ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ И ВОЙНА

0
250

Петър Калинов е роден в София през 1977 година. Завършил е Испанската гимназия в София, а след това – Факултета по журналистика и масови комуникации в Софийския университет “Св. Климент Охридски”, специалност “Връзки с обществеността”
Целесъобразност, 2001
I

Преди много години Султанът се ядосал за нещо на симпатичния босненец Еро и го осъдил на смърт. Макар и жесток по природа, управникът все пак направил малък компромис и позволил на Еро да избере формата на предстоящата си смърт. Еро достатъчно остроумно обяснил, че желае да умре като баща си – от старост. Султанът се усмихнал и подарил живота на босненеца.

За жалост времената на великодушните султани отдавна са отминали. А и смъртта е по-силна и от най-великодушния султан. И вече никой не пита обикновените Еровци за предпочитанията им. И все по-рядко Еровците умират от естествена старост. А и какво е това понятие естествена старост във века на модерните технологии.

II

500 хиляди жертви на някакъв режим. 100 хиляди жертви на природно бедствие. 5 хиляди жертви на терористичен акт. 500 хиляди китайци жертви на Големия скок. 100 хиляди цейлонци жертви на наводнение. 5 хиляди американци жертви на агресия от обмислени взривове. 500 хиляди, 100 хиляди, 5 хиляди. Китайци, американци, цейлонци. Цифри. Анализи. Сравнения. Статистика. 500 хиляди китайци равни на 5 хиляди американци в новините на CNN. Историческа целесъобразност. Цивилизационен избор. Геостратегическа предопределеност. Национална принадлежност. Статистика. Цифри. И кой ли е безумният мозък, който превръща единиците в цифри, доскоро живите тела в статистика. Защото лесно е да се каже 500 хиляди. Какво е това за един милиард китайци. Капка в морето. Така е лесно. Обаче. Научете поне имената на тези петдесет хиляди, петстотин хиляди, един милион. И те престават да бъдат петстотин хиляди, петдесет хиляди, един милион. Това са вече Цзян, готвач от Пекин, женен за Мин, перачката от Харбин. Оставил децата Тян, Бин, Дао сираци. Това са Джон, музикант от Оклахома Сити, и жена му Сара от Нашвил. Това е лодкарят Маруф от Коломбо, все още ерген. Това са Джан, Пан, Кан, Ван, Ган, Дзян, Чу, Чун и така до петстотин хиляди. Това са Джордж, Ерик, Марк, Линда, Джулия и така до петдесет хиляди. Петстотин хиляди, петдесет хиляди. Това не са цифри. Това са петстотин хиляди сюжета за драма. Петдесет хиляди сюжета за трагедия.

III

Пътувам с хеликоптер над Панчаревското езеро. Смесват се звук и картина. Звук от въртяща се перка. Картина на богата природа. Синьото на езерото прелива в зеленото на гората и в гамата контрастно се намесват черните човешки точки на площада. Хармония. Поезия. Физика. Метафизика. Космос.

Слизам на земята. Панчаревското езеро е всъщност достатъчно замърсен гьол. Лозенската планина – обикновен шубрак. А на площада… Президентът Стоянов агитира Върти, приятел от детството ми, обяснява му историческата целесъобразност, цивилизационния избор, европейската интеграция. До президента чинно стои премиерът и кротко шепне: “Вервайте ни”. А Върти още по-кротко защитава тезите си с юмруци, заплашително насочени към лицата на високопоставените особи. Обяснява, че на него не му трябва стая в общежитие с обща тоалетна на етажа, защото си има къща с двор и няколко кокошкиЕ Събитието се отразява от екип на bТV и “Аз съм Ани Салич”. Явор Дачков крещи “едно е СДС и аз съм неговият пророк”, получава страхотно кроше в брадичката, падат му очилата на земята, чупят се, а в няколкото оцелели от удара мозъчни гънки се разяряват мотиви от операта “Война и мир” на Сергей Прокофиев.

IV

Срещнах съученичката си Шенай. Или тогава Шенка. По законите на историческата целесъобразност. Сетих се как през лятото на 1989 всички малчугани отивахме на кино, а тя се беше притаила в едно от ъгълчетата на културния дом, прилепила плътно до себе си главичките на по-малките си братчета. Минах, дванадесетгодишен наперен хлапак покрай Шенка и не я поздравих. Така правеха всички. Историческа целесъобразност. А бяхме деца. Съученици.

Сега гузната ми съвест поздрави Шенай. Поговорихме си. Историческа целесъобразност. А тя си е все същото мъдро момиче, вече мъдра жена и скромно предпазва вътрешността си от хищните нокти на другите. Историческа целесъобразност. Защо не попитах тази мъдра жена за измеренията на историческата целесъобразност? Може би се страхувам от дълбочината на отговора, който ще получа. Страх ме е от пронизващата истина на преглътнатите сълзи. Защо никой никога не пита по въпросите на историческата целесъобразност? А всичко се решава някъде.

V

Прибирам се в Гетото. Приятели ми звънят по телефона. Пребили Стоножката. В пиянска свада. В момента се намира в “Пирогов”. Той всъщност отдавна си го търсеше. Получи си го. А оня, дето го е пребил, е много здраво момче. Истински мачо. Страшен пич. Той, Стоножката, си го търсеше. И си го получи. Битова целесъобразност. Да не се “отваря” вече толкова. Да разбере къде му е мястото. Да не се отваря повече.

Отивам в болницата. Стоножката лежи на леглото. Стана гаф, братле. Така и така. Какво да направя? Слаб съм. А и съм заядлив. Слаб съм. Не мога да облека думите си във физическа сила. Не мога да се защитавам. Слаб съм. Срам ме е. Какво да направя? Как ще погледна сега приятелите. За малко да ги вкарам и тях в белята. Инцидент, братле, това е! Знаеш, цар съм на инцидентите. Идва ми да се гръмна.

Отивам сам на улицата. Кой е по-целесъобразен. Стоножката или този, който го е пребил – мъжагата. Вехтошарят Мбот от Ломе в Того или Джордж Буш-младши от Тексас, САЩ. Проститутката Миали от Банкок, Тайланд или Осама Бен Ладен от Саудитска Арабия. Ненад от Нови Сад, Войводина, Югославия или сър Питър от графство Кент, Великобритания. Тези, които са вътре в учебниците по история, малцината, избраните, или милиардите отвън, нещастниците, безличните, масата.

VI

А човекът е по-дълбок от Марианската падина. Съжалявам, чичо Сам, но е така. Трябваше ли да се разруши и твоята къща, за да го разбереш. Не очакваше, че съществува някой, достатъчно нагъл да посегне на твоето. Някой, достатъчно отчаян, за да повлече със смъртта си смъртта и на многото. Някой достатъчно разумен в безумието си, за да го направи перфектно. Някой достатъчно вярващ в отвъдното, за да жертва настоящето си.

Бедни, чичо Сам. Очакваше. Пари. Атомни бомби, извънземни заплахи, модерни оръжия, технологии, машини за смърт. А те изненадаха. С минимум финанси, с минимум усилия, с твоите си модерности, в твоите си модерности. Изненадаха те с човека. Който е по-дълбок от Марианската падина. Много по-дълбок от 11 022 метра. Неизмеримо е дъното на хаоса. Хаосът няма дъно.

Разбра ли, чичо Сам. Мотивите на Бостънския удушвач. И на камикадзетата на Осама Бен Ладен. Не си? Това не са хора, казваш! Лъжеш се! Хора са. Изпразнени. От съдържание. С наложено от другаде ново съдържание. Или не чак толкова ново. С разбита емоционалност, с изчистена мечтателност. Забранено им е да грешат. Но им е позволено да се самоубиват и да убиват със самоубийствата си. Позна ли ги, чичо Сам? Приличат и на твоите хора. Приличат на всичките изпразнени хора. Без емоционалност, без мечтателност, без право на грешки. Роботизирани от фалшивата добродетелност на материалното. От илюзорната нравственост на бягащата духовност. Лишени от поезията на вътрешността. Подчинени на инстинктите на органите.

Не празни хора, чичо Сам! Материалният прогрес е качество. Когато се съчетава с прогреса на духовността. Ренесанс на човешкия дух след Ренесанса на човешкото тяло. Просвещение на човешкия ум до просвещението на човешкото цяло.

Нямам нужда от маси, чичо Сам. А от индивиди, одухотворени, състрадателни. Като тези в Ню Йорк. Обединени от нещастието в грандиозната симфония на човечността.

VII

Масата ражда насилници. Като психопата от Охайо, Бостънския удушвач и Осама Бен Ладен. Бедната маса ражда още по-големи насилници. Гладът не оставя място за духовност. И проблем не са насилниците. А насилието. Защото насилник е всеки. Който не обръща и лявата си страна, когато го ударят от дясната. И Христос беше разпнат преди повече от 2000 години.

Тръгнеш ли да гониш насилниците, лесно сам се превръщаш в насилник. А и рискът е голям. Всяко същество, реши ли, колкото и малки да са му възможностите, е способно да си отмъсти – справка басните на Езоп. Гони насилието. И насилниците ще се предадат. А да гониш насилието е трудно. Защото първо трябва да го прогониш от себе си. А трудно се гони нещо в себе си. То има достатъчно пространство, за да се скрие. Човекът е по-дълбок от Марианската падина. Като че ли е време да се създадат условия за изследване на тази човешка падина. Като че ли е време да се пренебрегнат цифрите и да се запомнят имената. Като че ли е време да се бръкне във вътрешността, колкото и да боли.

VIII

В училището имаше групичка от двама-трима, добре откроени физически ученици, която определяше правилата за съвместното съществуване на останалите. Един ден най-големият слабак в класа се скри зад вратата на класната стая, подложи крака си и влизащите в този момент отявлени юначаги се препънаха. Множеството се засмя. А после подкрепи тримата лидери в усилията им да напердашат виновника. Влезе учителката и разгони побойниците, помири обстановката и наказа всички.

А ако имаше разбирателство и нямаше деление на силни и слаби, ако индивидът зачиташе равното право на лично пространство на другите индивиди, и ако всички бяха обединени от общата мотивация на знанието и слушаха внимателно думите на учителката, а не изразходваха енергията си в безсмислени борби помежду си!? И ако, ако, акоЕ Тогава и наказанията щяха да бъдат по-малко и ползата по-съществена.

В полската народна приказка “Ученикът на смъртта”, доктор Бартек, на три пъти не се съобразява с условията на учителката си. И в крайна сметка се жертва, за да спаси живота на бедна вдовица, с пет деца, на народен воин-закрилник и на майка си. Смъртта не разбира мотивите на направената жертва, но хората помнят хуманността на лекаря, защото, казва се в приказката, “мерят нещата на човешките си везни”.

В съвременността направеното от приказния герой звучи малко налудничаво. Кой би зарязал кариера, слава, богатство, за да помогне на страдащите? Но не това е важното. А замисълът на саможертвата. Съзнателността, обусловена от нравствената добродетел.

Не бива да се идеализират образите на насилниците. Саможертвата е хуманност. Останалото е безумие. Или по-лошо. Бездушие. Макар че Осама Бен Ладен и камикадзетата са всичко друго, но не и страхливци.

Историческа целесъобразност. Геостратегическа предопределеност. Цивилизационен избор.

Кой е по- във всичко това. Онзи от Шанхай, той от Исламабад, другият от Лас Вегас. И защо? И защо да е по- във всичко това.

Безтегловни понятия. Тогава, когато не се обръща внимание на Еровците. Тогава, когато нещата се вършат, въпреки Еровците. Сега. Когато Цзян, готвачът от Пекин, Мин, перачката от Харбин и децата им Тян, Бин, Дяо, Джон, музикантът от Оклахома и жена му Сара от Нашвил, лодкарят Маруф от Коломбо, Върти, Шенай, Стоножката, Мбот от Того, Миали от Банкок, Селестин от Буркина Фасо, Хосе от Сантяго и така до шест милиарда човешки единици, не са нещо повече от цифра. Статистика. Жертви.

Война 2004

“Когато, спасявайки се от унищожение, започне да се сражава цял народ – от най-младия до най-стария, пълководците са безсилни. Без своя цел патриотизмът на войските, честното изпълнение на войнишкия дълг и героизмът в боя стават предмет на политически спекулации. Безсмислена е пролятата кръв.

Всеки народ, принуден да води тотална война – в Приднестровието, в Чечня, в Абхазия, в Карабах – е непобедим. Такава война загубиха Наполеон и Хитлер. От такава война американците напуснаха Виетнам и Сомалия, съветските войски – Афганистан.

Генерал Александър Лебед
“Обидно за държавата”

До 1 януари 2005 година във войната в Ирак загинаха над 100 000 иракчани и над 1200 американски войници. Джордж Буш-младши спечели втори мандат.

1. Има всякакви книги за войната. Филми. Разкази на ветерани, герои, очевидци. И никъде няма да се намери дори и дума в полза на войната. Напротив. Участвалите във война, обикновено съжаляват, че тя не е била избегната.

Не си заслужава да отидем на война, за да разберем, че по-глупаво и безсмислено нещо не съществува. Войната е мир само в антиутопията на Джордж Оруел “1984” и в болните мозъци на тоталитарните вождове.

2. На гол тумбак – чифте пищови
България към 1 януари 2005 година е страна в тежка демографска криза. За 15 години населението е понамаляло с повече от един милион и двеста хиляди души.

България към 2005 година е страна в тежка социална криза. Официалната безработица надхвърля 17%. Над 600 хиляди български граждани в трудоспособна възраст, здрави и прави стоят без работа. Голям процент са и работещите със заплати, които не стигат за препитанието на семействата им.

България към 2005 година е страна в тежка икономическа криза. Твърде малко българско производство. Твърде ограничен международен пазар за реализация на това производство.

Да не се говори за престъпността, здравеопазването, образованието, културата. Там положението направо е трагично. 67 000 български деца не посещават училище. Очертава се да влезем в ЕС през 2007 година с доста добър процент неграмотни. Хората не могат да си платят здравните осигуровки. Над 2 милиона души ще се надяват на лечение от страна на врачки и баячки. Войната на улицата продължава с години. Полицаи и престъпници си играят на котка и мишка. И благодарение на “кадърното” управление полицаите не са котката.

И като знаме, кичнато върху проблемите, правителствата на НДСВ с помощта на целия политически елит реши, че сме достатъчно силни и могъщи, за да оправим света.

Ако някой мисли, че батальоните ни в Кербала продават репички на иракчаните – жестоко се лъже. Нашите момчета там воюват. И България на практика участва във война. Въпреки всички метафори, които политиците използват, за да замаскират положението (то и дядо ми, Бог да го прости, ми казваше, че жената не трябва да се “чете” преди сватбата, ама аз много ясно си давах сметка за какво “четене” става въпрос, защото вече бях “попрочел” нещичко).

България е във война. На чужда територия. Преследва някакви неясни интереси, родени в умната глава на Соломон Паси. Защото американците съвсем нямаше да ни се обидят, ако простичко им бяхме обяснили, че така или иначе сме в затруднено положение и участието ни в мисията би го до затруднило. Още повече че и други членове на НАТО като Гърция, Германия, Франция, Белгия също не пратиха войски в Ирак. Други като Испания и Филипините, например, след като се опариха от терористите, изтеглиха контингентите си. И това съвсем не изглеждаше като проява на страх или като услуга за международния тероризъм. Напротив. Получи се съвсем човешки. Държавниците от тези страни показаха, че държавите им държат повече на живота на гражданите си, отколкото на политическия интерес.

Българските управляващи пък доказаха, че изобщо не се интересуват за съдбата на обикновените хора. “Два човешки живота!? Голяма работа, можем и без тях. По-важни са “цивилизационният избор и геостратегическата предопределеност”. “Трябва да изстрадаме пътя си на Запад!”

Цинизъм. Като толкова иска да страда, нека правителството, начело с Кобурга и Паси да слага каските и да заминава “да се бие”. Заместници ще им се намерят. Нека да заминават да се бият и да отстояват принципите си на място, щом толкова държат на тях!

Крайно време е да осъзнаем, че иракската авантюра няма да доведе до добър край. Исторически погледнато за периода 1878-2004 г. сме губили всички глобални войни, в които сме участвали на страната на някой. Единствено печелим Сръбско-българската война. Защото сме нападнати и браним родината си. Генерал Лебед го е казал повече от ясно. България, в момента, най-малкото от всичко има нужда от участие във войната. Защото в период на демографска криза всеки един български живот е по-ценен и от най-ценното. Нямаме право да пилеем човешки ресурс!

3. Концепция за сигурност
Най-големият български боксьор Ивайло Маринов не тежеше повече от 48 килограма. И се състезаваше в категория до 48 килограма. От триста срещи я беше загубил пет, я не. Олимпийски, световен, европейски шампион.

Ивайло Маринов не се биеше, той се боксираше. Играеше, умно, с много движение. Не разчиташе на мощен удар, с който да повали противника си в нокаут. Елегантно. Трупаше точка по точка успехите си. По-лесно беше да уловиш златната рибка, отколкото да докоснеш Ивайло на ринга. Несравнимият му танц печелеше симпатиите на публиката. И макар и да не мачкаше, нашето момче побеждаваше и неизменно слизаше от спортния подиум с гордо вдигнати ръце и още по-гордо изправена глава.

Хубаво е българските политици да се поучат от майсторството на българските спортисти. България няма полза от сляпо нахвърляне върху тероризма. По-добре е да го държи на разстояние и да подготви структурите на националната си сигурност за евентуалната нежелана среща.

По-добре е обаче подобна среща изобщо да бъде избегната. Силата на по-слабия физически е в интелигентността. Ивайло Маринов едва ли би се съгласил да излезе на ринга срещу Майк Тайсън. При каквито и да било условия. И не защото е страхлив. Напротив. Просто е умен и знае, че е шампион в категория до 48 килограма. И не си заслужава да става такъв при свръхтежките. Смешно е. Още повече че наградата за всички шампиони, независимо от килограмите им, е една и съща – златен медал, пояс, уважение и аплодисментите на публиката.

Дори Хитлер не посмя да нападне обявилите се за неутрални държави. Да бъдеш неутрален е свещено право. Шведи и швейцарци го знаят най-добре. И не може да се каже, че тези две страни не се радват на уважението на останалите. Ама, някой ще каже, те Швеция и Швейцария, за това са неутрални, защото са богати, банки-манки, туй-онуй, къде ще се мерим ние с тях.

Историята не познава по-голям изверг от Хитлер. Най-лесно за него би било да влезе в Швейцария и сложи ръка на банките, хем и финансиране щеше да си осигури. И никой нямаше да се възпротиви. Хитлер отнема живота на милиони невинни хора предприема един куп военни авантюри, обречени на провал, колко му е струвало да нападне и Швейцария, да речем. Нищо. Просто правото да бъдеш неутрален е неприкосновено. Неутралният не го закачат и най-големите злодеи. И това е вписано във всеки военен или международно-правен кодекс. И всички се съобразяват с правото на неутралните да бъдат неутрални.

4. Религиозно
От началото на годината черната хроника преследва България. Търсят се обяснения. За трагедията с българските войници в Кербала, за децата в потъналия автобус, за моряците от кораба”Хера”, за заложниците. Звучат всякакви тези и оправдания. Видите ли, пътят ни е прав, но трябва да го изстрадаме, гответе се за нови страдания. И се правят молебени за здраве и късмет, отслужват се после и панихиди. Молим се на Бог да ни помогне, палим свещи в църквите на двата синода, търсим благословии, а накрая отчаяни заявяваме, че Бог не съществува и отиваме при съседската врачка, да ни лее куршум срещу черна магия.

А Бог си е някъде горе и ни се смее. Какво ли си вика? Гледай ги тия лешпери. Как да им помогна в кривия път!? Услуга на дявола ли да направя?

Страдания има само по кривите пътища. Сгрешените. И няма такъв Бог, който да помага на хората, когато ги вижда, че воюват и се изтребват взаимно.

Звучи наивно, а? Ами тогава да продължим по пътя на страданието. Да продължим. Бедни, недояли, безработни. Да продължим. Мнителни, озлобени, очуждени. Да продължим. Да крачим гордо с ботушите си по иракските земи и да налагаме нов световен ред. Ние, българите. Ега ти самочувствието. Дори в САЩ се чуват достатъчно на брой и достатъчно аргументирани гласове против войната. Против войната в Ирак и против войната изобщо. И винаги са се чували. И по време на Втората световна война, и по време на войните във Виетнам и Корея, хората спонтанно декларират антимилитаристичните си настроения. САЩ са демократична страна. Там не е престъпление публично да се даде мнение, различно от официалната държавна политика.

В България гласове против войната липсват. То и Явор Дачков взе да липсва. Иначе сме единни. От държавния глава до чистачката в парламента. Ще продължим битката. За цивилизацията. Така както я водихме и в Чехословакия през 1968. То, че Бог няма да ни помогне в начинанието, няма. Е, после ще ни се наложи и да се извиним. Ще се извиним. Ние сме културни хора. Важното е да сме агресори, а не някакви си там спортисти.

5. Битово
Изключим ли личните мечти и стремежи, които са си по природа индивидуални, нуждите на хората не са кой знае колко различни. Въздух. Храна. Подслон. Вода. Партньор от противоположния пол. Приятели. Познати. Топло през зимата. Студено питие или сладолед през лятото. И добри взаимоотношения.

Ако някой си мисли, че войната дава тези обикновени неща, лъже се. Напротив. Отнема ги. И на всичкото отгоре убива. Ужасно много убива.

То че всички ще умрем, така си е. Сигурно и смъртта не е толкова страшна, щом като толкова хора досега са умрели и никой от тях не се е оплакал от смъртта. (Виж, от живота всички се оплакват!)

Да се умира обаче, масово и без никакъв смисъл, по нареждане отгоре на някой, който обикновено преживява войната, е най-малкото глупаво. Едва ли смисълът на човешкия живот е да ти се разпилеят червата и всички останали органи на бойното поле в чужда страна и да пукнеш, без да си съградил нищичко, макар и герой.

6. Политическо
А хората по света страшно много харесват реалните позиции и решения и се дразнят на PR-обясненията. Испанският народ разбра позицията на Хосе Луис Родригес Сапатеро. Даде му шанс. И Сапатеро постъпи честно и почтено. Като истински испанец. Като истински мъж. Изтегли испанските части от Ирак. Без увъртания. Защото животът и благоденствието на испанските граждани са по-важни дори и от глобалните политически интереси.

Българският народ също ще повярва на онзи политик или общественик, който твърдо заяви. “Не” на войната. Мирът е по-важен от всичко!

България няма нужда от ковчези, покрити със знаме. България има нужда от много повече живи и здрави деца, момчета, момичета, мъже и жени.

България няма нужда от войски в Ирак. България има нужда от войска в България. Силна Българска армия, която да се грижи за сигурността ни.

България не може да стане силна отвън, преди да е станала силна отвътре. Не е все едно! Да счупиш яйце и да счупиш камък.

P.S. А българските кметове е хубаво да не прибързват с исканията си за американски бази. Защото вместо туристите, могат да пристигнат терористите и вместо някоя пара, може да падне, не дай Боже, някоя невинна глава.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук