(Размисли за корупцията)
Роден в София през 1940 г. Завършва руска гимназия, а по-късно испанска филология. Работил е като преводач в Куба, старши репортер в БТА, коментатор в “София-прес”. От 1990-1997 г. е гл. редактор на в. “Еврейски вести”. През 1989 -2003 г. е кореспондент на испанската агенция ЕFE. Има публикации във всички бивши социалистически страни, в Испания, Франция, Мексико, Перу и др. През 1998 г. е награден с испанския Орден за граждански заслуги., а през 2003 – с годишната награда на СБЖ за чужд кореспондент.
До преди няколко години престъпността, безработицата и бедността се редуваха сред най-големите злини на прехода. И днес те придружават нашето ежедневие, но комай корупцията на всички етажи на обществения и стопанския ни живот е на път да ги измести.
Корупцията не е от днес или вчера, нито е наше българско изобретение. Тя сигурно води началото си от времето на пещерните ни прадеди, когато срещу парче бут от бизон или кожа от звяр завърналият се от лов е успявал да получи топло местенце край огъня. Преди четвърт век взех интервю от един съветски писател, Злобин (не зная дали това беше истинската му фамилия или псевдоним, но характерът му в никакъв случай не беше добродушен), след което тръгнахме на разходка из София и взех да се оплаквам от ширещата се и по онова време корупция. “Какво знаете вие за корупцията? Тя при вас е съвсем малка, което и подобава на малка държава като вашата. Да знаете при нас какви мащаби достига корупцията!” И ми разказа наистина невероятни неща. За огромни количества рибни консерви, изнасяни в чужбина, които всъщност били пълни с най-скъп черен или червен хайвер. За милиони хектари с памук, които били разкрити чрез снимки от Космоса и които били брани, преработвани в конци, платове и дрехи от частни бизнесмени, а сетне продавани под тезгяха от цяла огромна мрежа от търговци в държавните магазини, без изобщо да бъдат санкционирани от държавните органи за контрол. Но най-много ме впечатли разказът за един кораб с хиляди трактори, предназначени за Чили, който поради бюрократични спънки така и не отплавал до фаталния септември на 1973, когато генерал Пиночет с кървав военен преврат свали правителството на Алиенде. Подушили възможностите за печалба, отговарящите за кораба набързо раздали няколко пачки пари и решили всички бюрократични проблеми, отчели рейса на кораба като извършен и разпродали тракторите на богати селяни в Украйна, като прибрали в бездънните си джобове не само получените от продажбата пари, но и спестените от неосъществения курс до далечно Чили.
Мащаби, ще рече човек. В днешно време, когато компании в САЩ извършват корупция за милиарди долари, когато ту тук, ту там из Европа министри губят постове и падат цели правителства по същата причина, когато скандали заради корупция тресат дори организации като ООН и МОК, сякаш нищо вече не е в състояние да ни учуди. Най-много да предизвика възмущението ни. Като например след земетресението в Никарагуа преди две десетилетия, когато с един самолет пристигаше кръв за ранените, а с друг самолет, без дори да бъдат разопаковани, кашоните с банки кръв отлитаха в друга посока, след като куфарчетата с пари попадаха в ръцете на диктатора Сомоса. Да не говорим пък за банковите сметки на Арафат от даренията на различни арабски и западни режими или на Саддам Хюсейн по програмата на ООН “Петрол срещу храни”.
На този фон проявите на корупция в България изглеждат съвсем дребни, но много по-болезнени, защото са на наш гръб. Бих ги сравнил по-скоро с тези в банановите републики от Латинска Америка, на които все повече прилича нашата републиканска монархия (или монархическа република, ако повече ви харесва). Ще ви дам само няколко примера от дореволюционна Куба, пък нека всеки от вас потърси паралели с родната ни действителност.
Някъде преди век властите в току-що освободения от испанците остров решават да възложат на чуждестранен архитект разработването на градоустройствен план на бързо растящата столица. На опитния специалист веднага направило впечатление, че Хавана била застроена като пръстите на една ръка, следвайки бреговата линия, а в средата, където е дланта, е пусто. “Тук ще направим един грандиозен площад, около който ще разположим министерствата”, решил архитектът. Но той явно и представа си нямал от размерите на корупцията сред кубинските политици. Усетили мириса на пари, министри и гешефтари си подали ръка и най-апетитните терени бързо били разпродадени. И днес Площадът на революцията в Хавана, в центъра на който се издига величественият паметник на поета- революционер Хосе Марти, е огромен за нашите представи, но какъв ли би бил, ако не го бяха орязали няколко поредни правителства?
Десетилетие по-късно в Куба започва грандиозно строителство – т. нар. Карретера Сентрал (Централно шосе), с дължина над хиляда километра, което трябвало да свърже Хавана с Пинар дел Рио на Запад със Сантяго де Куба на изток, преминавайки през всички провинциални центрове. Но отново парите потънали по джобове на министри и предприемачи и вместо планираните четири, шест и дори осем платна, шосето било построено с минималната ширина от шест метра и половина, по-тясно от допустимия минимум за две пътни платна.
Най-корумпирани били правителствата на диктатора Батиста. В момента, в който поради нерентабилност автобусната компания в столицата фалирала и била закупена за жълти стотинки от сина на диктатора, изведнъж се оказало, че трамваят като градски транспорт е прекалено шумен и опасен, поради което бил забранен. Автобусите отново станали на мода и донесли сериозни печалби на новия им собственик. И само тук-там неизвадени от асфалта релси из града напомнят, че някога и в Хавана е имало трамвай.
Пак синът на Батиста закупил на безценица терените на запад от града – те били неизползваеми, защото, за да се стигне до тях, трябвало да се заобиколят заливът и пристанището – общо над двадесет километра. Веднъж закупен теренът, правителството започнало строителството на тунел под входа на залива – модерно съоръжение, което съкращава разстоянието на едва километър и половина. Днес върху пустеещите преди половин век земи се намира един от най-модерните квартали на града – Habana del Este (Хавана изток), донесъл милиони на династията Батиста.
Историята на дореволюционна Куба познава само един период на относителна демокрация, когато на власт е президентът Рамон Гран Сан Мартин (1933-1934 и 1944-1948 г.). Но именно този период е белязан с една от най-любопитните прояви на корупция. По едно и също време изчезват брилянтът, бележещ нулевата точка на националния Капитолий, днес седалище на Академията на науките (пълно копие на Капитолия във Вашингтон, но с метър и половина по-висок – проява на суета на тогавашната кубинска върхушка) и локомотив с прикачените към него 12 вагона. Скоро служителка в Капитолия намира брилянта в едно от чекмеджетата на президента на републиката. Известният журналист Марио Гарсия Кучилан в дързък коментар във вестника предлага да продължат да търсят из чекмеджетата на президента, пък току-виж намерили и изчезналия локомотив заедно с вагоните. Разбира се, полицията задържала журналиста и му нанесла побой, достоен за предизвикания от него скандал, после тялото му е захвърлено в крайпътна канавка извън града. Двама овчари го намират и успяват да го върнат към живота, след което журналистът описва патилата си в книга с мемоари, която и днес е свидетелство на “свободата на печата” през онези времена.
Докато описвах тези примери, в паметта ми изникваха десетки примери на корупция от днешната българска действителност, нищожна част от които са обект и на съдебно разследване.
Неотдавна у нас бе приет етичен кодекс на основните медии. Питам се, има ли той някаква цена, ако не се прилага подобен кодекс и от българските политици?