В тихата и свята нощ пратихме по един есемес на телефонен номер 1117, а по-добродетелните измежду нас – и по два, и така дадохме своята лепта за лечението на бедните болни деца в инициативата “Българската Коледа” на състрадателните медии и на социалния президент. След което седнахме край отрупаните маси с чувство на изпълнен дълг (а може би и с тайничката мисъл, че с избирането на четирите цифри получаваме и индулгенция за всички случаи през годината, в които не сме постъпвали съвсем добродетелно, преследвайки успеха на всяка цена).
Е, някои не седнаха край отрупани маси, нито пък активираха социалното меню на мобилните си телефони, поради липса на такива. Така дойде поредното доказателство на упорито насажданата теза, че бедността е порок. А какъв по-голям порок от това да не помогнеш на нуждаещите се и сам да чакаш помощ?
Събраната сума от близо половин милион лева галеше ушите ни като приспивна коледна песничка или като коледното обръщение на премиера, опитвайки се да ни внуши, в унисон с последните достижения на родната социологическа мисъл, че обществото ни е станало по-богато, по-отговорно, по-благоденстващо, или казано с две думи – по-европейско.
Като стана дума за европейските общества, се сетих как наскоро познат ми разказваше, че в Швейцария било забранено да запалваш камината си с вестник. Богатите и стиснати швейцарци преценили, че е недопустимо разхищение да се унищожават материали, които могат да се рециклират. Освен това си въобразявали, че по този начин дават своя принос срещу поголовното изсичане на горите на планетата и превръщането им в хартия. В главата ми тутакси изникна спомена за глупавите комунистически ленински съботници (ноу-хауто за тях сигурно е било откраднато от самия Владимир Илич по време на престоя му в Швейцария), една от целите на които бе именно събирането на отпадъчна хартия и предаването й на “Вторични суровини”.
“А как ще те хванат, ако все пак подпалиш камината си с вестник?”, поинтересувах се по нашенски. “Ами глобата ти е в кърпа вързана”, отговори познатият – “швейцарците отлично познават различните видове дим и пепел, които излизат от комините. Ако видят дим и пепел от изгоряла хартия да излиза от комина на съседа им, веднага го донасят на полицията с чувство на изпълнен дълг”. Облекчих се с мисълта, че тия в Алпите съвсем са откачили от скука, освен това държавата им е полицейска (продължавам да си го мисля), поради което те никога няма да станат член на Европейския съюз, за разлика, примерно, от България.
За “извратените” швейцарци се сетих когато чух тия дни някаква кметица на някакъв столичен район да обяснява пред един рухнал строеж, че бясното нощно строителство навред из подопечната й територия, било публична тайна. Всеки ден го виждала самата тя, всеки ден го виждали съкварталците й, всеки ден го виждали и полицаите, ама на никой не му влизало в работата да се меси, понеже имотът бил частен. Спазването на правилата за безопасно строителство (както и на трудовото законодателство), не било задължение на г-жа кметицата, нито на нейните съкварталци, нито на полицията. А на някакви други служби, които не били общински, ами държавни – продължаваше вещо да разяснява ситуацията кварталната управничка, с ясно доловима обвинителна нотка в гласа. Колкото и да се опитваше, госпожата не можеше да скрие задоволството си, че й се е разминало и отговорността за инцидента ще бъде търсена не в нейната служба, а в някакво друго ведомство.
Не стана ясно само какво е пречило на кметицата да вдигне телефона на това друго ведомство и да го информира за случващото се в поверения й район. Може би столичната общинска администрация “Красно село” и Дирекцията за национален строителен контрол работят за някакви различни държави? Или пък просто между двете служби няма прокаран телефонен кабел, а ако има – е въведен лимит за разговорите помежду им?
От руините на злополучния строеж бе изваден труп на работник, други петима негови колеги оцеляха по чудо. Когато пушилката от рухналата бетонна плоча се уталожи, компетентните държавни органи с почуда установиха, че фирма “Радо” ООД била едновременно инвеститор, архитект и строителен контрольор на обекта. Впрочем, строителният контрол отдавна бе приватизиран – може да го упражнява всеки, стига да се регистрира където трябва. Също като техническия преглед на автомобилите – плащаш 35 лв. на “Киро” ООД и си изправен. А “Киро” ООД няма нищо общо с оповестените статистически данни, че всеки трети автомобил в България е участвал в катастрофи през 2004 г.
И така лека-полека за държавата остана само задължението да брои труповете да съставя комисии за причините, довели до поредния трагичен инцидент, и да изказва съболезнования. Ако трагедията е по-мащабна, може и траурен ритуал да организира с подобаващата тържественост. В конкретния случай в “Красно село” до такава необходимост не се стигна. Както бе казано по-горе, петима премазани прескочиха трапа, а за един загинал нещастник бива ли да правим национален въпрос?
Още повече на фона на гигантското бедствие, сполетяло Югоизточна Азия и част от Африка.Разрушително земетресение и убийствена вълна цунами пометоха Индонезия, Тайланд, Индия, Шри Ланка, Сомалия и още няколко островни държави. В резултат – над 140 000 човешки същества вече не населяват тази планета, а 5 милиона остават без покрив.
В разгара на туристическия сезон из райските острови се бяха запилели и около 200 очарователни наши сънародници, само четирима от които пожелаха да се върнат, а останалите продължиха да празнуват Коледа и Нова година. Единственото условие, което поставиха на любезните си домакини, беше – ако е възможно, да ги преместят на някой по-незасегнат от апокалипсиса остров.
В свой репортаж телевизия “Франс 2” разкри два диаметрално противоположни модела на поведение на чуждестранните туристи. Докато мнозина западноевропейци отказвали да си тръгнат и веднага се включили в спасителните и възстановителните операции, с готовност да продължат да помагат дори и след изтичането на отпуските им, то повечето източноевропейци също отказали да си ходят, но със съвсем различен мотив – за да продължат ваканцията, за която са си платили. Сега вече би трябвало да ни светне колко прав беше американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд, когато раздели жителите на Стария континент на “стари” и на “нови” европейци.
На пръв поглед може би е необяснимо какво може да накара един български курортист да продължи да пече телесата си на плажа там, където досами хавлията му са се настанили смърт, разрушения, глад, болести, зарази, епидемии и много много скръб. От друга страна обаче, като се замислим, коледната си ваканция на екзотичните острови едва ли прекарват разни български учители, университетски преподаватели, учени, актьори, писатели, поети, селяни, работници, пенсионери и прочее други лентяи. Всеизвестно е, че техните финансови възможности (съвсем справедливо) често не стигат за пътуване до село, камо ли до тропическия рай. По-логично е да предположим, че
България е била представена по островите от цвета на своята нация.
А именно – от положителния образ на прехода, от героя на нашето време – предприемчивия и отруден мажоритарен собственик в “Ганьо” ООД и неговата компания.
А както е добре известно, нищо и никой на света не е в състояние да отнеме свещеното му право да може да купува и да продава каквото си поиска. Той си е платил да се весели, и ще се весели – ако ще и ураган да става! Ако трябва, насред всемирния потоп, и гола тайландка ще излезе от някоя торта под формата на раковина и ще му танцува кючек за Нова година! Защото Ганьо е дошъл с парите си и очаква срещу тях да получи качествено туристическо обслужване (апропо, Тайланд не беше ли един от центровете на световната сексиндустрия?).
Така или иначе, показахме пред света поне едно качество, с което можем да се гордеем. Твърдостта. Ако ще и камък върху камък да не остане, но българинът не отстъпва – нито от Тайланд, нито от Ирак. Тези дни пресата намери място по страниците си за още една човешка трагедия.
Ефрейтор Тодор Станков, 28-годишен, неженен, снайперист от специалните сили, ценен кадър в Българската армия, завърнал се току-що от мисия в Ирак, се оплаква от порядките в родната казарма. Тя е отесняла за мащабите и уменията на нашия екшън герой. “Стигнал съм едно ниво и повече не мога да раста. Тук аз деградирам”, вайка се пловдивският Рамбо. Съдейки по разказа му обаче, той отдавна е деградирал: “Аз не съм единственият, който е убил човек в Ирак. Това е нещо съвсем нормално. Който заминава за Ирак, трябва да свикне с мисълта, че ще се върне с пет-шест, а може и десет черти на приклада. Това е нормално.
Ако аз не го очукам онзи отсреща, той ще убие или мен, или брата ми по оръжие. Много повече ще ми тежи до края на живота ми, ако съм допуснал да убият мой колега. Оня не го познавам, не съм го виждал и няма да го видя повече”.
В изповедта на ефрейтор Станков се съдържа и недвусмислена заплаха към началството: “Въпрос на месеци е да остана тук. Ще ме изпуснат!”. Спокойно, старши! За човек с твоите умения да “очуква ония отсреща” в България винаги ще се намери работа. Съдейки по криминалните хроники, поне този отрасъл не е застрашен от стагнация, рецесия и безработица. Пък и мироналагането в световен мащаб тепърва започва.
Виж, швейцарците наистина са деградирали, научаваме пак от медиите. Вместо да водят войни (не им се е случвало от има-няма 180 години), те имали навика да се размекват по празниците и да даряват в Червения кръст получените коледни подаръци, които не им харесват или са им излишни. След което да ги разпращат на нуждаещи се от други държави, които може би ще им се зарадват повече или ще имат по-голяма нужда от тях. За разлика от швейцареца, българинът не обича толкова да дава, колкото да взема. Не случайно по нашите географски ширини е измислена гениалната народна поговорка “Шамар да е, даром да е!”. Или “Авантата си е чиста печалба!”. Сигурно това са си казали един на друг онези балкански субекти, които кацнали на един от островите в Индийския океан, малко след като преминала опустошителната вълна. Вместо в 3-звезден хотел, за който си били платили и който бил пометен от стихията, ги настанили в оцелял 5-звезден. Е, това си е луд късмет и повод за радостно напиване – как да не останеш да празнуваш!
“Ще дойде време и ще насочим ужаса си не към природата, а към правилния адрес – безучастните!”, написал наскоро в германски вестник писателят Франц Шетцинг. По ирония на съдбата, в своите публикации той предсказал апокалипсиса в океана. Всъщност, писателят не се е правил на Нострадамус, а просто задал няколко логични въпроса. И упрекнал туристическия бизнес, че трупа свръхпечалби на гърба на евтината работна ръка и евтините услуги в бедните страни от Югоизточна Азия, които отчаяно се нуждаят от някакви приходи. Шетцинг предупредил какви опасни природни стихии могат да се отключат там и попитал защо поне част от свръхпечалбите не се инвестират в система за ранно оповестяване при подобни кризи, която може да спаси живота на хиляди хора. След всичко, което се случи, вероятно времето, за което говори немският писател, наистина ще дойде в някои общества. Още отсега обаче можем да бъдем сигурни, че последното от тях ще бъде българското.
А докато все пак това време дойде и у нас, твърде вероятно е да ни чакат още доста тъжни Български Коледи, колкото и есемеси да разпращаме благотворително. И все ще си се вайкаме набожно каква е тази прокоба по празници да ни връхлитат нещастни инциденти като дискотека “Индиго”, Кербала, “Кремиковци” или поредната рухнала бетонна плоча на новия живот, който ударно строим. И още дълго ще има да си чукаме на дърво, да палим свещи, да се допитваме до врачки, да разваляме черни магии или да хвърляме боб…И така ще бъде, може би, докато в някой прекрасен ден не ни навести мисълта, че думи като “справедливост”, “солидарност”, “общество”, “обществен интерес”, “съпричастност”, “толерантност” и т.н. не са извадени от някоя овехтяла морализаторска проповед, а са ключ към чисто рационално действие и поведение, благодарение на което животът ни може да бъде малко по-приятен, малко по-удобен, малко по-безопасен и малко по-добър.