ЕКРАНИЗАЦИИТЕ НА “ДОН КИХОТ” В СВЕТОВНОТО КИНОИЗКУСТВО

0
267

Александър Александров е роден в Твърдица. Завършва класическа гимназия в Стара Загора, участва в антифашистката съпротива, политзатворник. Следва философия и литература в СУ “Св. Климент Охридски”. През 1954 г. завършва кинознание в ГИК, Москва. Бил е пресаташе в българската легация в Париж (1956-1959 г.), преподавател по история и теория на киното в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов” (1959-1990 г. Н. с. по история и теория на киното (1963-1988 г.) в Института по изкуствознание в БАН, ст. н. с. Съавтор и съсъставител на тритомника “В света на киното”, автор на книгите “Съвременни проблеми на западното кино”, “Киното и училището” и на повече от 1500 публикации в сборници и в периодичния печат, в това число във френския, съветския, италианския, швейцарския и японския.
Юбилейната 400-годишнина от сътворяването на историческия роман на Сервантес “Дон Кихот” (1605) неминуемо се асоциира в съзнанието на просветения българин с образите на героите му и в другите изкуства. Вероятно всеки от нас ще си спомни за илюстрациите на Доре, за балета на Минкус, за паметника на Сола на Сервантес с героите му в Мадрид, за филма на Козинцев с Черкасов и Толубеев в главните роли, за биографичния сериал, излъчен преди години по телевизията. Този силен и постоянен интерес на творците от целия художествен спектър към гениалния роман е лесно обясним, като се има предвид, че световното литературознание му е отредило място сред шестте свръхшедьовъра на художественото слово: “Илиада”, “Ад”, “Хамлет”, “Фауст” и “Война и мир”.

За чест на жреците на седмото изкуство трябва да кажем, че тяхното внимание към великата творба на Сервантес датира още от детските му години, когато те отправят първите си умоляващи погледи към литературата да им помогне да превърнат киното от долнокачествено зрелище за плебса в равностоен партньор на старите благородни изкуства. Славата на първи екранизатор на “Дон Кихот” се присъжда на един от пионерите на кинорежисурата, Люсиен Нонге, който още през 1903 г. снима едночасов едноименен филм, чиято прожекция трае около десетина минути. Обяснимо е, че в тази бебешка възраст на седмото изкуство от него не можем да искаме някаква творческа киноинтерпретация.

Филмът е само един куриоз, поставил началото на столетна традиция, в която фигурират двайсетина екранизации от 8 кинематографии. Уви, поради небрежното отношение към филмовото изкуство, причинило безвъзвратното изчезване на 90% от произведенията му от първите две десетилетия на неговата история, ние не можем да съдим за качествата на пионерските екранизации на романа.

Знаем само, че след влизането на киното в “храма на изкуствата” с тържествената премиера на “Убийството на Дюк дьо Гиз” през 1908 г., след превръщането на филмите от късометражни в дългометражни през 1912 г. и след обособяването му в самостоятелно изкуство през периода са създадени необходимите предпоставки за появата на пълноценни, равностойни на творбите на другите изкуства филми-екранизации и на романа на Сервантес. Така че петте следващи опита за пренасянето му на бялото платно от французина Жорж Мелиес през 1908 г., от испанеца Р. Куйас – в същата година, отново на французин – Емил Кол, създател на анимацията и на нейните различни жанрове, през следващата година от Камий дьо Морлон, един от тримата най-добри френски режисьори от второто десетилетие на века, наред с Фейад и Жасе, и на американеца Едуард Дилон – през 1915 г., си остават само любопитни опити и за тях никой от големите историци на световното кино не дава с нито една дума някаква оценка.

През 20-те следвоенни години на миналия век пръв възобновява опитите за екранизация чилиецът К. Карьола, но ако се съди по заглавието на филма му “Дон Китанса и Санчо Хоте”, при него вероятно се касае за някаква пародия на романа. Извън вниманието на киноисториците остават и още две продукции от това десетилетие – германската с Жан Хершолт в главната роля и датската бурлескна комедия на Лау Лауритцен с популярните Крачун и Малчо като Дон Кихот и Санчо Панса.

И двете излизат почти едновременно на екран през 1926 година. Проклятието, тегнещо върху тези дузина продукции, може да се обясни и с ограничеността на немия кинематограф, който лишава актьорите от живото слово, едно от най-важните изразни средства на тяхното изкуство. Разбира се, само тази причина не е могла да бъде фатална, щом до 1955 г. киноисториците сочат, че 9 от “12-те най-добри филма на всички времена” са произведени през нямото кино.

Силно впечатление прави обстоятелството, че дори и след изобретяване на тонфилма и масовото нахлуване в него на големи артисти, писатели и режисьори, съблазнени от живото слово, музиката и шумовото оформление, обогатяващи киноезика, опитите за екранизация на “Дон Кихот” са едва два. По всичко личи, че повишеният професионален и творчески респект, който внушава киното, прави творците по-предпазливи от изкушенията да се прославят на гърба на литературните гении. При несполучливи екранизации на шедьоврите тях ги заплашва пожизнено презрение от страна на кинолюбителите.

През 1934 г. във Франция и САЩ се правят два рисковани опита от големи режисьори, но и двата завършват с полууспех. Немецът емигрант Георг Вилхелм Пабст използва престоя си във Франция да заснеме нещо на висотата на предишните му шедьоври в неговата родина. Той събира първокласен екип от майстори от всички кинопрофесии, вярващи на амбицията му да създаде филмов еквивалент на литературния шедьовър. Сценаристи са известните писатели Пол Моран и Александър Арну, оператор е големият талант Никола Фаркаш, композитор – Жак Ибер, който има само две участия в киното дотогава, но е лауреат на първата “Гран При” за Рим в музикалната консерватория, актьорите са предвождани от гениалния Шаляпин. Изглежда, че между тях руският бас е бил най-пристрастен, ако се съди по негово интервю преди снимките: “…Искам да направя епична фигура, вековечен монумент – не зная ще ми дадат ли боговете разум и сила, но засега горя.” Използвайки своя оперен опит в тази и други роли, Шаляпин е участвал активно в снимките, давайки полезни съвети в редица епизоди. По време на постановката той усеща, че киноматографът му дава възможност да осъществи отдавнашната си мечта да избегне оперната условност и бутафория и да постигне “истинска правда в играта”.

Уви, въпреки амбициите на всички участници в този филм, той е оценен от киноисториците като полууспех, а от някои даже и като провал. По израза на анонимен критик, получил се е само “един красив фотоалбум, лишен от ритъм”. Други смятат, че незнанието на френски език от Шаляпин е принуждавало режисьора да прави компромиси, които са влошавали качеството на филма.

Американският вариант на пабстовия филм е дело на бележития аниматор Бу Иверкс, сътрудник на Дисни, прочул се в бъдеще и със самостоятелните си дългометражни анимационни филми. Той самият преодолява страха на своя патрон да прави анимационна екранизация, който е обяснявал, че “това е много отговорна и заангажираща задача и не чувствам сили в себе си да я започна”. Ние не открихме отзиви за творбата на Иверкс, но премълчаването й от бъдещите киноисторици предполага още един неуспех. А може би за него се отнася фразата в една публикация, че “е била създадена само детска версия на този роман, която няма нищо общо с Дон Кихот”.

След Втората световна война бройката на кандидатстващите за обезсмъртяване чрез безсмъртния шедьовър се увеличават с още 10. Още в следвоенната 1947 г. в родината на Сервантес, ако няма някаква грешка в хрониките, се появяват две екранизации: “Дон Кихот де ла Манча” на неизвестен режисьор с Едуардо Файадо в главната роля и филм под същото заглавие на Рафаел Хил, но вече с Рафаел Ривелес в тази роля, с Хуан Калво като Санчо Панса и знаменитата световна кинозвезда Сара Монтиел, вероятно в ролята на Дулцинея. За втория поне е отсъдено лаконично: “Авантюристичен скандал с творбата на Сервантес”.

След повече от половинвековно очакване да се роди шедьовър в затегналата се епопея на търсения и провали най-сетне сюблимното събитие влиза в историята. Съветският кинорежисьор Григорий Козинцев подарява през 1957 г. на киноманите, а и на възможно най-широката кинопублика своя “Дон Кихот”.

Цялостният му триумф е предопределен още с подбора на снимачния екип. Режисьорът е вече прославена фигура с многобройните си първокласни творби, сред които и екранизацията на Гоголевия “Шинел” още от 1926 година. Сценарист е Евгени Шварц, автор на множество пиеси, белетристични творби и сценарии, чиито герои, според енциклопедичното определение, са “добри и смели хора, борещи се за високи благородни идеали, побеждаващи злото”. Оператори са живият класик Андрей Москвин – на павилионните сцени, и Йонас Грицюс, негов бивш асистент и бъдещо светило на това изкуство – на натурните сцени. Художник е ветеранът Евгений Еней, постоянен съратник на Козинцев и професор, възпитал плеяда бележити майстори на камерата. Музиката е на Кара Караев. В енциклопедиите и в очерците за него и филмовата му кариера се отбелязват ярката емоционалност и драматичен патос.

Що се отнася до актьорския колектив, той се състои само от кинозвезди, водени от великия Николай Черкасов и неговия театрален колега Юрий Толубеев в двете главни роли.

Най-общото, също така енциклопедично определение на филма е “сполучливо кинематографично прочитане на великия роман”. Наградите за режисура и операторска работа на I Всесъюзен кинофестивал в Москва, престижната награда на международния фестивал в Сан Себастиян, триумфалното шествие на филма на между-народните екрани, в това число и на испанския, където астурий-ските миньори подаряват на постановчика метални фигури на Дон Кихот и Санчо Панса, ласкавите отзиви в печата и почетното място в историите и енциклопедиите на седмото изкуство свидетелстват, че екранизацията на Козинцев е най-добрата от всички и до ден днешен. Нещо повече, факт е, че в една и съща година англичаните – за “Хамлет” на същия режисьор, и испанците – за “Дон Кихот” – върхът на националната им класика, са предоставили награди на съветското киноизкуство, а това вeче е многозначително явление.

Твърде вероятно под влияние на триумфа на “Дон Кихот” и на Козинцев великият му американски колега Орсън Уелс, тогава доброволен изгнаник в Европа, е започнал работа върху собствена екранизация на романа, която е продължила до края на живота му, без да бъде реализирана.

Италианската екранизация “Дон Кихот и Санчо Панса” от 1968 г. на малко известния Джовани Грималди с Франко Франки и Чикио Инграсио е отбелязана лаконично от негов съотечественик като “добра идея на Франко и Чикио в ролите на Санчо Панса и Дон Кихот, по-слаба е филмовата редукция”.

През 1972 г. излиза на екран мюзикълът “Човекът от Ламанча” на Артър Хилър с най-бляскавите звезди – Питър О’Туул, София Лорен и по-малко бляскавите Джеймс Кокс и Хари Ендрюс. Независимо от високия престиж на създателите на филма, той е получил доста ниската двойкаджийска бележка.

Преценки за снимания през следващата 1973 г. телевизионен анимационен филм на испанеца Бернардо Олабрия не открихме. На български е преведена обаче подробна статия от Мадрид за подготовката на снимането му, от която научаваме, че негови автори ще бъдат “големи художествено-финансови екипи”, които ще се стараят да бъдат “верни на оригинала” и героите ще бъдат “извлечени от действителността, взети сред населението от Кастилия, прототипове на съвременното ни общество”, за да им се придаде “актуален оттенък”. Дали тази оригинална идея е била осъществена, ще узнаем вероятно в бъдеще.

Две десетилетия по-късно, чак през 1996 г., всички български средства за осведомяване съобщиха сензационната новина, че сме поканени за копродуценти на руския филм с претенциозното заглавие “Дон Кихот се завръща”.

Проливен поток от съобщения, интервюта, репортажи в продължение на година ни осведомяваха за подготовката и снимките, извършени изцяло в България, тъй като според режисьора му Василий Ливанов: “Българската природа, начинът на живот на българите приличат на испанските”. Пак по думите на Ливанов, той щял “да спазва духа на Сервантес, а не буквата на неговия знаменит роман”. Последваха и множество още негови изявления от рода на това, че във филма ще има “драматизъм и много хумористични ситуации”, че той ще бъде “насочен към възрастните – вчерашни деца, и към децата, които ще станат възрастни”, че създателите на филма “имат амбицията “за нов, съвременен прочит на класиката” и много още намерения, както и за преимущественото участие на българите, в това число на сценографа, художничката на костюмите и на многочислена група от 22-ма актьори, все наши “кинозвезди”. В началото ние се обезпокоихме само от няколко негови твърдения, че “цели столетия героите на Сервантес са били изопачавани особено когато атеизмът е дошъл на мода”, че те няма да се влияят от екранизацията на Козинцев, тъй като тя била “христоматия на атеистичното разбиране на Сервантес”, че “великата литература е и велика христианска литература” и най-вече, че “Дон Кихот е объркан човек, който не само живее в свой измислен свят, но и се опитва да налага (понякога със сила) неговите въображаеми закони върху околните”.

Явно беше, че той прави политически намеци за съвременността и затова неговият Дон Кихот не бил чак толкова привлекателен образ, че не е чак толкова “положителен герой”. С една дума, високомерният режисьор-дебютант и сценарист имаше намерение да опровергава забележителното Тургенево есе за “Дон Кихот”. Нашите опасения се оправдаха. Вместо радост “Завръщането на Дон Кихот”, въпреки отделните му достойнства, ни донесе дълбоко огорчение. Същото изпитаха и образованите зрители.

Оставаме в очакване на бъдеща екранизация в духа на Сервантес и неговите почитатели.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук