Владимир Костов е журналист от 1956 г. Публикувал е във вестниците “Работническо дело”, “Младеж”, “Поглед”, “Отечествен фронт”, “Антени”, сп. “Ново време”, “Труд”, “24 часа”, “Континент”, “Монитор” и др. Участвал е с коментари в предавания на БНР, БНТ, Би Би Си – Лондон, Дойче веле – Кьолн, Радио “Свободна Европа” – Мюнхен ,и др.
Съдбата на двойката Човек-Бог е нещо много важно за нас, за да го оставим само на поповете, кюретата, ходжите, равините, проповедниците и други самопровъзгласили се за “професионалисти” на религиозното…
Откога сме заедно – Човек и Бог?
Откога Бог присъства в мислите на Човека? Т.е. откога съществува двойката Човек – Бог?
Ако мерим с мярката на личния ни живот – отдавна. Много отдавна. Хиляди години. Няколко хиляди? Много хиляди? Мойсей, който ни е оставил същността на Стария завет от Библията, е живял около 1300 години пр.н.е., или преди около 3300 години. Но като се имат предвид вярванията на египтяните от времената на фараоните, на асирийците, персите, индусите, китайците, можем да предполагаме, че мисълта за Бога е осенила ума на предците ни много и много хилядилетия преди Мойсей.
Отношението Човек – Бог е нещо много голямо и със значение за пътя ни като човечество, за да го оценяваме с мерки, които са неминуемо ограничени поради краткостта на личното ни съществуване. То е съизмеримо само с пътя на Земята и на Живота. Или тези 3500 години, които ни делят от Мойсей, както и всичко, което знаем или успяваме да въобразим за двойката Човек – Бог, трябва да опитаме да си ги представим в развитието на този път на Земята и на Живота.
Около 4 млрд. и 600 млн. години, смятат учените, ни делят от образуването на Земята. Около 3 млрд. и 300 млн. години – от раждането на Живота там някъде в недрата на тогавашния Световен океан. Преди около 5 млн. години се е появил Човекът. Преди 3300 години е живял Мойсей.
Как да разберем и оценим съотношенията между тези величини?
Нека ги сравним например с път. От София до Пловдив са кръгло 140 км. Ако си представим, че Пловдив отговаря по скалата на времето на образуването на Земята, и се е тръгнало от Пловдив към София, Животът се е появил, когато въображаемият “пътник” е стигнал на около 40 км от Пловдив – малко след Пазарджик, – а до София остават още 100 км. Сетне по “дългия път” – тези 100 км – са се редили най-различни живи същества и когато и последният километър е на път да бъде извървян, там някъде, на около 150 метра само от целта, се е появил Човекът. Що се отнася до “патриарха Мойсей” той в тази въображаема скала на времето е само на 10 -11 сантиметра от крайната цел” т.е. от днешното наше време.
Още един пример. Нека си представим, че целият път от образуването на Земята до днес е вместен в рамките на един 73-годишен човешки живот. Всеки познава хора на тази възраст, ако самият е още далеч от нея. С раждането на един 73-годишен съвременник се е “родила” и Земята. Животът се е “появил”, когато той е бил на около 20 години. Човекът – едва преди месец. Все същият Мойсей – едва преди около половин час.
Съпоставени с пътя на Земята и на Живота върху нея, нашите представи за библейски фигури като Мойсей, за времето от него до нас, както и въобще за пътя на Човека, придобиват по-друг смисъл. Откриват ни се, бих казал, в истинските си измерения спрямо времето.
Началото на двойката Човек – Бог е със сигурност далеч по-рано от времената, за които сега имаме някакви що-годе познания. Далеч по-рано от онези 8 -10 хиляди години назад, в които се вмества онова, което обикновено разбираме под история. Но колкото и далеч да е било това начало – някъде между 5-те милиона години и 10-те хиляди години – то е било все пак по нашите въображаеми скали в последните 150 метра от 140-те км между София и Пловдив, и в последния месец от 73-те години на “нашия съвременник”, гледано спрямо пътя на Земята.
Така е. Човекът е направо новодошъл, или току-що родил се на Земята. А двойката Човек – Бог, естествено и разбираемо, е още по-млада. От “последните дни” или в “последните стотина метра”.
Всичко е още пред нас. И значи, че каквото и да идва, то ще се определи поне донякъде и от нас. Включително и от способността ни да разберем какво е за нас двойката Човек – Бог. И да защитим Бога. Защото той ни трябва.
Ако не бяхме го срещнали?
Защото, нека си дадем сметка, можело е и да не срещнем Бога. И сега двойката Човек – Бог нямаше да я има. Защото, ако не бяхме го срещнали, нямаше как той да бъде в мислите ни.
Може би поне донякъде ще си отговорим на въпроса какво щеше да бъде, ако не бяхме го срещнали, ако си помислим какво е щяло да стане с нас, т.е. с Човека, ако той, Човекът, не е започнал да се труди. Учените са категорични – просто Човек, като този, който знаем, Човек като нас – нямаше да има. Някакво живо същество – да, навярно. В края на краищата динозаврите са преживели 130 млн. години, доколкото можем да преценим, без да се трудят или нещо друго подобно. Но Човек нямаше да има, защото той се е създал и е това, което е, благодарение на труда.
Няма кой да ни разкаже в кой точно момент, след като е започнал да се труди – дали в самото начало, дали малко по-късно и колко по-късно – Човекът е почувствал, че сам, без другар, без партньор в този толкова стар и преди всичко непознат за него свят, ще му бъде трудно, много трудно. И е имал гениалната мисъл за Бог. Не можем да знаем, няма как да знаем, дали Човекът първо се е сетил да си послужи с ръката си, за да си направи сечиво, или първо си е помислил, че може би не е сам в света, защото там някъде има нещо силно, което го знае и го мисли – т.е. Бог, Или както там го е наричал.
Няма как да узнаем кое е било първо. Но целият последващ път на Човека (само съвсем малък дял от досегашния път на Земята) свидетелства, че той е успял да постави и двете неща заедно. Т.е. да се гради като Човек, едновременно трудейки се и общувайки си с другаря и партньора си – Бога. В началото и за много дълго време този Бог не е бил един, имал е много лица, но всички те са били израз на гениалната мисъл на Човека, започнал да се труди, да си създаде някакъв другар. И с това и да преодолее самотата, да си даде кураж, че и да си изгради високи критерии, към чието достигане да се стреми. Доколкото можем да си представим нещата, сигурно нищо от това не е съществувало готово в нечия глава. Но от това, което се е получило в по-нататъшния път на Човека и следите му са стигнали и до нас, имаме основания да мислим, че трудът и мисълта за Бога са си взаимодействали и Човекът се е градил благодарение именно на това взаимодействие.
Всеки от нас може да се опита да прецени и, така да се каже, претегли, духовното имане, натрупано досега от двойката Човек – Бог. За това е достатъчно от всичко, което носим в паметта си, да извадим и сложим настрани онова, което има следи от мисъл за Бога. Чути в детството ни приказки, прочетени книги, посетени музеи, църкви, манастири, видени икони, паметници, слушани песни – в много голям дял от всичко това е заложено по нещо от двойката Човек Бог. Отстраним ли го – останалото е не само по-бедно, но въобще бихме се затруднили да обясним как и защо се е появило.
Или – социалната ни организация. Всеки може да си даде сметка, че човек сам, като отделна личност, няма шанс да постигне много нещо в заобикалящия го свят. Под въпрос е и самото му просъществуване. В относително краткия си досега път на Земята това, което е постигнал Човекът, се дължи в изключително висока степен на изградената от него социална организация. Тя е, която на всяко стъпало от човешката история създава условия силите на отделните човеци да бъдат многократно умножавани чрез обединяването им и подчиняването им на една воля, на едно виждане. (В повечето случаи е било за добро, но в немалко случаи – и за лошо. Но то е, както се казва, друга тема!)
И така, както можем да се питаме, щял ли е човекът да започне да се труди, ако в един момент не е имал мисълта да опита да си пооглади един камък или един клон и, без да има думата за това, да ги превърне в сечива? Така можем да се питаме щял ли е да успее да изгради социална организация, ако някой не е имал идеята “да повика на помощ” Бога? Твърдейки, че йерархията – т.е. подчинението на волята на един – е от Бога, в смисъл, че “така е и на небето”. И по-късно, обработвайки тази идея, да стигне до мисълта, че първият, т.е. фараонът, императорът, монархът – е сложен начело на властта пряко от Бога. Докато някои – египетски фараони или Александър Македонски – направо са провъзгласявали сами себе си за богове.
Струва ми се, не рискуваме да сгрешим, ако предположим, че така, както изработването на сечива е направило възможно по-нататъшното развитие на труда като формиращ Човека фактор, така идеята за властта и произтичащата от нея йерархия, като присъщи на Бога и идващи от него, е направила възможно изграждането и функционирането на социална организация. Надали без идеята за божествения характер и произход на социалната йерархия и на властта е щяло да бъде възможно да се изградят и да съществуват в продължение на векове Египет на фараоните, империите на асирийците, на персите, древна Елада и древният Рим, китайската “поднебесна империя” и т.н. и т.н. А можем ли да си представим човешката цивилизация без наследството, което те са ни оставили?
Ето така стигаме до отговора на въпроса: А ако не бяхме го срещнали? В смисъл, ако Човекът, имал гениалната идея (той сигурно хич и не е подозирал, че му идва наум нещо гениално!) да си направи сечиво от кремък например, не е имал по същото време (или малко по-късно – то не е от значение!) не по-малко гениалната идея да си създаде другар, партньор, и всичко останало в духовната област под името и образа на някакъв Бог, то пътят на този Човек на Земята сигурно нямаше да бъде този, който познаваме. А може би Човек със свой път въобще нямаше и да има.
“Мистичен” (“религиозен”) ХХI век?
Точно преди половин век – в 1955 , френският интелектуалец визионер Андре Малро писа, че очаква XXI век да бъде белязан от някакво явление в религиозната област, сходно с появата на християнството преди две хилядолетия. По-късно, търсейки да банализират фразата, някои му приписаха пророчеството – “XXI век ще бъде религиозен или въобще няма да бъде!” Близкият на Малро, Андре Фросар, свидетелства, че Малро е имал предвид, че XXI век ще бъде мистичен. Като под мистичен е имал предвид досега на човек с Бога по пътя на личното преживяване.
Но през 1955 г. кому е до това какъв ще бъде XXI век? Само десет години са минали от края на Втората световна война, открила ерата на атомните оръжия. Чувстват се вече процесите, които на следващата година ще сложат начало на Хрушчовата десталинизация. Образува се Варшавският договор. Обединяват се на световната политическа сцена т. нар. необвързани страни. Свършва френската драма във Виетнам и се очертава началото на тази на САЩ. Никой още не знае, че само след години Гагарин ще лети в Космоса, а сетне Армстронг ще стъпи на Луната. Ще бъдат убити Джон Кенеди, Робърт Кенеди, Мартин Лутер Кинг. Ще има Пражка пролет и полска “Солидарност”. Унгарско въстание. Войни в Близкия изток. Падане на берлинската стена. Всичко това тогава предстои. И ХХI век навярно и на самия Малро е изглеждал много далеч във времето.
На път сме да превалим средата на първото десетилетие от XXI век. Как ни изглежда днес визията на Малро? По-религиозен ли е, по-мистичен ли е XXI в сравнение с XX или с по-предните векове?
В годините след Първата световна война следовниците на петте главни вероизповедания в света – християнство, ислям, будизъм, браманизъм и израилтянство – са малко повече от милиард и половина. В началото на сегашния век броят им надминава три и половина милиарда. Но за същото време населението на земята се е увеличило от два на около шест милиарда души. Тези числа не бива да се приемат като нещо точно. Данните за всяко вероизповедание са все пак субективни и не изключват конкуренция за влияние. Посочените пет вероизповедания далеч не изчерпват палитрата на религиозното. В САЩ са регистрирани повече от 30 000 вероизповедания (а по света има и други, които не са представени в този списък.) И са множество групите (някои – многобройни), на които религиозното се изчерпва със самомнението и самовнушението на поредния самонабедил се пророк и повярвалите му.
А освен следовниците на една или друга религия какво друго би могло да ни даде представа за религиозността (мистичността) на XXI век? В миналото е имало религиозни войни. Има ги и днес. Ислямистите твърдят, че водят война срещу САЩ, защото последните били олицетворение на Сатаната в съвременния ни свят. Пак те, в природни явления като урагана Катрина, взел човешки жертви и нанесъл материални щети в САЩ през октомври 2005, видяха “ръката на Аллах”, който се намесвал, за да ги подкрепи в борбата им. Терористичната война, която “Ал Кайда” и сродни или сходни на нея организации, водят срещу интересите на САЩ и други страни, не би могла да се осъществява в тези мащаби, ако не е и религиозната мотивация. Не само ислямистите, но и по-умерени среди в мохамеданските държави са склонни да виждат в политиката на САЩ и на ЕС към проблемите на Близкия изток просто едно продължение на средновековните кръстоносни походи за “освобождаване на Божия гроб от неверниците”. И съвсем нормално от тяхна гледна точка всяка съпротива срещу политиката на неислямски страни те я определят като дял от “джихад” – свещена война на следовниците на Аллаха срещу неверниците. Дори и тези течения на исляма, които приемат участието в избори и въобще някои от принципите и структурите на съвременните държави, правят това в рамките на един общ за тях стремеж за възстановяване могъществото на исляма и установяване – чрез демократичната процедура – на държавно устройство, опиращо се на шериата (правилата на исляма за социалния и личния живот).
В миналото религията често е вървяла дори преди политиката в стремежа за овладяване на нови територии и нови души. Така е и днес. В Русия и в страните от Източна и Централна Европа крахът на съветския социален модел даде начало на истинска вълна на религиозна експанзия, насочена колкото срещу остатъците в социалното мислене, толкова и срещу позициите на традиционното за тези земи Православие. Първи в тази експанзия бяха различни евангелистки църкви и секти, но и католическата църква гледаше да не остане по-назад и да вземе и тя каквото успее. В Африка и в Латинска Америка пак двете – католическата църква и евангелистката – са в истинска надпревара помежду си. Някои преуспяващи евангелистки църкви, специално в Латинска Америка, са вече на път да си организират собствени политически партии, за да участват в упражняването на политическата власт без посредници. Президентът на САЩ Джордж Буш твърди, че важни решения в жизнения си път е взел по внушение от Бога, а и сега не пропуска да търси подкрепата на Бога за успеха на своята политика.
Една година – в една страна, друга година – в друга, нашето време не е по-бедно в сравнение с миналото и ако се гледат появите на различни псевдопророци, следвани от по-големи или по-малки групи манипулирани следовници. За тях става дума обикновено при честите трагични финали на пътя им. В очакване на поредния “свършек на света”, те най-често се самосвършват с ритуално групово самоубийство. Но дори и в тези групи политиката невинаги е далеч, което се вижда от намерението на един от последните подобни “мистици” в Русия да се кандидатира за президент в следващите избори.
Така че, гледано с мерките на ежедневието ни – месеци или години, не виждам основания да се заключи, че започналият XXI век е повече или по-малко религиозен (мистичен) от досегашните. Общо взето и той е като тях. Но ако, доколкото ни стигат силите, опитаме да преценим нещата спрямо по-високите мерки? Опитаме се да преценим тази двойка Човек – Бог, която в сравнение с пътя на Земята и на Живота е едва ли не в своите първи стъпки, как е поставена тя, или – по-точно – как я поставяме ние в това начало на ХХI век?
4 милиарда години са (може би) пред нас
Според някои хипотези на учените на Земята й остават още около 4 млрд. години. Дали ще бъде малко по-рано, или – по-късно, но един край не се поставя под съмнение, защото това е пътят на всички тела във Вселената. Няма причина Земята да направи изключение. Ако тези хипотези се потвърдят, ще излезе, че ние живеем някъде малко преди средата на земния път. И макар да сме почти “новодошли” на Земята, знаем и можем много в сравнение с онова, което е знаел Човекът в началото на своите около 5 млн. години назад. Макар че нашето знаене и нашето можене са още скромни по мерките на Вселената. Учени пресмятат, че познаваме в някаква степен едва ли и десетина процента от света, който ни заобикаля.
Както и да е – нашият дом и нашата мярка е Земята. И макар и още “новодошли”, ние няма как да не поемем нашата отговорност за по-нататъшния път – на Земята, и нашият собствен. И ефикасността, и обхватът на тази наша отговорност ще се определят в най-голяма степен от разбирането ни и отношението ни към двойката Човек- Бог. Просто защото тази двойка – чрез взаимодействието между нашия труд и нашата духовна връзка със създадения в мисълта ни наш другар и партньор Бога – ни е формирала досега и ние нямаме нищо, с което да я заменим. Ако бихме пожелали или опитали да го направим.
Ако успеем да се погледнем и оценим откровено, в нашето време са заплашени и двете опори благодарение на които се е развил и формирал Човекът. Имам предвид и труда, и връзката с Бога. Но заплахата върху труда засяга – поне засега – ограничен дял от човеците. Затова ще я оставя настрани що се отнася до рамките на това разсъждение. Докато заплахата върху Бога е всеобхватна, защото засяга самата същност на ролята на Бога в двойката с Човека.
В какво, според мен, е заплахата? В заличаването на Бога като партньор и другар на Човека – и двамата със своя отговорност и спрямо всичко на Земята и един спрямо друг. В превръщането на Бога в нещо далечно, нещо непознато и непознаваемо, всемогъщо и заедно с това непредвидимо и напълно произволно в отношението си към Човека. Един Бог всемогъщ и произволен повелител на Вселената и на самия Човек не помага с нищо на последния. Човекът не припознава в него този, когото си е създал “по свой образ”, за да преодолее самотата и да има и подкрепа, и образец и цел, към които да се стреми. Но в замяна на това Човекът се оказва освободен от собствената си отговорност – както спрямо Земята, така и спрямо себе си. Защото все едно Бог е всемогъщ и нищо не става без неговата воля.
Тази промяна на образа и с това на ролята на Бога в двойката с Човека е последица от изкористяването на Бога в рамките на монотеизма от Мойсей насам. Период кратък в сравнение с целия път на двойката Човек – Бог (3300 години спрямо може би два-три милиона години!), но с изключително значение, защото може да повлияе върху последващия ни път. Монотеизмът в религията – особено в началото, изиграва изключително положителна роля, защото помага за реализирането на ефикасна социална организация. Но с течение на вековете той погълна и смачка интимността във връзката Човек – Бог и потисна отговорността на Човека за собствената му съдба и за Земята. Защото застаналите начело на социалните структури – държави, църкви и др. – изкористяваха образа на Бога, за да обслужват собствените си интереси. Приятелят и партньорът, които се съдържаха в образа на Бога, бяха замъглени и последният превърнат само в оправдание и поддръжка на делата и привилегиите на властващите над човеците.
Можем ли да възстановим автентичността на Бога като интимен другар, партньор и приятел на Човека – такъв, какъвто Човек го е пожелал и срещнал в мисълта си? Не зная. Но сме длъжни да опитаме да го направим. Защото от това дали ще успеем да опазим и освободим Бога от навлеците, които го използват само за своите си интереси, ще се определи и това, доколко ще успеем да поемем отговорностите си за бъдещия път на Земята и за нашето място в него.
