Тихомир Йорданов (р. 1932 г.) е член на Съюза на българските писатели. Живее във Варна. Работил е като журналист и редактор в печатните медии, книгоиздателството, радиото и телевизията. Автор е на 15 книги с разкази и новели, сред които “Трудно щастие”, “Трима в един ден”, “Разкази от старо и ново време”, “Варненски работи”, “Случаен изстрел”, “Парад”, “Спасената книга”, “Варненска читанка” и др.
ПРОСЯК
Павилионът е зад ъгъла. Оттам си взимам вестника всяка сутрин. Навик ми беше дори и да не го прочета, пак да го купя. Продавачката не ме питаше какъв вестник искам, просто ми подаваше този. Така стана и в деня, в който за пръв път видях небръснатия мъж. Той вървеше срещу мен някак странно облечен, с тъмно сако и стара филцова шапка. Не бързаше. На рамото си подпираше чадър с малко куфарче, окачено на извитата дръжка. Той ме спря и, стори ми се, стеснително попита:
– Господине, извинете молбата ми, аз днес излязох от затвора. Излежах наказанието си, но не мога да замина за родното си място просто защото не ми достигат пари… Ще ми услужите ли?
Простодушната му откровеност ме впечатли. Тя ме накара да изпитам доверие към неговата поизмачкана, също като дрехите му, интелигентност. Неволно му подадох върнатите ми от продавачката на вестници левчета, които все още не бях пуснал в джоба си. Това беше инстинктивен жест на състрадание.
– Благодаря ви, господине. Бог да ви поживи и да ви предпази от това, което аз преживях.
Тази благословия ме направи общителен. Полюбопитствах:
– А защо бяхте в затвора?
Човекът сне от рамото си чадъра с куфарчето, остави го до краката си, обути в непочиствани, но все пак здрави обуща. Той се готвеше да продължи беседата си с мен и аз веднага съжалих за непредпазливо проявения интерес.
– Поради глупост, господине… – щеше да ми разкаже за несправедливата обида, на която е бил подложен, но в същия миг аз осъзнах, че трябва да прекъсна това обяснение.
– Желая ви добър път и дано втори път не изпадате в подобни неприятности.
– Дано, господине… – съгласи се той. Аз вече го отминавах.
Мисълта за тази среща ме занимаваше през целия ден.
– Сега такива ги има навсякъде – небрежно каза приятелят ми, додето пиехме кафето си.
Бях почти забравил тази случка, додето тя не се повтори пак на същото място и пак след като току-що бях купил своя вестник. Той ме спря и по същия сякаш неудобен за него начин ми рече:
– Простете, че ви спирам, господине… но бихте ми дали лев-два? Не ми достигат да си купя билет за влака, за да се върна у дома си. Повече от месец лежах в тукашната болница…
Същото небръснато лице и същата филцова шапка. И чадърът беше същият – с окаченото на него куфарче. Отвърнах му рязко:
– Май вече сме се виждали… Предишния път ти дадох пари за билет, но тогава ти тъкмо беше излязъл от затвора… Ще ме познаеш ли?
Човекът не се смути от това изобличение.
– Не, не мога да ви позная, но щом казвате, сигурно е така… – прие той думите ми. – И понеже сте бил благосклонен, ще ви кажа едно: просякът не помни лицата на благодетелите си! – повдигна шапката си за сбогуване и продължи по улицата, без да дочака милостинята ми.
Но този чуден човек сякаш нямаше намерение да изчезне съвсем. Срещнах го трети път. Едно импулсивно чувство внезапно ме тласна към такава постъпка, че този път аз го спрях и му казах:
– Господине, ще ми услужите ли с няколко стотинки, които не ми достигат да купя своя всекидневник? – на лицето си изобразих подкупваща усмивка.
Той се задържа при мене, но не смъкна от рамото си чадъра с куфарчето.
– Господине, разбирам те и затова ще ти преподам още един урок. Виждам, че си образован, но моят урок няма да ти е излишен. Запомни: просякът получава и никога не дава подаяния! И ще добавя: можеш да просиш навсякъде и от когото си искаш, но не редом с друг, който също проси! – вдигна той пръст многозначително.
КУЧКАТА
Вкъщи бяхме само женски. Шест дъщери. Седма беше кучката – тя живееше на двора с другите животни. Плодовита беше. Всяко лято раждаше по шест кученца, които, нанизани по корема й, лакомо захапваха натежалите й, провиснали цицки.
Аз бях най-малката сестра. Преди мене е имало и момченце. Една сутрин баща ми и майка ми го намерили помежду си умряло. Задушило се е, а може и да са го смачкали, без да разберат, че е станало. На Задушница, на гробищата, майка ми ровеше пръстта с ръце и виеше като кучка. После съм се родила аз. После се раждаха и кученцата. Такива мънички, слепи още, а пък мърдат с крачета, изпъват ги, когато натискат муцунки в млечната цицка. Слушах ги като цокат. Отслабнала, изтощена, кучката се надигне и те изпопадат от нея като капнали круши. Ставаше ми мило от това тяхно скимтене или от недохраненост, или пък от прекъснатата ласка на майчиния език.
Майка ми беше от заможен род, но необразована. Изкарала е само първия клас на селското училище, колкото да се научи да чете. Пък и за какво ли й е било нужно повече, щом ще тича подир кравите и ще гони гъските, додето братята й си учат уроците. Свестни хора станаха вуйчовците ми – единият архитект, началник на архитектите в града, другият пък тръгна по политиката.
Само майка ми, всички у дома й казвахме Маца вместо името й Магдалена, си останала неизучена. На нея лежеше цялата къщна работа. Баща ни беше малко ветрен човек. Той беше селски учител. Висок, едър, силен. Като грабне два снопа, по един във всяка ръка, и ги метне право в гърлото на вършачката. Но повече прекарваше в кръчмата. Понесе под мишница кеменчето, цигулчицата си и до съмнало прекарваше там сред песни и смехории. Веселяк. Но веднъж, помня, дойде си със синини по лицето и със строшена цигулка. Повече не потегли лъка по струните й – гласът й се изгуби. Жалостив беше той. По някой път слагаше ръка на главата ми и очите му се напълваха. “Момчето ми, – ще сбърка да каже, а после ще попита: – Е, какво, кучката роди ли? Какви са?” “Женски.” “Значи пак ще ги давим…”
Тази работа беше отредена на мене. Майчицата ми, милата ми майчица, възненавидях я. “Тръгвай! – нареждаше ми тя и ми подаваше покритата кошница с палетата в нея. – И не ми циври, тъй трябва!”
И аз тръгвах. По тъмно, никой да ме не види, пък и аз да не видя какво ще направя. Вървя по пътечката към вира, дето е накрай селото. Над главата ми свети луната, заприличала на сърп, с който ще посегне на сухите жита, които ветрецът полюшва и класовете им съскат по мене като змии.
Сетне разплакана се връщах с празната кошница.
Деца аз нямам. Не задържах нито едно. Всеки път все нещо ми се случваше, а пък и така,без причина, но тъй до раждане не износих ни едно. И все си мисля за кучката – как виеше тя, как жалеше за рожбите си. А сега и на мене ми се ще да завия така, по кучешки, защото и аз съм една кучка.
