В КЛОПКАТА НА ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Немските социално-критични журналисти д-р юр.н. Ханс-Петер Мартин и инж. Харалд Шуман са авторите на политическия бестселър „Клопката на глобализацията“. Привеждайки редица примери, те са сред първите, които в Германия полагат началото на аналитичното разобличаване на механизмите на глобалния капитал за неоколонизиране на света от няколкостотин мултинационални суперконцерна.
Този процес продължава до днес и се извършва с помощта на международните финансови институции (МВФ и СБ), създадени и контролирани от богатите индустриални държави. Авторите на книгата са присъствали на срещата на икономическия, политическия и научния елит около клуба Г-7, наричан от тях „капиталистическия Интернационал“. Тази среща е проведена по инициатива на „перестройчика“ Михаил Горбачов в луксозния хотел „Феърмонт“ в Сан Франциско, Калифорния, където е обсъден „новият световен ред“ и бъдещето на ХХI век. В резултат на пълното освобождаване на капитала и неолибералното комерсиализиране на глобализацията, сивите кардинали на световната икономика предвиждат разпадане на човечеството на две касти: 20% заможно малцинство, т. нар. Златен милиард и 80% ненужно мнозинство,“излишни хора“, от които модерната, високотехнологична икономика не се нуждае нито като работна сила, нито като източник на печалба. За тях няма работа, няма и препитание. Тези изхвърлени от обществото хора са заплашени в бъдеще от социална и дори биологична деградация. Антропологични проучвания на ООН, провеждани в продължение на десетилетия, са установили, че при социално слабите слоеве от населението в изследваните страни вече са констатирани фатални биологични изменения — изоставане в ръста и в умственото развитие на хората, живеещи в мизерия. А това е констатирано не само в слаборазвити страни, но и в САЩ, където обществото е силно сегрегирано. Поради ограничените ресурси на планетата и прогресивното обедняване на човечеството експертите изразяват опасение, че тази тенденция ще се запази и
, с ръст над 2,10 м, и многобройна, с пигмейски ръст от 1,30 м и с ограничени интелектуални възможности. Тази ужасяваща перспектива надхвърля визиите дори на расистите от времето на фашизмаслед няколко столетия човечеството дори ще се раздели на две раси: малобройна, заможна и физически добре развита.Книгата на двамата автори се появи малко преди многохилядните протести на алтерглобалистите в Сиатъл и Генуа и традицията на социалните форуми. Тя сложи началото на широка световна дискусия за опасностите от комерсиалната злоупотреба с иначе обективния и полезен процес на икономическата глобализация, който винаги е съпровождал развитието на човечеството. Фундаменталните изводи, които авторите правят, са резултат от анализ на катастрофалните процеси в редица икономики (Мексико, Индонезия и др.), попаднали в смъртоносната клопка на неолибералната глобализация.
Предлагаме на вниманието на българския читател уводната част от книгата на Ханс-Петер Мартин и Харалд Шуман „Клопката на глобализацията“, която дава красноречива представа за обстановката, в която се решават съдбините на населението на Земята и за манталитета на елита, който арогантно си е присвоил това право. Силно впечатление прави пренебрежителният тон на босовете на мегаконцерните, с който те коментират подчинените си, създали несметните им богатства, говорейки за тях като за полуроби, които могат да бъдат автоматизирано назначавани и уволнявани от компютър, стига само печалбите да изискват това. Тук възниква въпросът: кой за кого е създаден — икономиката за хората или хората за икономиката? Отговорът на тази дилема се съдържа в идеологията на капитализма, който допуска всички средства за постигане на максимална печалба. Но когато става дума за съдбата на човечеството или за съществуването дори само на един човек, тогава проблемите за ефективност и печалба в бизнеса губят всякакъв смисъл. Започне ли икономиката да изяжда хората, това вече е началото на канцерогенен процес в организма на обществото, който ще доведе до неговата смърт, ако имунната му система не противодейства.
Инж. Любен Аладжов и д-р юр.н. Иван Аладжов
ОБЩЕСТВОТО НА 20% КЪМ 80%

Господарите на света на път към една друга цивилизация
Хотелът „Феърмонт“ в Сан Франциско е обгърнат с легенди от световен формат. Той е институция и икона, символ на радостта от живота. Който го познава, го нарича фамилиарно „Феърмонтът“, а който живее в него, е един от успелите в живота… В неговите просторни, плюшени салони са празнували триумфалните си успехи и забогателите от катастрофалното земетресение през 1906 г., както и американските генерали от двете световни войни, основателите на ООН, господарите на концерни, както и всички американски президенти

В края на септември 1995 г. в тази обвеяна с митове и история обстановка един от тези, които сами творят история, Михаил Горбачов, приема елита на света. Защото тъкмо тук, в Президио, квартал южно от моста „Голдън гейт“, в края на Студената война американски меценати от благодарност към неговото дело му основават фондация. И сега Горбачов е поканил 500 водещи политици, икономически босове и учени от цял свят. Този нов „глобален мозъчен тръст“, както последният президент на Съветския съюз нарича срещата, ще посочи на човечеството пътя към ХХI столетие, „пътя към една нова цивилизация“.

Опитни, вещи политици от ранга на Джордж Буш-старши, Джордж Шулц или Маргарет Тачър си дават среща тук с новите господари на света, като Тед Търнър, шефа на СNN, най-могъщия медиен концерн на планетата, и с други подобни нему величия… Те са се събрали и възнамеряват в продължение на 3 дни, разделени в тематични групи, да работят интензивно с глобалните фигури от компютърния и финансовия бизнес, със сивите кардинали на икономиката, с професорите по икономика от университетите в Станфорд, Харвард и Оксфорд. Естествено, ще бъдат изслушани и емисарите на свободната търговия от Сингапур и дори от Пекин, щом става дума за бъдещето на човечеството.

Никой не е дошъл да говори празни приказки. Никому не се позволява да смущава свободните изказвания, натрапчивите журналисти са отстранени с цената на много изразходвани средства. Строгите правила на дискусията задължават участниците да се освободят от всякакви риторични увлечения. Въвеждането в темата може да трае най-много 5 минути, изказванията — не повече от 2 минути.

Джон Гейдж, топмениджър в американската компютърна фирма „Сън Майкросистемс“, открива дебата на тема „Технологии и труд в глобалната икономика“… Фирмата му просперира. Той може да поеме всички желаещи на работа, включително и чужденци без разрешение за работа. Ето защо обявява, че правителствените разпореждания за трудовия пазар са без значение за него. Той назначава „добрите мозъци на Индия“ да работят, докато могат… „Днес ние назначаваме нашите хора чрез компютър, те работят за нас на компютър и ние ги уволняваме също чрез компютър.“ В остатъка от 30 секунди за своето изказване Гейдж заявява: „Ние си избираме просто най-умните. По този начин постигнахме ефективност, която ни позволи да повишим оборота си от нула в началото… до над 6 милиона днес.“ Самодоволно се обръща към съседа си по маса и му се усмихва многозначително: „Дейвид, ти не беше толкова бърз като нас, нали?“

Този, към когото Гейдж се обръща, е Дейвид Пакард, съоснователят на високотехнологичния гигант „Хюлет-Пакард“. Възрастният, просперирал със собствените си усилия милиардер го контрира с ясния въпрос: „От колко служители имаш нужда, Джон?“ „От шест, а може би осем“, отговаря сухо Гейдж. „Без тях сме загубени. При това е без значение къде по света са те.“ Тук се намесва ръководителят на дискусията, професор Ръстъм Рой от университета в Пенсилвания: „И колко души работят сега за „Сън Системс“?“ Гейдж: „16 000. Но освен едно много малко малцинство всички те са резерв, подлежащ на уволнение при рационализиране на фирмата.“

Това изказване не предизвиква никаква реакция у присъстващите. За всички тях възможността за неподозирани по мащаб съкращения е нещо съвсем нормално. Никой от скъпоплатените мениджъри от високотехнологичните индустрии на бъдещето не си прави илюзията, че ще има достатъчно нови и добре платени работни места в този бизнес за всички желаещи, както и за която и да е друга сфера от икономиката.

Прагматиците, събрани във Феърмонт, свеждат бъдещето на света до две числа и едно понятие: „20% на 80%“ и „тититеймънт“.

20% от работоспособното население ще са достатъчни през идващия век, за да поддържат работата на световната икономика. „Тя не се нуждае от повече работна сила“, смята търговският магнат от Югоизточна Азия, Уошингтън Си Цип. Една пета от всички търсещи работа ще е достатъчна, за да се произведат всички стоки и високотехнологични услуги, които днес потребява световното човечество. Тези 20% ще участват активно в живота, в печеленето на средства и в консумирането на блага, независимо в коя страна са. Към тях могат да се причислят и някой друг процент богати наследници.

А след това? Какво ще стане с останалите 80%, които ще останат без работа? „Със сигурност — казва американският автор на книгата „Краят на труда“ Джереми Рифкин — „останалите 80% ще имат големи проблеми.“ Мениджърът на Сън, Гейдж добавя остроумно, позовавайки се на шефа си Скот Мак Нийли: „Въпросът в бъдеще ще бъде: да имаш ли обяд, или да бъдеш използван за обяд?“

Висококаратният дискусионен кръг за „Бъдещето на труда“ впоследствие се занимава с онези слоеве на обществото, които няма да имат работа. Твърдото убеждение на участниците е, че към тях ще се причислят в бъдеще десетки милиони хора по целия свят… Във „Феърмонт“ дори се изказва идеята за възникване на нов обществен строй в богатите страни, който да е без средна класа и никой не възразява срещу тази представа.

Повече внимание в това отношение се отделя на израза „тититеймънт“, въведен от стария ветеран Збигнев Бжежински… „Тититеймънт“, обяснява Бжежински, е комбинация от две думи: „ентъртеймънт“(развлечение) и „титс“ (женски гърди).1 При това Бжежински няма предвид сексуалния смисъл на женските гърди, а по-скоро хранещата им функция като източник на мляко от кърмещата майка. Скритото значение на нововъведения термин е комбинацията от отвличащи вниманието развлечения в съчетание с достатъчно храна, за да бъдат поддържани в добро състояние на духа излишните хора от населението на земята.2

Внимателно се обсъждат от мениджърите възможните дозировки между хляба и зрелищата. Обмисля се, как богатата 1/5 част от населението на Земята да развлича ненужния остатък на човечеството. При съществуващия глобален конкурентен натиск за решаване на тази задача няма да може да се разчита на социалния ангажимент на икономиката. Грижата за безработните трябва да бъде поета изцяло от други. Намирането на смисъл за съществуване и интегрирането на излишните 4/5 от населението на планетата, дискутиращите очакват да се поеме от широкото поле на доброволните обществени организации, от съседските обединения за взаимопомощ, от спортните клубове и от всевъзможни други сдружения. Общественият престиж на тези дейности може да бъде повишен, ако се въведе макар и скромно заплащане за тях, с което ще се засили самочувствието на милиони граждани“, смята професор Рой. Във всеки случай, ръководителите на концерни очакват, че съвсем скоро в индустриалните държави ще се появят хора, които ще са готови срещу почти нулево заплащане да поддържат улиците чисти или за оскъдна прехрана и подслон да работят като домашни прислужници.3

Организаторите на тридневната среща във „Феърмонт“ се изживяват като пионери на новия вид цивилизация. За съжаление поетата посока от босовете на концерните и представителите на науката води тъкмо в обратната посока — към предмодерните времена на дивия капитализъм. Светът ще трябва да очаква не социалдемократическия модел на социално-пазарната икономика с 2/3 благоденстващо общество, а неолибералният модел на глобалната икономика, която се ръководи от максималната печалба и създава обществото на 4/5 излишни хора, поддържани с дрогата „тититеймънт“.4

ИСТИНСКИ УРАГАН

В Германия… повече от 6 милиона търсещи работа не могат да си намерят постоянно работно място, това е повече, откогато и да било в историята на Федералната република от нейното основаване до днес.5 Средните нетни доходи на германците намаляват от 5 години и това е само началото според експертите от правителството, науката и икономиката. През идното десетилетие ще бъдат ликвидирани минимум още 1,5 милиона работни места в индустрията6, прогнозира Роланд Бергер, представител на една от водещите консултантски фирми във Федералната република. При това всяко второ работно място от тях ще бъде от сферата на средния мениджърски състав.7 Неговият колега, Херберт Хенцлер, шеф на немския филиал на консултантската фирма „Мак Кинси“, отива в прогнозите си още по-далече: „Индустрията ще поеме пътя на селското стопанство.“ В бъдеще производството на стоки ще предлага на все по-малък процент от населението възможност за прехрана.8

И за Австрия се съобщават все по-скромни числа за работна заетост — всяка година се закриват по над 10 000 работни места в индустрията….

Разпространяваното от политици и икономисти обяснение за този упадък се свежда винаги до една и съща дума: глобализация. Високотехнологичните комуникации, ниските транспортни разходи и неограничената търговия превръщат целия свят в един единствен пазар, е постоянно повтаряното оправдание за безработицата. Те създават глобална конкуренция и на трудовия пазар. Всички от управляващия елит, от шефовете на концерни до министъра на труда дават един и същ отговор на проблема: приспособяване, но надолу. Гражданите постоянно слушат един и същ припев за ограничения. Хор от браншови функционери, икономисти, експерти и министри непрекъснато внушава на германците, и особено на австрийците, че работят малко, а получават много, че имат дълги отпуски и често боледуват. Асистират им журналисти от пресата и телевизията.9 Консервативният „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ пише дори, че социалната държава се е превърнала в заплаха за обществото и че увеличаването на социалното неравенство е неизбежно.10 Дори германският президент приглася на този хор с подкрепящи речи, в които убеждава, че „промяната била неизбежна“ и че „всеки ще трябва да направи своята жертва“.

Явно той не е разбрал нещо правилно. Очевидно е, че не става дума за необходими жертви от всички по време на криза. Съкращенията на болничните плащания, премахването на защитата от уволнения, радикалните орязвания на социалните помощи и намалението на заплатите въпреки нарастващата производителност не са действия за преодоляване на кризите. По този начин реформаторите под флага на глобализацията всъщност прекратяват едностранно съществуващия неписан обществен договор на републиката, който ограничава социалното неравенство чрез преразпределение на благата чрез бюджета на държавата отгоре надолу. Обяснението е, че моделът на европейската социална държава бил изиграл вече своята роля и в новите условия на международна конкуренция се явява много скъп. Засегнатите разбраха тези призиви много добре и профсъюзите и социалните организации реагираха с протест. След срещата на Г-8 последваха стачка на металурзите в Германия, генерални стачки във Франция и Австрия.

Въпреки това защитниците на социалната държава водят обречена битка. Всъщност повечето аргументи на техните противници са неверни. В крайна сметка, инвестирайки в чужбина, германските концерни не създават там допълнителни работни места11, за да из-хвърлят на улицата собствените си работници. Най-често те купуват там евтино местни предприятия, веднага прореждат персонала им, и с понижени производствени разходи успяват да захранват дори с добра печалба бедните регионални пазари, нещо, което не е възможно да стане с внос на скъпи стоки от Германия. Ако им се отдаде да осъществят и експорт на евтините местни продукти, те вече реализират и свръхпечалби. Също не е вярно, че социалните ангажименти на германската държава са се увеличили експлозивно. Напротив, частта им от брутния вътрешен продукт… е дори по-малка от тази преди 20 години. Но това, което непрекъснато се изтъква като аргумент, са примери от политиката на другите индустриални държави, където съкращението на държавните разходи, понижението на заплатите и орязването на социалните помощи се прави по същия сценарий, от Швеция до Испания. Навсякъде протестите, обаче, завършват с разочарование.

Интернационализмът, някогашното оръжие на социалдемокрацията срещу подпалвачите на световни войни, отдавна вече е сменило фронтовете. По целия свят над 40 000 международни компании от различна величина, обединени в Интернационал на капитала, противопоставят един срещу друг както служителите си, така и своите държави. И това позволява използването на следната аргументация: 40% данък върху печалбата в Германия е твърде много, след като Ирландия се задоволява с 10%, а Малайзия и някои щати в САЩ въобще се отказват от този данък за определен период от пет или десет години. Или часова ставка от 45 марки за Германия? Това е много скъпо, щом британците работят за половината, а чехите за една десета. Само 33% държавна субсидия за инвестиране в нови фабрики в Италия? И това е малко. Затова държавата ни с лекота дава надбавка от 80% за инвестициите в Източна Германия.12 Хванал света в клещи, новият Интернационал на капитала изважда по този начин от равновесие цели държави и общества. От една страна, той заплашва тук и там с оттегляне на капитали и успява да извоюва драстични намаления на данъците, да получи милиардни субсидии или безплатна инфраструктура. Там, където този подход не минава, се отива на данъчно планиране в голям стил: тогава печалби се отчитат само в страни, където данъчната ставка е ниска. Затова по целия свят се констатира значително намаление на процента богати притежатели на капитали и недвижимости, които с редовно платените си данъци допринасят за финансиране на разходите на държавите. Освен всичко това господарите на глобалните капиталови потоци постоянно понижават нивото на трудовото заплащане в предприятията си и по този начин намаляват постъпленията от данъци в мизерните държавни бюджети на развиващите се страни, които се пълнят предимно от най-редовните платци — наемните работници. От тази политика в глобален мащаб държавите обедняват, обедняват и тружениците, намалява техния дял в произведения световен обществен продукт. И няма нация, която сама може да устои на този интернационализиран натиск.

Докато курсовете на фондовите борси и печалбите на концерните растат, заплатите постоянно намаляват. Едновременно с това нарастват безработицата и бюджетните дефицити. Не са нужни особени икономически знания, за да се разбере какво се случва: 113 години след смъртта на Карл Маркс капитализмът отново е поел посоката, която икономистът-революционер толкова точно е описал за времето си. „Общата тенденция на капиталистическото производство е не да повиши, а да се понижи средният стандарт на заплатите, т.е. да намали цената на труда до минимално възможната граница“ — реферира той през 1865 г. пред генералния съвет на Първия Интернационал в Лондон, без да подозира, че първобитният капитализъм някога ще бъде озаптен, макар и за кратко време. Но след реформите на социалдемократическото столетие напоследък се очертава антиреформа от глобален мащаб: към бъдещето ще се върви на заден ход; преуспелите като Хайнрих фон Пирер, шефа на световния концерн „Сименс“, вече триумфират: „Вятърът на конкуренцията се превърна в буря, но истинският ураган тепърва предстои“.

Думите на Пирер и на други знаменосци на новия глобализъм трябва да внушат, че всичко, което се случва около нас, е нормален природен процес, резултат от неудържимия технически и икономически прогрес. Това е абсолютно заблуждение. Комерсиалната глобализация съвсем не е естествено природно явление, а е продукт на съзнателно провеждана политика. Договор след договор, закон след закон, това са решения гласувани от правителства и парламенти, те вдигнаха бариерите за свободния трансфер на стоки и капитали. От либерализирането на валутната търговия през европейския общ пазар до постоянното разширение на сферата на действие на договорите за международна търговия ГАТС ръководителите на западните индустриални държави са онези, които доведоха света до състоянието, в което се намираме и с което самите те вече не могат да се справят. Въпросът, който се решава във „Феърмонт“ сега, е кой ще обядва и кой ще бъде изяден за обяд?

ДЕМОКРАЦИЯТА В КЛОПКА

Глобалната интеграция се съпровожда от една политикономическа проповед, която непрекъснато се натрапва от войнството на икономическите съветници на държавните политици — неолиберализма. Основната му теза опростено гласи: пазарът е добър, а държавната намеса е лоша. Изхождайки от идеите на водещия представител на тази икономическа школа, американския икономист и носител на Нобелова награда Милтън Фридман, повечето неолиберални правителства на Запада въздигнаха през 80-те години неолибералната догма в ръководна нишка на своята политика. Дерегулирането вместо държавния надзор в икономиката, либерализирането на търговията и на трансфера на капитали, както и приватизацията на държавните предприятия се превърнаха в стратегически оръжия от арсенала на пазарните фундаменталисти на водещите индустриални държави и на зависимите от тях международни икономически организации: Световната банка (СБ), Международният валутен фонд (МВФ) и Световната търговска организация (СТО). С този арсенал те поведоха борба за пълната свобода на капитала, която продължава и до днес. Независимо дали става дума за авиокомпании или телекомуникации, банки или застрахователни дружества, строителни или софтуерни фирми, включително и за работна сила, никой не трябва да се отклонява от спазването на принципа за търсенето и предлагането.

Сривът на партийните диктатури на социалистическия лагер придаде на това верую допълнителен тласък и глобално разпространение. След отпадане на заплахата от диктатура на пролетариата, вече се работи по-спокойно за изграждане на диктатурата на глобалния пазар. Изведнъж се оказа, че признанието за ролята на работещите в създаването на блага е било само пропагандна отстъпка за Студената война с цел да се отнеме почвата под краката на комунистическата агитация.

Но „турбокапитализмът“,13 чието разпространение по света днес изглежда неудържимо, разрушава основите и на своето съществуване — функциониращата държава и стабилната демокрация. Темпото на промените в преразпределението на властта и благата ерозира старите социални образувания по-бързо, отколкото нови могат да се появят. Сегашните богати страни унищожават социалната субстанция, която досега ги обединяваше дори по-бързо, отколкото екологичните им ресурси. Неолибералните икономисти и политици предлагат на света „американския модел“, но това внушение опасно напомня пропагандата на правителството на ГДР, което до своя край твърдеше, че се учи да побеждава от Съветския съюз. Всъщност разпадът на обществото никъде не е изявен по-очебийно от страната, в която започна капиталистическата контрареволюция, Съединените щати. Престъпността там е приела вече епидемични размери. В Калифорния, която сама за себе си е седмата икономическа сила в света, разходите за затвори превишават бюджета за образованието на щата. 28 милиона американци, което е повече от 10% от цялото население на страната, живеят в укрепени и охранявани небостъргачи и затворени крайградски зони. Американските граждани плащат за частни охранители двойно повече, отколкото държавата на полицията.

Обществата в Европа и Япония, в Китай и Индия, навсякъде се разделят на едно малцинство от преуспяващи и на мнозинство от

губещи хора. За милиони по земята вече е ясно: прогресът от глобализацията съвсем не е това, което се обещаваше. Като подигравка за тях звучи формулировката, която изрекоха правителствените ръководители на седемте водещи държави на срещата на Г-7 , в края на юни 1996 г. в Лион: „Да направим от глобализацията успех в полза на всички.“Но по този начин протестът на губещите от икономическите промени, прокарвани от мултинационалния капитал, автоматично се пренася в отговорност върху правителствата и политиците; в резултат тяхното влияние непрекъснато спада. Независимо дали трябва да възстановят социалната справедливост, или да се опази околната среда, дали трябва да се ограничи властта на медиите, или да се води борба с международната престъпност: във всички случаи това надхвърля възможностите на управляващите политици в отделната национална държава, а опитите за международно сътрудничество обикновено се провалят. И ако по всички екзистенциални въпроси правителствата се оправдават с обективните и непреодолими обстоятелства на световната икономика, тяхната политика ще застине в позата на безпомощност, а демократичната държава ще се лиши от своята легитимност. По този начин глобализацията се превръща в капан за демокрацията и за държавността.Само наивни теоретици и късогледи политици може да се надяват, че е възможно всяка година да се лишават милиони хора от работа и социална сигурност, както сега става в Европа, без някога да се предяви политическа сметка за това. Подобно нещо просто не е възможно. Различно от логиката на стратезите на големите концерни, в демократичните общества и държави не може да има „излишни хора“. Ако концерните могат да ги изхвърлят на гърба на държавата, тя няма къде да ги прати, освен ако сами не емигрират. Но тези хора имат своя глас и ще го използват по време на избори. Няма място за самоуспокоение: след социалния трус ще последва политическо земетресение.

Социалдемократите както и християндемократите няма да имат скоро повод да празнуват победа. И въпреки това се наблюдава парадоксът колко много избиратели вярват на стереотипните оправдания на политиците.

Ние не сме, а чуждестранната конкуренция е виновна, чуват гражданите във всяка втора емисия новини от устата на тези, които са избрани да представят техните интереси. От подобни неверни внушения има само една крачка до откритата ненавист към всичко чуждо. Отдавна обезверени граждани от средното съсловие търсят спасение в омразата си към чужденците, в сепаратизма и в изолацията от световната икономика. Изолираните
отвръщат с изолация. Изборните успехи на националпопулистите Рос Перо в САЩ, Жан-Мари Льо Пен във Франция и Йорг Хайдер в Австрия са потвърждение на тази констатация. Подобен исторически развой на събитията доведе през 1933 г. нацистите на Адолф Хитлер на власт в Германия.

20%-80%, обществото на едната пета благоденстващи, както го очертават за следващото столетие елитарните визионери от срещата в хотела „Феърмонт“, следва напълно техническата и икономическата логика на мениджърите на концерни и на правителствените щабове, с която те комерсиализират глобализацията. Но съревнованието за най-висока ефективност и за най-ниско заплащане е пагубно, то отваря вратите към властта за нерационалността. И това няма да го направят действително страдащите и бунтуващите се. Непредсказуемата политическа взривоопасност ще дойде по-скоро от страха на средните слоеве от обществото да не бъдат декласирани, което сега ги измъчва. Не е бедността, която заплашва демокрацията, а страхът от нея.

Отказът от правилна политика вече веднъж доведе света до глобална катастрофа. През 1930 г., една година след краха на борсите, британското списание „Икономист“, винаги благоразположено към капитала, писа: „Големият проблем на нашето съвремие е, че икономическите успехи до такава степен превъзхождат политическите реалности, че политиката и икономиката не могат да вървят в крак. От икономическа гледна точка светът се е превърнал в една всеобхватна общност. Политически, обаче, той е раздробен. Напрежението между тези две противоположни тенденции е причината за последните трусове и разрушения, на които сме свидетели.“

Най-достойната задача на демократичните политици на новото столетие ще бъде възраждане на държавата и възстановяване на примата на политиката над икономиката. Ако това не стане, драматично ускорената от развитието на техниката и търговията глобализация ще се изроди в своята противоположност и ще доведе до късо съединение на планетата. Тогава за нашите деца и внуци ще остане само споменът за златните години от втората половина на ХХ век, когато светът все още изглеждаше подреден, а промяната към по-добро — възможна.

Подбор и превод Иван Аладжов и Любен Аладжов

Бележки
1 В тази идея няма нищо оригинално. Това всъщност е древният римски принцип за „хляб и зрелища“. (Бел. на прев.)

13 Понятието „турбокапитализъм“ бе въведено през 1995 г. от американския икономист Едуард Лютуак. (Бел. на прев.)