и ние сме във времето” – казва Апостолът на свободата. Затова образованието трябва още повече да отговаря на съвременните изисквания на битието и духа, непрекъснато да се усъвършенства. За да изгради от нас, учещите се, утрешните дръзновени творци и съзидатели. Ето защо не мога да бъда безразлична към проблемите на образованието и науката. Необходими са не недообмислени, прибързани реформи и реформички, стигащи често до примитивизъм и до сериозно нарушаване на нормалния учебен процес. Българската образователна система трябва да бъде на равнището на най-високите стандарти в европейското и световното образование. Но преди всичко – да се гради върху основата на националните традиции и практика, доказали своята жизненост и полезност за обществото.

Стига самоцелни експерименти! Наложително е в най-скоро време да се приемат цялостни закони за средното и за висшето образование, съобразени преди всичко с Конституцията на Република България. Образованието трябва да стане безкомпромисна държавна политика, тя да го поеме в своите ръце. А това значи решително увеличение на средствата за обучението и за материалната му база, задължително образование на децата до 16-годишна възраст и поемане от държавата на финансовите разходи за тяхното обучение и за учебните им пособия. И още – осигуряване на равноправен достъп на всички младежи и девойки, които са издържали успешно и са класирани в задължителните конкурсни изпити, до висшите учебни институти и университети, решително намаление на студентските такси и на цената на учебниците, осигуряване на следдипломна квалификация, щедра подкрепа на талантите и на извънкласните дейности – олимпиади, спорт и др. И не на последно място – издигане статута на учителите и преподавателите, тяхното материално и морално стимулиране.

Не всичко може да стане толкова лесно и бързо, но средства винаги могат да се намерят, стига хората, от които те зависят, да обичат отечеството и да имат съзнанието за дълг и чест. “Каквото посееш, това ще пожънеш” – казва народът. Инвестициите, вложени днес от държавата за образованието на младото поколение, утре ще се върнат стократно в полза на народа и родината.

Аз съм българка, уча се в страната си и искам да реализирам своите знания и стремежи тук, където съм се родила и израснала – сред моите родители, близки и приятели, при моя народ, на когото съм се самообрекла да му служа вярно и всеотдайно. Не крия, че мечтая да посетя някои от най-напредналите европейски страни. Но не за да живея и се осъществявам там, а да почерпя опит от върховите им постижения, да се запозная с методите и средствата в тяхната научна работа и да ги използвам в професионалната си дейност в родината. Ръководи ли се всеки от нас от тези идеи, вложи ли в труда си знанията, които е получил през годините на своето обучение, България ще я има – горда, можеща, достойна за човешката цивилизация и за света. Нека и ние, младото поколение, бъдем достойни за нея!

ТОНИ ЛЮБЕНОВА СТАЙКОВА

Родена на 22.11.1985 г. в Бургас. Средното си образование завършва в гимназия с преподаване на английски език “Гео Милев”, Бургас. Владее английски и немски език и притежава First Certificate in English, издаден през юни 2002 г. от University of Cambridge. Приета е за студентка в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Международни отношения” в Юридическия факултет.

ВЪЗМОЖНА ЛИ Е РЕАЛНА СОЦИАЛНА ПОЛИТИКА НА БСП В БЪЛГАРИЯ ДНЕС? КОРНЕЛИЯ ПЛАМЕНОВА НИКОЛОВА

Родена на 24 януари 1985 г. От 1998 до 2003 г. учи в 164 ГПИЕ “Мигел де Сервантес”. През 2004 г. е приета за студентка в СУ “Св. “Климент Охридски”, специалност “Психoлогия”.

МОЕТО ОБРАЗОВАНИЕ – МОЕТО БЪДЕЩЕ В БЪЛГАРИЯ

Момче мечтае да стане футболист. Майка му иска той да стане адвокат. Момиче в сънищата си се вижда певица, а родителите му настояват да учи финанси. Семейни драми.

Всеобщо разбиране е, че ако завършиш право или някоя икономическа специалност, няма да останеш без работа. Нещо повече. Свикнали сме да гледаме по филмите от така мечтаните западни страни преуспели адвокати, които си седят доволно в скъпите кресла, наслаждавайки се на сладкия успех след години усилена работа. Така биха стояли нещата в един идеален свят. Заемайки една идеалистична позиция, се застъпвам за тезата, че на всеки би трябвало да се полага толкова, за колкото е положил усилия.

В този дух възприемам и една от най-устойчивите български житейски максими: “Който се учи, той ще сполучи”. Максима, в която говори обективният житейски разум, базиран на закономерностите на човешкото битие – добрите възможности няма да дойдат при глупавия и мързеливия. Но и максима, в която прозира надеждата, че положеният труд няма да се окаже напразен. Дали в реалния живот и в страна като нашата обаче наистина ще сполучиш, ако си учил?

В добре организираните общества образованието е силен социален разграничаващ фактор. За съжаление у нас не е така и далеч невинаги то е определящо за заплащането, нито гарантира професионалната реализация. Поне за повечето специалисти. Различни са възможностите пред образованите и необразованите. Не са еднакви и възможностите пред различните специалисти. В нашата страна най-сигурна реализация имат професиите в сферата на икономиката, финансите, банковото дело и администрацията. На специалистите в областта на техническите и социалните науки не се полага толкова значимо място – техният труд е недооценен и ниско платен. Без значение, че в образованието си те са вложили не по-малко усилия. А какво остава за перспективите пред научната и художествената дейност… Най-разочароващо обаче действа фактът, че в много случаи нискоквалифицираният труд у нас е по-добре платен от този, който изисква по-задълбочени познания и години упорит умствен труд. В същото време е много по-малко предлагането на работа, осигуряваща реализация на добитите познания. Да, почти винаги има изискване за висше образование, но рядко предлаганата длъжност му съответства. Не е учудващо тогава, че все повече от младите хора в България не виждат смисъл в образованието или се насочват към чужбина.

Как обаче трябва да се разбира успешното бъдеще – като добре платена работа и висок жизнен стандарт или като реализация и развитие на добитите знания? А защо не и двете? Живеем в епоха на информационно общество, в което най-скъпата стока е информацията. Следователно, колкото по-образован, информиран и умеещ да работи с информация е човек, толкова по-добре би трябвало да се реализира и да живее.

Убедена съм, че всеки, който изпитва дълбоко влечение към избраната от него професия, ще бъде на мнение, че заплащането не е маловажно, но е от второстепенно значение при професионалната реализация. То е само материална сполука – условно казано, едната страна от пълноценния човешки живот. Оказва се обаче, че в даден момент заплащането е от определящо значение за професионалния растеж. Една наука или професионална област не може да има положително развитие в която и да е страна, ако не е привлекателна като реализация (включително и материална) за кандидат-висшистите и не се подпомага от държавните институции. Реализацията, предвиждана от получаването на определено образование, се оказва в повечето случаи по-силен от получаването на определено образование, се оказва в повечето случаи по-силен фактор в избора, отколкото личният интерес към определена специалност. Струва ми се, че по този начин икономическата обстановка ограничава избора на младите до определени пътища на професионално развитие. Важни съображения като личното предпочитание и съответствието на специалността с индивидуалните ни качества трябва да останат на заден план, ако се съобразяваме с пазара на труда.

Все пак това е избор, с който предопределяме бъдещото си развитие за години, а може би и за цял живот. Затова неизбежни са опитите ни за оценка на бъдещето, което бихме имали, получавайки определено образование или отказвайки се от такова. Всеки решава за себе си кой аспект на дадена професия е приоритетен и това определя неговия избор. Лично за мен животът в крак с времето в свят като нашия е немислим без добро образование. Не че необразованите хора не биха оцелели финансово – много примери потвърждават обратното. Образованието според моите разбирания е не само осигурена прехрана (ако икономическите условия го позволяват), а и съществена част от формирането в растежа на личността – особено ако то съответства на личните интереси и качества. Защото най-пълна реализация би имала една личност, ако има възможността да разгръща заложбите си.

Въпреки че нерядко са ме убеждавали, че със специалността, която съм избрала – психология, имам много слаба реализация у нас, това не ме е спряло да се стремя към нея, защото от години проявявам силен интерес към нея. Може би не е далеч от истината, ако ме упрекнат в липса на виждане в по-далечно бъдеще. Кандидатствайки за тази специалност, ме интересуваше най-вече какво ми е интересно да изучавам, а проблемът с намирането на работа оставих за по-далечно бъдеще.

Парадоксално е, че въпреки всеобщите недобри нагласи за бъдещето на психологията у нас, тя се превърна в една от най-желаните специалности през последните години – не само в България, а и по света. Това, което ме обнадеждава, е силният интерес към тази специалност. Големият наплив и високият бал за допускане до нея са показатели за високо ниво на бъдещите специалисти в тази наука, от които зависи развитието на психологията у нас.

Може би повишеният интерес към психологията би могъл да се тълкува като отражение на световните тенденции в ориентацията на хуманитарните науки и социалната политика на по-развитите страни. Към техните стандарти се стреми и България в посока на защита на правата на човека и на създаване на условия за образование през целия живот, което именно осигурява адекватна квалификация на повече хора в ерата на информационните технологии. Все по-важно място заемат проблемите на личността в законодателството, образованието, социалните дейности. И в най-развитите страни има силна необходимост от специалисти в социалните науки, а в България това е област, на която вероятно предстои развитие. Наличието на обществени организации, посветени на проблемите на подрастващите, на наркоманите, на семейството и пр. е доказателство за движение на обществото ни в посока на по-задълбочено внимание към проблемите на хората от различни възрасти и социални категории. Проблемите на личността засягат дори фирмите работодатели в по-развитите страни, а вече и у нас, защото взимането под внимание на индивидуалните качества, освен на образованието, осигурява правилен подбор на персонала и неговия по-ефективен труд.

Вероятно не само аз, а и моите колеги, в немалка степен се надяваме тези проблеми, тези потребности да получат подобаващо внимание в политиката на всички – сегашни и бъдещи – управници на България.

Убедена съм, че не всички умни и талантливи хора са напуснали страната ни, както нерядко се твърди в медиите. Надявам се, че сред моето поколение и сред тези след нас растат и се градят все повече хора, които предпочитат да се развиват и да живеят в родината си.

МАРИЯ ИВАНОВА ВЪЛКАНКИНА

Родена на 15 септември 1983 г. в Добрич. Завършила е езикова гимназия “Гео Милев”, гр. Добрич, в паралелка със засилено обучение на чужди езици. Владее писмено и говоримо английски и френски език. Участвала е в младежка седмична радиопрограма “Тийнейджър” по радио “Добруджа”. Има публикувани есета в ежедневника “Нова добруджанска трибуна”, екологичния вестник “Щъркел”, в независимия студентски вестник “Акумулатор”. Студентка е в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Журналистика”, редовно обучение, III курс.

МОЕТО ОБРАЗОВАНИЕ – МОЕТО БЪДЕЩЕ В БЪЛГАРИЯ

Моето образование определя моите кръгозори, моите решения определят моето бъдеще, моята страна е достатъчно достойна за мен, надявам се и аз ще бъда за нея. Сложна картинка, но не и в моите очи. Винаги съм вярвала, че за амбициозния човек има реализация там, където той реши да я намери!

От около десет години се носи една легенда – тази за “розовата“ страна. Според “запознати“ (или не чак дотам, както се оказва) всичко, що е отвъд границите на България, все е розова страна. Там са едни реки от мед и масло, всичко става както ти го искаш и то на мига, всичко е възможно, всичко е постижимо… всичко, всичко, всичко. И от толкова всичко, макар и само на приказки, чак те заболява глава. Никога не съм харесвала тази легенда! И най-важното – доказано е, че е само легенда!

Оказва се, че лесното решение да останеш в страната си е различното и буди учудване, понякога и негодувание. Наистина странно стечение на обстоятелствата в родната ни България. По традиция българинът винаги е инвестирал в образование – предвидлив си е той открай време. Ние обаче се променяме, а с нас явно и традициите ни. Нашенци все още се уповават на образованието – все по-малко наистина, но вече не желаят да влагат средства в страната си.

Аз вярвам в образованието, защото знам, че то ще е моят кредит за бъдещето. Знанията, които ще получа днес, ще определят до голяма степен утре какво ще постигна, къде ще си намеря място в живота, що за човек ще бъда. Избрала съм да ги получа тук, в България, не само защото смятам, че не е мит тезата, че нивото на образованието ни е доста над средното, а се нарежда на едно от първите места в света по ефективност. По време на Възраждането образованието ни е било използвано като ключ към опазване на националното самосъзнание. Заради това системата ни на обучение е достигнала днешната степен на качество и взискателност. Доверието ни в нея не би трябвало да отстъпва дори и на сантиметър. Да не забравяме, че това, което ще получим от училището, гимназията, университета, зависи до голяма степен и от нас самите. Висшето образование например вече е по-освободено (както всъщност ние го искахме) от строги задължения, налагани задачи, ограничения. Мотивацията трябва да се намери вътре във всеки, тогава възможностите са огромни. Плюсовете на образованието се доказват и от многото заминаващи наши учащи – тук нищо особено, а там блестящи с познания.

Като се запознавам и контактувам с преподаватели от своя университет – учили и намерили реализация в България, личности, вдъхновяващи със своята ерудираност, съм сигурна, че моето образование може да гради бъдещето ми не другаде, а в собствената ми страна. Още отсега твърдо заявявам, че това не означава в никакъв случай, че ще се затворя за света. Напротив, имам намерението да се срещна лично с него и да го опозная. Да, ще посетя много места и ще извлека всички възможности от контакта си с други страни, народи и култури, но нека това да не става за сметка на общуването ми с България. Винаги ще се връщам там, откъдето съм тръгнала, без това да носи отрицателната натовареност на повечето връщания назад.

Мнозина изтъкват аргумента, че тук е трудно, нищо не потръгва, нищо не върви. Аз приемам предизвикателството! Никой не е казал, че ще бъде лесно, където и да се намираш. Но ако не е лесно, пък е най-сладко. Цялата тайна е в теб самия – огъваш ли се пред първата пречка, спираш ли се пред първото изпитание, за съжаление никъде няма да ти е лесно. Стой здраво на земята и ще се справиш с всичко. А според мен родната земя ти дава най-много сили да устоиш на бурите, вероятно защото корените те държат по-здраво от всичко друго.

Хваща ме срам само като си помисля какви жертви са правили възрожденските ни дейци, за да имаме днес свободна държава, наша независима родина. Нима напразно имаме личности като Левски, Ботев, Каравелов, Васил Априлов… За да се надпреварваме в момента кой пръв ще напусне България. Какво щяха да кажат тези личности, ако знаеха, че по света има вече повече пръснати българи, отколкото в собствената ни страна…

Докато има млади хора, готови да търсят реализация в България, за България има бъдеще, тогава има бъдеще за образованието, а то от своя страна е бъдеще за самите млади хора. Изглежда като омагьосан кръг, но всъщност е житейски кръговрат, изграден на връзката млади хора – бъдеще. Понятия, които в един момент се припокриват.

С едно лесно за мен решение – да уча и търся реализация в родината си, аз допринасям за бъдещето й. Това осъзнаване от своя страна ми дава сили да вярвам и дерзая. Приятна ми е мисълта, че ако остана в България, аз ще бъдат една от тези, които ще градят, ще създават – не може да се отрече нуждата от това, а другаде ще вървя по вече утъпкани пътеки, ще стана чарк от една машина – чужда и докрай непонятна за мен. Имам доста работа тук, за да пилея усилията си другаде.

Аз съм си избрала професия, която работи изключително със и за хората. Познавайки българите като личности, тяхната непринуденост, естествената им жизненост и вродена креативност, заявявам желанието си да работя именно с тях и за тях. С ясната идея съм, че вече се изгражда гъста мрежа на сътрудничество в различни професионални сфери между отделните страни, така че оставайки да работя в България, не смятам, че ще бъда ощетена от нещо. Журналистиката в България, която съм избрала за поле на изява, има своите традиции, развитие и професионална тежест. Медиите в страната ни са се нароили до впечатляващ брой, остава повечето да се докажат като качество и всички да извоюват мястото си на четвърта власт. Обективността и свободата на словото да бъдат докрай укрепени и защитавани. Образованието ми, получено в България, ще ми помогне да реализирам тези задачи професионално. Когато завършвам магистърска степен (около 2007 г.), нашата страна ще се озове в една нова ситуация, вероятно конюнктурата ще се смени из основи и ще трябва да променяме и нагаждаме повечето сфери от живота си. Това съграждане ще се озове точно в нашето поле на вече придобита компетентност и с помощта на по-опитните ще успеем да се превърнем в едно наистина професионално поколение от нов тип.

Ето тези мисли ме изпълват с трепетно очакване и вяра в това, което уча и ще работя. На следното чувство противостои нежеланието ми да се включа в чуждестранна професионална система, не просто чуждестранна, а чужда. Защо да не обърнем посоката – нека другите идват тук, в България, и се учат от нас. Вместо да позволяваме на главните играчи на глобалната сцена да купуват от нас мо зъци и таланти, трябва да се стараем да ги задържим в страната и използваме за общата кауза – бъдещето на България. Аз изявявам желание да се включа в неговото изграждане с моите знания, умения и творческа мисъл.

Търсенето на реализация у нас не значи ограничаване в тесните национални граници. Посветила съм се на достатъчно отворена към света професия и знам, че контактите ми с него няма да бъдат накърнени от решението ми.

Много е важно също кой какво разбира под реализация. Предпочитам да започна тук, в България, от най-ниското стъпало и да вървя нагоре, а не да отида другаде и буквално да чистя най-ниското стъпало. Знам, че тук биха ме допуснали поне до професионалната сфера, с която имам желание да се занимавам, а в друга страна не е сигурно, че ще ми бъде позволено дори и това.

На всеки млад човек му трябва само възможност и поле за реализация. Оттам нататък всичко зависи от самия него. Ако се докажеш, където и да си, ще те признаят навсякъде. Амбициозността и талантът са високо ценени по целия свят, особено ако са се доказали и доразвили в тясна връзка с националното.

Пред определението за мен – журналист, бих се гордяла да стои и друго – български журналист. Това какъв професионалист си не се определя от географските координати. Ако имаш качествата за личност от световна величина, това, че си намерил реализация първо в България, със сигурност няма да ти попречи.

Вместо да се оплакваме от ситуацията в страната си, нека станем част от нея и я нагодим към себе си. Ако останем в родината си, ние ще определяме посоката, в която искаме тя да се развива. Положителният знак пред процеса и пътят напред и нагоре на България зависят от всеки един млад човек, свързал бъдещето си с нея.

Моята страна е достатъчно достойна за мен, надявам се и аз ще бъда за нея!

ДИМИТЪР ВАЛЕНТИНОВ ХРИСТОВ
(поощрителна награда в размер на 120 лева)

Роден на 23 октомври 1984 г. в Русе. Завършил с отличен успех средното си образование в СОУ “Христо Ботев” – Русе, хуманитарен профил, със засилено изучаване на английски език. В момента редовен студент втори курс “Международни икономически отношения” в РУ “Ангел Кънчев”. Владее отлично английски език.

МОЕТО ОБРАЗОВАНИЕ – МОЕТО БЪДЕЩЕ В БЪЛГАРИЯ

Преди известно време имах интересен разговор с един колега – състудент. И двамата бяхме втори курс “Международни икономически отношения” и често обсъждахме важните въпроси заедно – не кои момичета харесваме или на кое заведение смятаме да ходим следващия петък, говоря за истински важните неща, с които човек се сблъсква в живота. В коя държава ще караме специализация, кога, ще ходим ли на студентски бригади, какво възнамеряваме да правим, след като завършим…

Не си спомням как точно стигнахме до тази тема (обикновено разговорът си тече съвсем гладко като алкохол на осми март и – хоп! – изведнъж някой споменава за държавните изпити и бъдещето и всич ко отива по дяволите), но съвсем ясно си припомням сцената, като че ли беше вчера.

Той пушеше – от онези евтините, студентски цигари – и тръскаше пепелта, а вятърът я подемаше и разнасяше наоколо като призрачен прислужник. Беше студено, циганското лято отдавна си беше заминало и ноември напомняше за умиращата година с леденото си присъствие. Дъхът на приятеля ми излизаше от устата му и изчезваше някъде нагоре, докато той приказваше. Моят също се виждаше и аз се свивах все по-плътно в тънкото си яке.

Имахме “дупка” – времето беше твърде малко, за да хукнем към някое от накацалите около университета кафенета, и същевременно твърде много, за да чакаме вътре, пред залата за лекции. А и там не се пушеше. Така че стояхме на пейката във вътрешния двор и зъзнехме.

– Нямам търпение да завърша – поде внезапно приятелят ми. – Просто не издържам повече в тази дупка!

– Добре, и като завършиш какво смяташ да правиш? – попитах с въздишка. – И като мястото не ти харесва, защо изобщо записа да учиш това?

– Не може без висше, братче. Просто не може. С едната гимназия си заникъде. Какво можеш да правиш със средно образование? Да станеш келнер? Не, благодаря! А и без студентството няма как да се измъкнеш навън.

Усмихнах се с насмешка. Брат му от няколко години живееше и работеше в Англия. Заминал като студент, на бригада … а после останал за постоянно, задомил се, вече имаше дете.

Пътят беше утъпкан.

– Значи това възнамеряваш да направиш? Следващото лято – бригада и…

Издиша цигарения дим и се загледа в нищото.
– Не знам. Струва ми се, че все пак ще завърша, преди да замина. Нали знаеш, не ми харесва да оставям недовършени неща след себе си.
Нещо в отговора му ме жегна, но тогава не можах да разбера какво точно. И все пак се подразних. Ако не бях отговорил, навярно разговорът щеше да се насочи към нещо друго (студентските разговори никога не свършват, само прескачат от тема на тема), но не се сдържах:

– Хубаво де, като ще бягаш в чужбина, защо трябва да взимаш образование?

– Честно казано, не съм сигурен. Приеми го като един вид застраховка, ако искаш. Ако влезе в употреба навън, още по-добре. Но и може да … да ми се наложи да остана, нали разбираш? – и замълча, сякаш се опитваше да отпъди нерадостната перспектива това наистина да му се случи.

Стана ми някак тъжно.
Не бях глупав, нито сляп. И нямаше как да си затворя очите за това, което ставаше.
Хората бягаха.
Младите бягаха от България!

Жизнеността изтичаше от вените на родината и я оставяше суха и безпомощна като изтощената коса от рекламите на “Хед енд Шоудърс”.

Погледнах приятеля си – лапнал цинично цигарата, вече решил да жертва патриотизма си в името на сигурното бъдеще (за това не съм много сигурен, май патриотизмът на нашето поколение се изразява най-вече в това да крещим с пълно гърло за националите и да трошим обществено имущество след поредния погром на голям футболен форум) – и изведнъж си дадох сметка, че не мога да направя нищичко, за да му отворя очите. Да, той виждаше, че младите бягат, защото и той не беше сляп, нито пък глупав, виждаше го, обаче не намираше нищо нередно в това!

А какво нередно виждах аз?

Този въпрос ме накара да се позамисля. Нима моето чувство за патриотизъм отиваше по-далече, по-дълбоко? Не знаех тогава и все още не знам. Винаги, когато чувам химна, нещо в мен трепва, а очите ми се насълзяват. Но това прави ли ме по-голям патриот? Не мисля, че е така. Човек или е патриотичен, или не е. А колкото до бъдещето, нещата там опират до нещо друго.

Младежите бягаха, защото искаха по-добър живот, защото се чувстваха заплашени от постоянна борба за оцеляване, ако останат.

“Да станеш келнер?” – беше казал приятелят ми и в тези прости думи се съдържаше цялата истина за онази истерия, която беше обзела младото поколение.

Не бягаха, защото търсеха своето бъдеще. А защото ги беше страх от него.

– Мислиш ли да се върнеш? – попитах с известно примирение.
Лицето му се изви в искрена изненада и той се загледа някъде… по-наблизо.

– Да приемем, че заминеш – подхванах, вдъхновен от находчивостта на въпроса, – че успееш. Натрупваш пари. Ще се върнеш ли в България? Преди малко каза, че възнамеряваш да завършиш. Ще се върнеш ли, за да реализираш наученото тук, след като вече си стъпил на здрава основа навън?

Загледах се в него с любопитство, чудейки се защо изглежда толкова смутен.

– Не знам – отговори след дълъг размисъл. – Нямам представа.
И двамата знаехме, че премълчава истината.

Единственото, което искаше, беше да се докопа до брат си в Англия.
Добре де, защо тогава все пак желаеше да завърши? Бяхме говорили за специализация в Белгия или Португалия, но не и за възможност да продължим обучението си в чужбина. Ако толкова държеше да премине отвъд Ламанша, нямаше ли да му е по-полезно образование в “Оксфорд”?

Отново онова жегване.
– Аз пък мисля да остана – казах го уж ей-така, напук… Но като че ли опитвах думите, преди да ги превърна в твърдо намерение.

– А?! – изгледа ме с онази физиономия, същата като тази, с която беше дарил бившата си приятелка, когато му съобщаваше, че късат. “Ти какво, да не си забравил да си изпиеш хапчетата тази сутрин?” – крещяха очите му.

– Е погребението си е твое.

И се ухили. Никога няма да забравя усмивката му, също както няма да мога да изтрия спомена за този разговор от съзнанието си. Беше глупава, от онези, които човек пуска, когато си мисли, че събеседникът му се е пошегувал… но нещо не е доразбрал майтапа.
Само че аз не се шегувах.

Помолих се да е взел потреперването ми за реакция от пропилия се под якето ми студ.

– Май е време да влизаме – каза той, поглеждайки към светещия дисплей на мобилния си телефон. – Като те гледам с това яке, ще взема да настина!

Тръгнахме да се изправяме и осъзнах, че темата за бъдещето се е изчерпала. Ей сега щяхме да влезем в корпуса, в топлата зала, за да слушаме поредната лекция. А после пак ще подхванем разговор за момичета, компютри и филми – всичките ежедневни въпроси, които плават из съзнанието на студентите. Посегнах и го хванах за рамото.

– Наистина го имам предвид – казах, когато се обърна. Беше импулсивно, но… откровено.

Той беше захвърлил угарката си и без кацналата в ъгълчето на устните му цигара лицето му беше променено – по-сериозно и интелигентно, по-зряло.

– О, ами… Успех!

Сигурно отстрани е прозвучало смешно, но аз не се разсмях. Нито пък той. Беше точно това, на което приличаше – пожелание на двама души, чийто път в живота се разделя. Разбира се, това не се случи – поне не и в буквалния смисъл. Дните продължиха да текат по все същия монотонен начин – лекции и семинарни упражнения, а накрая – сесия.

На този разговор ме накара да се замисля – за пръв път дълбоко и сериозно. Когато човек е млад, проявява самоубийствената склонност да си представя бъдещето като нещо далечно и неопределено. Бях си позволил да мисля за оставане в България, нещо повече, бях облякъл мисълта в думи – така че това ли щеше да бъде?

Осъзнах, че подобен въпрос никога не е съществувал пред мен. Пътят беше един – само че едва сега се бях докоснал до това прозрение. Независимо дали съм го разбирал или не. Поглеждайки назад, съвсем лесно мога да откроя солидни аргументи в полза на това твърдение – най-вече в избора на специалност, когато кандидатствах в университета. “Актуална е”, мислех си, докато подавах документите.

Но дали съм бил наясно, че висококвалифицираните кадри, завършили я, имат не просто бъдеще, а бъдеще в България? Че съм бил не просто на точното място, а и в le bon temps, казано на езика на Балзак. Колко от нас, студентите, си дадоха сметка за разкриващите се перспективи пред един млад, току-що излязъл от университета човек в присъединяващата се към Евросъюза България? Не знам и не искам да знам.

Има неща, които стоят по-високо от броенето на доларите и лирите, които се заработват в чужбина, от всякакви сметки, които обезсмислят и осмиват слабохарактерността, липсата на воля и страх от това да се бориш – не просто за себе си, а в името на една по-висша, обща цел.

Това е предизвикателство, не мислите ли? Един цял нов свят се разкрива пред теб, девствен и очакващ, а ти се втурваш далече от него, обзет от отчаяна, но и наивна параноя, че в него ще бъхтиш за нищо, ще ровиш из контейнерите и ще съжаляваш за пропуснатия шанс.

Мисля, че точно това не можа да прозре моят приятел. Не му се сърдя, но мъничко го съжалявам. Той просто беше заблуден. Нещо му пречеше да осъзнае, че бърка, че бягството зад граница не е успех.

А белег на същия този пропуснат шанс.

Това беше отдавна, но все още го помня.

Завършихме преди десет години и всеки пое по своя път – той в Англия, при брат си, а аз – в София, да карам магистратура. И колкото и да е странно, не сме загубили връзка. Почти ежедневно си пишем чрез ICQ. Той е женен, има две деца и работи в завод за автомобилни гуми. Живеят в къща в предградията на Лондон. Аз не мога да се похваля с неговия годишен доход, но съм окуражен от ежегодното му увеличение.

Често спорим.

“Защо остана там”, пита той. И аз му отговарям.
Не мисля, че някога ще ме разбере.
Защото той избра бягството.
А, и едно последно нещо.

Работя в голяма посредническа фирма и съм авторитет в своята област. Преди месец бях поканен да изнеса лекция в СУ. Докато говорех, си спомних за онова необяснимо жегване, когато приятелят ми беше заявил, че смята да завърши в България, въпреки че няма намерение да живее тук.

Този път открих откъде беше дошло.
Оказа се обикновено възмущение от това, че чуждите страни продължават да се възползват от нашето качествено образование, а студентите са твърде слепи или себични, за да го разберат.

По средата на лекцията млъкнах и се загледах в аудиторията, мъчейки се да разбера колко ли от тях мислят по същия начин.

И знаете ли какво?

Разсмях се. Насред лекцията спрях да говоря и се разкикотих невъздържано!

Защото в лицата срещу мен бях прочел промяна.
Те вярваха.
Вярваха в България!

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук