Докторант в Института за философски изследвания при БАН. Занимава се с проблемите на културната интеграция, културния мениджмънт и културната антропология. Член е на СБП. Носител на Годишната литературна награда на Съюза на българските писатели за 2002 г. за публицистика. Автор на 10 книги, сред които: “Славеят на Родопите”, “Тревожен оптимизъм”, “Преминаване”, “Животът заедно”, “Културна интелигенция и междуетническа толерантност”.
В края на ХХ и началото на ХХI век едновременно протичат два противоположни процеса: от една страна, глобализация в икономическия, социалния и културния живот, и от друга – постоянно нарастващ интерес към миналото, историята и културната идентичност на всяка нация, стремеж към утвърждаване на духовна самобитност, към повишаване на националното самочувствие.
За всички съвременни нации все по-голямо значение придобиват духовните ценности, сътворени от тях в продължение на дългата историческа еволюция. Очевидно това е своеобразна компенсация срещу прекомерната глобализация на съвременния живот. В този процес особена роля играе историческото съзнание като отражение на историята като реален исторически процес. В него историята не е само чувство и памет на нацията, не е само онова, което живее в душите, пронизва мисълта, а и съзнание за всичко, запечатано върху паметниците на култура, в научните изследвания, в документите, в историческите паметници, в реалния живот.
В научната литература наред с категориите политическо, правно, религиозно, гражданско съзнание и т. н. широко се употребява и категорията историческо съзнание. То е необходимото условие за формирането и развитието на всяко човешко общество. А историческото съзнание на българската нация, специфичните му форми на проявление отразяват съзнанието за обща историческа съдба на всички български граждани без оглед на техния етнос, вероизповедание, език и т.н. Изследвайки историческото съзнание, ние разкриваме разбирането на нацията за нейното историческо битие, историческата й памет. Без него не може да се разбере връзката между минало, настояще и бъдеще. В този смисъл една от отличителните черти на историческото съзнание е осъзнаването на логиката на историческия процес на базата на познанието. Историческото съзнание поддържа не само историческата приемственост, но и чувството за отговорност пред миналото, настоящето и бъдещото на нацията.
У нас имa редица изследвания на историята от гледна точка на формирането и развитието на душевността, светогледа, ценностната система, народопсихологията. Един от малко изследваните аспекти на формирането и развитието на националното съзнание на нашата нация се отнася до специфичното съдържание на нейното историческо съзнание. Става дума за съжителството между християните и мюсюлманите в българското пространство. Този въпрос заема важно място в нашата историческа еволюция и се отразява по определен начин върху развитието на българската нация.
Законодателно гарантираните права на малцинствата и участието им във всички властови нива с право се възприема като положителен пример за целия балкански свят и като един от признатите фактори за безконфликтността на прехода на българското общество. Вписан в контекста на съвременността, този феномен нерядко се интерпретира като иманентна толерантност на българите, която ги отличава от съседните им балкански народи – неговото разбиране обаче има своето обяснение в многовековната история, в която много поколения християни и мюсюлмани споделят общо време и общо пространство в един живот, както впрочем и в другите територии на Балканския полуостров (1). Факт е, че историческото мислене не се занимава с неосъщественото. Историята не е разказ за възможното, а за случилото се. Въпреки превратностите на историята, християните и мюсюлманите живели и живеят, общо взето, в разбирателство и добросъседство. Независимо че са спорадични и ограничени, те имат многобройни проявление. В определени моменти тези отношения се превръщат в солидарност в името на доброто съжителство. Разбира се, те не бива да се абсолютизират. Посочвам ги, защото говорят, че обикновените хора могат да живеят в условията на добросъседство и разбирателство. В нашата история са налице много факти, които показват, че корените на съвместното съжителство между гражданите на нашата страна са дълбоко в историческата съдба на нацията ни. Има много примери в близкото и далечното ни минало на съвместен живот между българите и турците, на добросъседство, сближеност и сроденост между тях.
В статията си “Турците в българската книжнина, ХV-ХVIII в.” Росица Градева пише: “Другата реалност, тази на отношенията на по-ниско ниво, на сравнително нормални отношения между отделните индивиди, християни и мюсюлмани, българи и турци, макар и не така явна и определено нежелана обаче също прозира в произведенията на българските книжовници. Всъщност самите забрани говорят най-добре за реалността, пък била тя и на най-елементарно ниво. Всъщност те забраняват една съществуваща практика. Реалност, пак така непълна, но все пак реалност. Реалност, в която мюсюлмани са канени за кръстници на деца, в която мюсюлмани и християни споделят трапезата си, в която българи и българки се влюбват и женят/омъжват за туркини и турци. Далеч сме от мнението, че това е масова практика, но че това съществува в действителност, също е без всякакво съмнение. Можем да предположим, че някои от твърденията им са може би пресилени и дори неверни, но остава все пак основното – съществуващата на най-ниско ниво взаимна толерантност, толерантност, постигната с цената на вековно съжителство”(2).
Такова мирно съжителство на двете вери са привлекли вниманието на много чужди пътешественици, преминаващи през земите на Империята. Руджер Йосип Божкович например в своите пътеписи отбелязва: “Българите ни казаха, че живеят в съгласие с турците и даже се женят помежду си”. Подобни наблюдения имат и много други пътешественици като Стефан Герлах, Евлия Челеби, К. Иречек (3). Французинът граф Д`Отрив, който е пътувал през България в 1787 година, пише, че е срещнал смесени села “наполовина турски, наполовина български, където мюсюлмани и християни живеят заедно, без да се презират, сродяват се, пият заедно лошо вино и нарушават рамазана и постите”, “не е рядкост да се видят под един покрив чалмите и иконите, коранът и евангелието едно върху друго”(4). На най-ниско ниво явно съществува взаимно уважение на обичаи и вярвания, изразяващо се в общо ползване на светилища, в уважение на църковните празници на християните от страна на спахията, които са почти немислими в тогавашна Европа. Не са голяма рядкост и смесените бракове по любов, в които жените запазват вярата си. Противно на забраните “християните отнасят в шериатските съдилища много от съдебните си спорове, включително и бракоразводните си дела, които поне на теория са от изключителната компетенция на църковните съдилища”. Съществуват приятелства, за които макар и с неохота говорят същите тези книжовници*, които се потвърждават и от документите на шериатския съд, според които християни и мюсюлмани заедно владеят работилници и мелници. “Удивителен е и образът на османския кадия, който присъства във всички жития на новобългарски мъченици.” Неизменно той е обрисуван не само като справедлив и умерен управник и съдия, което би го свързало с образа на Пилат Понтийски от християнската митология, но е надарен и с редица човешки качества, с милозливост и човещина. Разбира се, може да се предположи, че с това се е целяло най-вече да се подсили ефектът от полемиката, развита от светеца, която почти убеждава в справедливостта на претенциите му дори представителя на османската власт, но не трябва да забравяме, че той неизменно влиза в противоречие с разгневената мюсюлманска тълпа, водена от мюсюлманските духовници и авторитети (5).
Като справедлив и толерантен управник се проявява и “пашата, спасил Партений Павлович от смъртно наказание, искано от местните мюсюлмани, след като се одързостил да удари клепалото в обърнатата в джамия църква в Охрид”. Общото нещастие допринася за установяването на като че ли абсурдни за епохата и мястото отношения на взаимопомощ. “Такива събития в особено голяма степен са кърджалийските размирици от края на ХVIII и началото на ХIХ в., когато мирните жители на градчета и села, независимо от религиозната си принадлежност, еднакво страдат от жестокостите на бандите, в които впрочем се включват не само мюсюлмани, но и християни. Невероятни ни изглеждат може би някои от събитията, описани от Софроний в “Житие и страдания”, но те само разкриват многоликостта на една действителност, изпълнена с абсурди. Майката на пашата спасява живота му “зарад да не оскорбява христианите сас мое убиение”. Вече достолепен владика, Софроний 15 дни се укрива от разбойниците в турски харем “при самая кадина”(6). Тези обстоятелства правят впечатление след Освобождението и на Александра Колонтай, която през 1878 – 1879 г. живее в София (7). Али Рефик от с. Дерелий, Карловско, е участник в българското опълчение по време на Руско – турската освободителна война (8). В много села българските революционни части имали помагачи турци. Татар Ариф неведнъж е прекарвал Васил Левски през Дунава. Осман Ибрахимов от Русе при подготовката на Априлското въстание дълго е куриер на Русенския революционен комитет и пренася пощата, която служи за връзка между Гюргево и Русе. Сехер ханъм Хаджисалиева от с. Малкочово, Севлиевско, през 1878 г. укрива български въстаници. Образци на съжителство и взаимност разкриват в своите творби Захарий Стоянов, Иван Вазов, Йордан Йовков и други български писатели. “Възрастни християни преразказват спомените на своите родители, български бежанци от Източна Тракия, които през 1913 г. успели да се спасят от репресиите на турската войска, бягайки през комшулуците при съседите си мюсюлмани. А по времето на т.нар.възродителен процес тайно, но масово мюсюлманите спазвали курбанната традиция. Жертвеното месо скривали при съседите си християни, които им го подавали през комшулуците, след като преминела “проверката на хладилниците” (9).
И понастоящем в нашата страна има модели на културно и социално поведение. Това обстоятелство дава неоценими възможности за съжителство на хора с различна етнокултурна идентичност. Вече говорим не само за съжителство, а за равностоен диалог, при който не само се признава различието, а се проявява стремеж към неговото приемане, опознаване и преживяване. Много изследователи посочват, а и моите собствени наблюдения потвърждават факта, че малцинствата и мнозинството уважават културните традиции на другите и взаимно зачитат празниците си. Не рядка практика е в смесените райони да се правят дарения за религиозни храмове. В село Русалско, Кърджалийско, за нуждите на българите християни, които живеели там преди 1944 г., било решено да се построи черква. Турците са носели керемиди с катърите си чак от Кърджали, който е на 40 километра от селото. Мюсюлмани от Кърджали се включиха и в инициативата за набиране на средства за възстановяването на средновековния манастирски комплекс “Св.Йоан Предтеча”. На 15 август 1996 година бизнесменът Мехмед Арда дари голямата камбана на “Свети Георги” в града. Тя е единствената, на която е написано: “Всички християни и мюсюлмани да живеят в мир.” Правят се дарения и на Бачковския манастир. “Взаимоотношенията в ежедневието са от примерите за съвместно съществуване. Те не са само съседски. Турци участват с труд и пари при построяването на християнски храмове. Пази се споменът, че мястото за църквата “Св. Атанасий” в Асеновград е дарено от турчин. Един от първите дарители на новопостроения храм “Св. Иван Рилски” в града е турчин. Асеновградчани казват: “Турците строят чешми, българите – храмове.” Видяхме, че турчин е построил чешма и в българско гробище” (10). Исмаил Хаджимустафа дари 600 лв. за градежа на православния храм “Възкресение Христово” в руските гробища на Велико Търново, съобщава в броя си от 29 април 2005 година в. “Труд”, а в броя си от 10 май същата година вестникът пише, че християни и мюсюлмани със собствени средства са възстановили храма “Свети Георги” в с. Изворово, Търговищко (11).
Съвместното съжителство подпомага опознаването на културата на другите и приемането на различията. В нашата страна има много организации на етническите малцинства. Тяхната дейност е насочена не само към съответната общност, а и към другите, които получават възможност да опознават тяхната култура.
Почти всичко у малцинствата е свързано с нашата страна, самите форми на историческото им съзнание, мисленето им носят духа на българската история. И това обстоятелство трябва да се вземе предвид, когато говорим за българската нация като цяло и за пълноценната интеграция на малцинствата в българското общество. Малцинствата, в т.ч. и турците, искат да са български граждани и като такива да живеят и се реализират пълноправно в България. И този стремеж на малцинствата към интеграция трябва да бъде поощряван като се запазва тяхната етническа, културна, религиозна и езикова идентичност. Много християни и мюсюлмани населяват едни и същи градове и села, живеят в близко съседство. Съвместно участват в сватбените, родилните и погребалните обичаи. И това делнично общуване поддържа и засилва у тях чувството за добросъседство и разбирателство. Стремежът към интеграция обаче в никакъв случай не означава да се заличава общото и специфичното, богатството на многообразие. Главното е различието да не се превръща във фактор за разединение. Както подчертава Франсис Фукуяма, възможно е да има твърде голямо разнообразие и да се стигне до ситуация, в която хората не виждат нищо общо помежду си освен правната система, никакви общи ценности и следователно никаква основа за доверие. Тогава изчезва дори общият език за обсъждане на проблемите (12). Културните различия не трябва да се абсолютизират., а да се търси общото между тях, пътищата за тяхното съжителство и взаимодействие в едно толерантно общество, в което всеки да има достъп до материалните и духовните блага, плод на съвместното творчество на всички членове на нацията.
Всички членове на българското общество, независимо от тяхната етническа и религиозна идентичност, трябва да се чувстват отговорни пред законите, признавайки тяхното върховенство, от друга – да живеят в условията на културно многообразие и с мисълта за постигане на равностойност в управлението на страната, развиват и разпространяват своята култура.
Безспорна истина е, че родината на етническите малцинства е България. Те нямат друго историческо битие освен историческата съдба на нашата страна. България е на всички, които я смятат за своя родина, готови са да се трудят за нейното благоденствие. В този смисъл истински гражданин на дадена страна може и трябва да бъде всеки, независимо от етническото си самосъзнание, стига да носи в себе си чувството, че принадлежи на тази страна, т.е. притежава съответното национално съзнание. Както изтъкват социолозите, когато по силата на исторически причини едно население се е изградило като общност на дадена територия преди векове, приобщило се към тази територия преди векове, запазвайки етническото си съзнание, неговото национално съзнание е съзнанието за принадлежност към националната държава, в чиито граници живее. В крайна сметка всички малцинства в България могат да имат съответното етническо съзнание, но тяхното национално съзнание е българско, т.е. тяхната родина е България. И в това се изразяват някои специфични измерения на историческото съзнание.
ЛИТЕРАТУРА:
1.Георгиева, Цв. Християни и мюсюлмани в българското пространство. В: -Български идентичности. С.2003, част IV, с.7.
2.Градева, Р.Турците в българската книжнина, ХV-ХVIII век. В:-Български идентичности. С. 2001.Част I, с.129.
3.Явашев А.Разград-неговото архелогическо и историческо минало. Ч.I, С.1930, с.101-102; Божкович – Р.И. Дневник на едно пътуване.С., 1975, с.45.
4.Граф Д‘Отрив/1785/ Френски пътеписи за Балканите,ХV-ХVIII в.С., 1975, с.339.
5.Градева, Р. Пак там., с. 132.
6.Градева, Р. Пак там., с.132.
7.Вж. Колонтай, А. Из моя живот. С., 1980.
8.Тахов, Г. Али Рефик-опълченецът, сп.”Йени хаят-Нов живот”, 9/1977.
9.Георгиева, Цв. Цит. произв., с.9.
10.Райчева. В. Асеновград: споделено различие и диалогични отношения. В: – Български фолклор, кн. 1-2,2004 г.
11.В. “Труд”, 29 април 2005; 10 май 2005 г.
12.Фукуяма,Ф. Култура на просперитета. В:-Новият световен ред. С.,1999.
