Професор, д-р, член-кореспондент на БАН. Завършва философия в Софийския университет. Работи в областта на социологията. Бил е директор на Института по социология и главен редактор на сп. „Социологически проблеми”, зав.-отдел и секретар на ЦК на БКП. Има много научни трудове, публикувани и в чужбина. Автор е на книгите: „Възрожден-ският процес в България“ (1992 г.), „Живко-визмът през призмата на една лична драма“ (1993 г.), „Сталинисткият тоталитаризъм“ (2000 г.) и др.
Социологическите метаморфози в нашата страна след 1989 г. имат двояк характер. Първата група се отнася до преобразуването на българското общество, извършено в последните 16 години. Другата група засяга промените в статуса и развитието на самата социология като съставна част на първата група метаморфози. Струва ми се, че вярното осветляване на тези качествени изменения е важно не само за социологическата наука у нас.
* * *
След смяната на Тодор Живков преходът в нашата страна беше назоваван шумно и почти всеобщо като преход от комунизъм към демокрация и пазарна икономика. Така политици, журналисти и научни работници, пропагандатори на тази едностранчива и невярна формула, допускаха и допускат тройна грешка.
Първо. Представянето на прехода като посткомунистически дава широк път на една от най-важните антикомунистически идеологеми, а именно отъждествяването на сталинисткия тоталитаризъм с комунизма. Неоснователността на разглеждане на прехода като посткомунистически произтича от факта, че комунизъм още никъде не е имало. Самите комунистически партии в сталинистко-тоталитарните страни като управляващи партии не назовават общественото устройство в тези страни като комунистическо. Те говореха за комунизъм само като своя бъдеща крайна цел. Истината е, че дълбоките промени след 1989 г. имат за изходен пункт не комунистическо, а сталинистко-тоталитарно общество. А сталинизмът и комунизмът в основните си определения са противоположни.
В своята монография “Сталинисткият тоталитаризъм” (2000) аз правя специална и обстойна критика на посочената антикомунистическа идеологема. Досега никой от нейните адепти и разпространители не е отговорил на аргументите ми. От една страна, това е израз на научна недостатъчност, а от друга – на потъпкване на научната етика. Но приспособяването към веянието на вятъра е познато явление в човешката история. Нищо чудно, че то намери свои съвременни издания и в нашата страна.
Второ. Характеризирането на прехода след 1989 г. като преход към демокрация изхожда от фалшивата представа за демокрация изобщо. Обаче демокрация изобщо никога не е имало.
Преди няколко месеца известен във философските среди философ-естет в своя публична позакъсняла “отрицателна изповед”, която на пределна възраст той очевидно прави, за да снабди фамилията си с допълнителни индулгенции, допуска същата грешка.
След 16 години преход създадените нови реалности в нашата страна се стабилизират. Социалният им характер достатъчно ясно изпъква и вече не може да се прикрива.
Как изглежда демокрацията при тези условия?
Позоваване на конституцията и безпардонно неспазване на нейни категорични текстове. Ликвидиране на социалните права на наемния труд. Привилегироване на една от социалните общности, която паразитира върху гърба на останалите. На практика престъпността почти не се преследва. Голяма част от новите законови текстове се приемат без наличието на кворум в пленарната зала на Народното събрание. Немалка част от народните представители постъпват като дребни мошеници, гласувайки и с чужди карти. В деня за парламентарен контрол в пленарната зала се мяркат едва по двадесетина депутати. По нито един съществен въпрос на държавната политика не е проведен референдум. Да продължавам ли?
Както се вижда, това е окастрена, едностранчива демокрация, пронизана от класово съдържание. Тя обслужва преди всичко интересите на неокапиталистическата господстваща вече класа у нас.
Трето. Преходът се представя и като преход към пазарна икономика. Обаче и това определение е недостатъчно, защото освен капиталистическа, има и друг тип пазарна икономика. Следвайки примера на болшевишкото ръководство от 1921-1929 г., Китай и Виетнам изграждат социалистическа пазарна икономика. В значителна степен благодарение и на това за 27 години Китай отбеляза безпрецедентен на планетата скок в икономическо, образователно, научно и културно отношение. След 20-30 години той вероятно ще стане първата икономическа сила в света.
С оглед на казаното дотук, може определено да се изтъкне, че формулата “посткомунистически преход към демокрация и пазарна икономика” изопачава социалните процеси и прикрива техния истински формационен характер. В действителност същността на прехода е превръщането на сталинистко-тоталитарното обществено устройство в неговата живковистка версия у нас в неокапиталистическо. От гледище на последиците за страната и народа извънредно важен е фактът, че това превръщане се осъществи у нас в дива, криминално-грабителска форма.
През март в отдалечената 1993 г. в три последователни статии във в. “Континент” аз разкрих фарисейския характер на формулата “посткомунистически преход към демокрация и пазарна икономика”. Отчитайки неизбежността от реставрация на капитализма при съотношението на политическите сили у нас тогава, завършвам статията с пожеланието да бъде създадено в страната ни културно капиталистическо общество. А такова общество според мен акумулира в своята структура и функциониране върховите положителни постижения на капитализма и ограничава до възможния минимум последствията от неговите органични пороци.
През януари 1996 г. във в. “Стандарт” в пет последователни статии проанализирах главните насоки на формационния преход у нас от един към друг тип социологическа система и по-конкретно от сталинисткия тоталитаризъм към капиталистическо общество. Изминалите 10-12 години от посочените мои статии доказват обосноваността на направените характеристики и изводи в тях за нашето обществено развитие след 1989 г. Методологичната основа на моя анализ е категорията “социологическа система”. Нека сега отново се върнем към прехода от гледната точка на тази категория.
На Десети ноември се установи нова политическа власт. Нова, защото партийно-държавното ръководство пое съзнателно пътя към реставрация на капитализма и компрадорското привързване на страната към САЩ. Същата политическа стратегия само се задълбочаваше от следващите управляващи партии и техните правителства досега.
Новата политическа власт се зае най-напред с фундаменталното – с промяната на типа на собственическите отношения, което води и до дълбока промяна на общностно-класовата структура. Започна с увеличаващ се темп прехвърлянето в частни – наши и чужди – ръце по различни начини на огромната за малка страна като България материално-производствена, транспортна, комуникационна, административно-културна инфраструктура, създадена от 1944 до 1989 г.
За втори път в своето развитие страната навлезе в период на първоначално натрупване на капитала. Този период получи своя пълен разгул при управлението на СДС (1997-2001) и НДСВ (2001-2005). А той е характерен със своята необуздана алчност, потъпкване на юридическите и нравствените норми по пътя на грабежа и заемане на печеливши ниши в пазарното стопанство. Всички средства бяха включени в тази борба: беззаконие, спекула, корупция, мошеничество, демагогия, престъпност. Стотици грабители и мародери бяха изпратени в отвъдното от своите конкуренти, често пъти посред бял ден и в центъра на столицата. И нито един от убийците досега не е заловен и осъден. Държавата се корумпира отгоре до долу с незначителни изключения. Съдебната система е един фарс.
Водещите политически сили декларативно отхвърлят марксизма, а на дело действат според неговите научни открития. Неслучайно те се хвърлиха преди всичко да променят формите на собствеността. Промените от обществена в частна собственост са оста, около която се движи нашият обществен живот през целия период на прехода досега. Но собственическите промени водят след себе си адекватни системни промени в останалите съставки на обществения организъм, на социологическата система.
Налице е вече нова общностно-класова структура, израснала върху основата на придобилата доминиращо значение частна собственост: 3-4 % едри неокапиталисти, около 20 % средни слоеве, 20-30 % биологически деградиращи и израждащи се и останалите едва свързващи двата края.
Турцизацията на българското население, уж незабелязвана от управляващите и политическия елит, уверено напредва, подтиквана от определени вътрешни и външни сили. Започна и процес на циганизация на българското общество.
Очерта се спад на духовното равнище на народа, неграмотността възкръсна и бързо се увеличава, при това сред подрастващите. Нанесоха се и се нанасят мощни удари върху науката и образованието. Художествената култура изнемогва в редица отношения, а някои нейни отрасли са ликвидирани, например игралното кино.
Медиите почти без изключение пожълтяха. От тях от сутрин до вечер се леят грандиозни лъжи. Една от тях е повтаряната до втръсване заблуда, че в политическото пространство у нас сега имало ляво и дясно, лявоцентристко и дясноцентристко.
Основните постулати на капиталистическата идеология вече господстват в духовния живот. Само частната собственост създавала стимули за труд и развитие. Само върху нейната основа производителните сили могли да напредват до безкрайност. Капитализмът бил вечен. Споменатият вече наш философ-естет отново ни напомни тези постулати, присъединявайки се към тях в своята “отрицателна изповед”, в която той стреля срещу най-силните текстове на Маркс и се изявява като епигон с едновековно закъснение.
Така създадената капиталистическа икономическа база предопредели налагането на своя адекватна идеологическа, ценностно-емоционална опора, която я обосновава и крепи. Както се вижда, системните зависимости между елементите на социологическата система действат обективно и безупречно.
Тези системни зависимости водят и до лумпенизация на личността, която у нас прие застрашаващи размери: наркомания, проституция, престъпност, порнография и сексуална перверзия, просия.
Неслучайна е и външнополитическата ориентация, в която главен елемент е линията на компрадорщина към САЩ. През 1915 г., когато вече имаше достатъчно факти, че Тройният съюз ще загуби войната, тъкмо тогава Фердинанд и буржоазното правителство вкараха страната в Първата световна война на страната на Германия. Последиците за България са катастрофални, предизвиквайки наред с другото почти неспиращата гражданска война до 1944 г. По време на Втората световна война Борис III и буржоазните правителства обвързаха страната с хитлеристка Германия и само въоръжената антифашистка борба и участието в заключителния етап на войната срещу нацизма предотвратиха трета национална катастрофа. Ако сакскобургготските монарси и съответните слоеве на българската буржоазия ориентираха страната към губещите и в двете световни касапници, сега за трети път по принцип се повтаря същото – когато е започнал заникът на САЩ като лидер на световния капитализъм и те са се превърнали в най-реакционната държава на планетата, българските управници отново привързват страната към губещия в перспектива.
Твърдението, че заникът на САЩ като световен лидер е започнал, има сериозни основания. Външният и вътрешният дълг на САЩ са огромни. Редица отрасли на производството там губят своята конкурентоспособност. САЩ се превърнаха в най-милитаризираната и полицейска държава с претенции за световна хегемония. От нея тече като цунами към целия свят упадъчна масова култура, която развращава и принизява хората в интелектуално, емоционално и нравствено отношение. Такава култура не може да има бъдеще, тя е обречена. Не може да не се сбъдне направеното преди век прозрение на Шпенглер: западно-европейско-американската култура е пред своя завършек. Макар и най-големи замърсители на атмосферата и природната среда, САЩ не подписват протокола от Киото. Държавно-терористичната и военнолюбива хегемонистична политика на САЩ предизвиква нарастваща омраза към тях по целия свят. Нямам никакво основание да не се съглася в това отношение с блестящите анализи и характеристики на Харолд Пинтър.
Както се вижда, в резултат на прехода след 1989 г. новият тип социологическа система на българското общество в основни линии вече е налице. Той ще се утвърждава, защото Европейският съюз, към който в близките години ще се присъединим, като регионално наддържавно образувание във формационно отношение, има капиталистически характер.
Изобщо капитализмът, като обществена формация, като тип социологическа система на обществото, вече здраво ни е заклещил с всички досегашни и бъдещи последици за живота на мнозинството от населението у нас. С необикновена сила звучат стиховете на гениалния ни поет, изтръгнати от душата му преди 6-7 десетилетия, а сякаш са сътворени днес:
Ти помниш ли как
някак много бързо
ни хванаха в капана на живота?
Опомнихме се.
Късно.
Бяхме вързани жестоко.
Отново възкръсва с безусловна актуалност мечтата на Джон Ленън:
Правдата искам аз,
правда ми дай!
* * *
Какво стана със социологическата наука в този социален контекст?
Направеното до 1989 г. в областта на социологията в редица отношения започна да се руши. Престанаха да съществуват многобройните центрове и звена за социологически изследвания към различни ведомства. Не съществуват и социологическите дружества в областните и някои други градове. БСА позадрема, нейното присъствие не се усеща в публичното пространство. На конгресите й, извънредно бедни в научно отношение, присъстват по 30-40 души. Създадоха се петнадесетина социологически агенции, които се занимават главно с емпирично социологическо изследване (ЕСИ) на общественото мнение по електорални въпроси и на пазарните предпочитания на изследваните лица. С незначителни изключения ЕСИ се правят с извадки от около 1100 и по-малко изследвани лица. В повечето случаи те нямат представителен характер, въпреки обратните лъжливи декларации на агенциите. Ръководителите на последните често излизат с коментари на нивото на емпиричната теория по текущи приложни политологически въпроси по време на предизборни кампании. В агенциите се събират данни, повече или по-малко ценни, но наука не се прави. Методиката на ЕСИ измършавя – с редки изключения тя достига само до мненията на хората. Примерът на класиците – на Огюст Конт за позитивна социология, на Емил Дюркем за подход към социалните факти като към неща, на Карл Маркс за безкомпромисна обективност – се отхвърля като немодерен и остарял, за да се даде път на господстващите в западната социология субективистични парадигми. Забравя се, че принципът за обективност не може да остарее, той е вечен, защото е другото название на науката.
Институтът по социология в намален състав не функционира нормално, раздиран от вътрешни борби. Национални нихилисти господстват в Катедрата по социология в Софийския университет, където за крупното дело, сътворено от проф. Ошавков и неговите сътрудници, не се споменава и дума.
За разработката на теоретични и методологични проблеми на общата социология вече няма място. Изследователските теми са по частни въпроси, макар в повечето случаи интересни и полезни сами по себе си.
Почти всички социолози са хукнали да печелят проекти за ЕСИ, финансирани главно от чужбина, за да оцеляват. Но от гледна точка на системността на социологическата наука всичко това е разпокъсано, случайно, фрагментарно. Цели полета на социологическото знание запустяват.
Социологическите списания фактически престанаха да съществуват. Едното беше закрито поради липса на пари, а другото излиза с огромни закъснения и не изпълнява ролята си на оперативен орган за представяне на резултати от нови изследвания и разработки, за научни дискусии, за информация за научни прояви, за рецензиране на новоизлезли книги.
Печалбата и парите, като висша ценност на новото общество, заразиха и социолозите. И тук се появи шарлатания. Политическото нагаждане се поставя над науката, над обективността от някои социолози, които понякога престават да бъдат учени, а се превръщат в търговци.
Редица социолози, нагаждайки се към новите ветрове, смениха парадигмите. Изпъкват две главни ориентации. Една група социолози, сами по себе си кадърни хора, се насочиха към автори и направления, които водят за никъде. Например според мен Мишел-Фуковското следване е без перспектива, защото е пустоцвет на дървото на научното познание. Друга група социолози, също кадърни хора, се насочи към проблемите на всекидневието, една неразработена реална и важна проблематика. Но те се занимават не с действителните социални процеси, а с коментар върху изречени и неизречени думи, т.е. със схоластика, която едва ли има научно значение. Защото Шютц и последователите му с изследователските си насоки и методология са доста пооткъснати от реалните социологически проблеми на обществото.
Посочените изменения в битието на социологическата наука у нас са следствие от промените в типа на социологическата система на обществото, които се опитах да характеризирам. Те са съставна част на този тип функциониране.
Ще се промени ли тази нерадостна картина на социологията у нас? Едва ли в близките десетилетия. Защото социологията е втъкана в новата социологическа система на българското общество, която едва ли би разкрила възможности за друго развитие на любимата ни наука.
* * *
Казаното от мен не звучи оптимистично. Но аз не можех да не назова нещата с истинските им имена. През целия си живот съм постъпвал по същия начин и то открито, въпреки рисковете. И неведнъж съм патил заради самостоятелността на мисълта си и стремежа си към обективност. Защото ако науката признава само един култ – култа към истината, пътят към нея, към истината, е труден, рискован и заплашва търсещия с удари над и под кръста.
И все пак, в името на истината и на хуманизма заслужава да се рискува!
* Академично слово пред Института по социология на БАН, произнесено на 20 октомври 2005 г. , при честване на 75-годишнината на автора
