Роден през 1969 г. в София. Завършил е международно право в Лайпциг, има следдипломна квалификация във Виена и Хановер, специализация в областта на търговското право. Защитава докторат по право към Хановерския университет. Изда-ва в Германия две книги в областта на корпо-ративното право. Автор на поредица от статии в немските списания „Икономика и право в Източна Европа“, „Източноевропейско право“ и „Годишник на източното право“. Работи като юрист на свободна практика в Хановер.
В началото на декември 2006 г. се проведоха президентски избори във Венецуела. За пореден път управляващият от 1999 г. ляв президент на страната, Чавес и движението MRV печелят изборите с голям успех — 63%, въпреки мобилизацията на опозицията. Управлението на Венецуела се е подлагало най-често на избори и за 8-и пореден път печели суверенно тази демократична проверка. Уместно е тогава да се зададе въпросът, кои са действията и явно успешните политики, гарантиращи повтарящите се победи на това сравнително ново народно движение и на неговия предводител в далечната латиноамериканска страна?
На вечно топлите южни брегове на Карибско море е разположена Боливарската република Венецуела. През 1498 г. Христофор Колумб стъпва за първи път на тази райска земя. Очарован от необичайно красивата гледка, той нарича това място „Малката Венеция“ (на испански Венецуела). Днес Боливарската република има население от около 28 млн. и заема площ от 916 445 кв. км. Бреговата й ивица е дълга 2800 км. На запад от столицата Каракас величествените Кордилери се издигат над 5000 м. Венецуела е федерална република с 23 щата. През страната тече река Ориноко, която е трета по дължина в Латинска Америка и осма в света. Половината територия, на юг от Ориноко, е покрита с непроходими тропически джунгли, които са зелените дробове на планетата. Страната има божествена природа и се счита за едно от най-красивите кътчета на земята. Тук виреят над 25 000 вида растения. Националното цвете е орхидеята и се среща в 2600 разновидности. Във Венецуела растат над 2400 вида дървета. Сред тази пищна флора живеят най-различни животни и безброй красиви птици, като червения ибис, розовото фламинго, разноцветни папагали и най-малката птичка — колибрито.
Населението също е много разнообразно, като преобладават метисите — 67%; белите са само 21%, черни 10% и индианци 2%. Хората там са едни от най-красивите на света, и особено жените. Те са смес от няколко раси и са изключително грациозни, съчетали красотата на различните нации, дошли тук от целия свят. Доказателство за това са и многобройните първи места на призове по красота, които ежегодно печелят венецуелки.
Страната е много богата на природни ресурси. Има големи залежи от злато, диаманти, цинк, въглища, мед, фосфати, никел, манган. Благодарение на находищата на желязна руда Венецуела е най-големият производител на стомана в Латинска Америка. Но най-безценното й богатство са въглеводородните залежи, които я нареждат сред първите места в света по добив на нефт и природен газ. Най-големите световни залежи на тежък петрол са в пясъците по поречието на р. Ориноко. По крайбрежието на Венецуела и особено на запад, около залива Маракайбо, безбройни нефтени кули денонощно изпомпват черно злато от недрата на земята.
И въпреки че страната е на трето място в света по добив на петрол, до 1999 г. Венецуела е типичен пример за слабо развита, суровинно зависима държава, с изключително силно изразено социално неравенство и висока задлъжнялост към международните финансови институции. Десетилетия наред тя е управлявана от двата взаимно сменящи се клептократични, корумпирани режима на партиите „Copei“ и „AD“ (силно одеснели социалдемократи и още по-неолиберални християндемократи), които се сменят взаимно след всеки вот и вследствие на договорености безцеремонно консумират финансовите облаги на властта, без да сменят статуквото на системата. Характерно за нея е, че един ограничен кръг от няколкостотин свръхбогати семейства, контролиращи тези партии, и чуждестранните нефтени компании са присвоявали всички печалби от петрола и са живеели в приказен разкош за сметка на цялото останало общество. От 1963 —1996 г. страната е изнесла нефт за около 330 млрд. долара, от които нищо не е инвестирано в социални програми за населението и в развитие на страната. Тези огромни средства са изнесени в задграничните банкови сметки (най-често в САЩ) на бившите управници, местните олигарси и северноамериканските нефтени компании. Само за сравнение — тази гигантска сума от 330 млрд. долара е 25 пъти по-голяма от изглеждащите в сравнение с нея скромни 13 млрд. долара на „Плана Маршал“, с който след Втората световна война бе изправена разрушената западноевропейска икономика отново на крака. И всичко това е приватизирано, откраднато и изнесено зад граница.
Корумпираните бивши правителства предоставят на чуждестранните петролни компании абсолютно неизгодни за страната концесии за извличане на черното злато. Стига се дотам, че за вътрешните нужди на държавата тя трябва да откупува собствения си нефт, който транснационалните концерни изпомпват от недрата й за по 1-2 долара на барел, и то на международни цени, които са до 30 пъти по-високи от разходите на концерните за добив. Вследствие на това нечувано ограбване на страната 80% от населението изпада под екзистенцминимума, и то с постоянно намаляващи доходи. Въпреки големите приходи от петрол от близо 10 млрд. долара годишно, Венецуела до 1998 г. е принудена дори да взема скъпи заеми на международните капиталови пазари и задлъжнява с 40 млрд. долара. Поради този грабеж и антисоциалната политика милиони венецуелци са неграмотни и никога не са имали възможност да посетят лекар, защото на държавата не са й оставени средства за училища и болници. Вследствие отчайващото положение на широките народни маси са избухвали периодично въстания, особено силни през 60-те, края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, а в джунглите десетилетия наред са оперирали партизански отряди.
На 4 февруари 1992 г. Боливарското революционно движение от няколкостотин ляво-патриотични офицери вдига част от армията на бунт срещу режима. Той е вследствие на социалното напрежение, бруталния подход на армията срещу партизаните и след кървавото потушаване от режима на социалдемократа Перес на народното въстание „Ел Каракасо“ през 1989 г. с 5000 убити (избухнало след драстично увеличение на цените на стоки и услуги от първа необходимост, наложено от Международния валутен фонд), което е основното събитие, определящо бъдещите действия на Чавес. Начело застава все още никому неизвестният полковник от парашутно-десантните войски, метисът Уго Чавес Фриас. Въстанието обаче е неуспешно. Бунтовниците не съумяват да вдигнат цялата армия и претърпяват провал в столицата. Затова след тежки сражения в цялата страна със стотици убити и ранени, те слагат оръжие и прекратяват борбата. Полковник Чавес оневинява всички останали участници и поема цялата отговорност върху себе си, за което е осъден на 6 години затвор.
През късната есен на същата година сподвижниците на Чавес правят втори опит за завземане на властта по военен път, който също е неуспешен. След тези две въстания Боливарският революционен кръг се трансформира в политическото движение MRV (Движение за пета република), което издига Уго Чавес за свой лидер след излизането му от затвора. На изборите през декември 1998 г. MRV печели убедителна победа с 57% (както и в последвалите два референдума и 4 вота — през 2000, 2004 и 2005 г.). Чавес става президент на Венецуела и заедно със своите сподвижници започва провеждане на дълбоки правни и икономически реформи за фундаментално преобразуване на обществото с основна цел подобряване на жизнения стандарт и връщане на достойнството на народа.
Петролът и далновидната социално-икономическа политика на правителството стават основа за истински икономически бум в страната. Венецуела бележи през 2004 г. впечатляващи 18% (!), през 2005 г. 9%, а за 2006 г. се прогнозират 8,5% годишен прираст на БВП и покачване на жизнения стандарт на цялото население. Само за последните 5 години брутният вътрешен продукт (БВП) на глава от населението се е удвоил. По данни на CEPAL за 2005 г. това е третият най-висок икономически прираст в света след този на Куба с 11,5%, на Китайската народна република с 9,5% и на Виетнам с 9%. На такова стопанско развитие може да завиди всеки гражданин от Третия свят, от страните в цяла Източна Европа и дори немалка част от населението на индустриално развитите държави, където статистиката на Евростат сочи само за ЕС над 100 млн. души като безработни и „working poor“ (работещи бедни).
След окончателното изтласкване на паразитиращите частни посредници от венецуелската нефтодобивна, преработвателна и разпределителна промишленост, притежаваща 15 000 бензиностанции в САЩ, както и множество рафинерии в Европа, новото правителство на Венецуела заделя от 2002 г. насам по няколко милиарда от приходите на нефто-долари за инвестиции в широк спектър от социални проекти за повишаване на благосъстоянието на населението. По този начин и със съществена кубинска помощ бе стартирана широкомащабна образователна програма на име „Мисия Робинзон“, която само за 2 години ограмоти цялото население на страната. Дори ЮНЕСКО наскоро включи Венецуела в списъка на държавите, ликвидирали напълно неграмотността. В Латинска Америка това е постигнато досега само още от Куба.
Огромни средства се отделят за борба с наследената масова бедност и за изграждане на нови болници, училища, университети, железопътни линии, пътища и за модернизиране на пристанищата и летищата. В градовете цари истински строителен бум. Всяка година държавата предоставя десетки хиляди новопостроени жилища на най-бедните, живеещи в сламовете около големите градове. За 12 милиона венецуелци, получаващи социални помощи или минималната работна заплата от 170 евро (която е над два пъти по-висока от тази в България!), държавата е изградила специална верига от супермаркети, в които тези хора пазаруват основните хранителни продукти на силно субвенционирани, направо символични цени, с над 50% намаление. А 1 милион от най-бедните и безработните получават тези продукти, както и лекарствата изцяло безплатно. Горивата и енергията не се облагат с данъци и акцизи. Бензинът се продава в държавните бензиностанции на цената на своята себестойност. Затова 1 литър струва само 3 цента, т.е. по-малко от 6 стотинки, а зареждането на един резервоар рядко надхвърля наши 3 лева. С тази политика на евтините горива и енергия, умишлено преследвана от правителството в Каракас, докато не изгради национална железопътна мрежа, се дава възможност за неограничена мобилност и на бедните слоеве от населението, а с това значително се покачва и неговият жизнен стандарт.
Но най-впечатляващи са постиженията на венецуелското правителство в сферата на здравеопазването. Медицинското обслужване, операциите и спомагателните медицински средства са безплатни, а лекарствата се продават в държавните аптеки на цена само 10% от себестойността им. И всичко това се предлага не само за всеки гражданин на страната, но и за всички латиноамериканци, които са влезли във Венецуела. Затова вече се наблюдава дори „медицински туризъм“ от съседна Колумбия, Бразилия и Гвияна, откъдето бедни хора след многодневни, опасни преходи през джунглите на Ориноко търсят и получават за първи път в живота си квалифицирана медицинска помощ, и то безплатно!
През последните няколко години правителството на Чавес е отделило средства за построяване на 4500 нови болници и поликлиники дори и в най-отдалечените населени места в джунглите. Временният недостиг от лекари се компенсира в момента от 30 000 кубински медици. Венецуела си е поставила амбициозната задача до 10 години да образова с кубинска помощ 100 000 лекари и да осигури във всяко населено място поне по един медик.
И въпреки тези огромни социални инвестиции през последните няколко години, страната вече е натрупала валутен резерв от завидни 50 милиарда долара и е изплатила дълговете си към международните финансови институции. Всичко това се дължи на факта, че приходите от продажбата на петрол вече не влизат в джобовете на няколкостотин супербогати семейства, на корумпирани политици и на чуждестранните компании, а постъпват директно в държавния бюджет.
Високохуманната социална ориентация на правителството в Каракас се наблюдава и във външната му политика, която се гради на принципите на международната солидарност и взаимопомощ. Така например, Венецуела инвестира в изграждане на рафинерии и нефто-проводи в Бразилия и Уругвай, с което помага за решаване на енергийните проблеми на тези страни. С венецуелски средства е стартирал и строежът на т.нар. Южен нефтопровод, с дължина 6000 км. Тя е откупила за милиарди долари аржентински дългове и с това помогна на тази страна да се освободи от опеката на МВФ и на Парижкия клуб. Каракас продава на бедните на суровини страни от Карибския басейн и Централна Америка петрол при преференциални условия, с отстъпка до 50% спрямо международните цени. Разплащанията по доставения петрол са на кредит с разсрочка до 25 години при годишна лихва само от 1% или чрез бартерна доставка на стоки. На Куба е предоставена възможността да се издължава чрез изпращане на споменатите 30 000 лекари и учители. А за Боливия доставя горива от началото на годината дори безплатно. Благодарение на стабилните си приходи от петрола и политиката на тяхното одържавяване Венецуела е мотор на серия трансконтинентални социални инициативи, каквато е осъществяваната съвместно с Куба „Операция „Чудо“. В рамките на тази инициатива над 200 000 души с ниски доходи от цяла Латинска .
Америка, страдащи от офталмологични заболявания, вече са превозени с венецуелски средства до специализирани клиники в известната с високите си постижения в здравеопазването Куба, където безплатно са им извършени очни операции и зрението им е възстановено. А от 2006 г. подобна програма на име „Мисия „Чудо“ за борба със слепотата е стартирала и в самата Венецуела и вече успешно са оперирани близо 20 000 пациенти, на които безплатно им е върнато зрението.
Венецуела си позволява да подпомага социално слабите и в самите Съединени щати (които са няколко десетки милиона), като им продава нафта за отопление през зимата с намаление от 10% в своята мрежа от 15 000 бензиностанции в САЩ. Уго Чавес предложи дори построяването на болници в пострадалите от последните урагани райони на щата Луизиана, а Куба — екипирането им с медицински персонал. Вашингтон надменно отхвърли този високохуманен жест.
Условието, което Венецуела поставя на подпомаганите страни, е те в интерес на техния собствен просперитет да преустановят неизгодните за тях контакти с институциите на международния капитал — Световната банка (СБ), Международния валутен фонд (МВФ) и замислената от Съединените щати Общоамериканска зона за свободна търговия (FTAA). Самите латиноамериканци масово възприемат тези институции като проводник на стремежите на САЩ за икономическа експанзия на юг и като основен виновник за тяхната бедност и мизерия. Така например след десетилетни контакти със СБ и МВФ Латинска Америка е задлъжняла с над 1000 млрд. долара, броят на крайно бедните с приходи под 2 долара на ден постоянно расте и достига днес ужасяващата цифра от над 320 милиона души, а неграмотните надхвърлят 200 милиона.
Уго Чавес в своите изказвания най-често назовава Съединените щати само с прозвището „Империята“, а Буш с „Мистър война“ или „Терорист №1“. Със своята антикапиталистическа и антиамерикан-ска риторика и със социалната си политика той отдавна се е превърнал в любимец на латиноамериканците и трън в очите на Вашингтон. Известна е препоръката на приятеля на управниците в Белия дом — пастор П. Робертсън, излъчена в САЩ по телевизионните канали в най-гледаното време, че е по-евтино да бъде убит Чавес, отколкото да се воюва с него.
Действията в тази насока не закъсняват. През 2002 г. правителството в Каракас стартира реализиране на своята изборна програма за връщане на приходите от петродобива на държавата. Това е свързано с цялостна подмяна на корумпираното бивше ръководство на венецуелската петролна компания PDVSA и денонсиране на сключените от него абсолютно неизгодни за страната експлоатационни договори с чужди нефтени компании, най-вече от САЩ. С тези свои действия правителството на Чавес нанася тежък финансов удар на петролните олигарси в страната и на северноамериканските нефтодобивни концерни, като им отнема възможността да източват приходите от добива на петрол.
На 11 април 2002 г., след многобройни дестабилизиращи саботажни акции, инспирирани отвън и с помощта на богатите и привилегированите от бившата система, реакционните сили и група военни правят неуспешен опит за военен преврат срещу демократично избрания президент на Венецуела. Пучистите, предвождани от индустриалеца Кармона и вицеадмирал Перес, завземат президентството след ултиматум, че ще го бомбардират, разпускат демократично избрания парламент, арестуват част от министрите и прочавистките губернатори на провинциите, както и много от привържениците на Чавес. Той също е задържан и отвлечен във военновъздушна база на карибския остров Ла Орчила. Има дори планове легитимният президент да бъде убит при инсцениран опит за бягство, ако не се съгласи да подпише официалното си оттегляне от поста, което Чавес, въпреки грозящата го заплаха, отказва да направи. В същото време текат многомилионни протести в негова подкрепа. В цяла Венецуела над 8 млн. протестират срещу кървавия преврат на Кармона. (Повечето корпоративни медии по света показват само кадри на значително по-малката античавистка демонстрация с 300 000 участници и премълчават многомилионните протести на привържениците на Чавес.)
В Каракас се стига до тежки улични сблъсъци между прочависти и полицията, която тогава е на страната на превратаджиите. По време на тези протести пучистите убиват над 10 души и раняват няколкостотин привърженици на Чавес. Но и това не сплашва масите. В продължение на цели 2 дни хората заливат улиците на страната и протестират в подкрепа на своя президент и искат неговото завръщане. Междувременно от Белия дом по телевизията поздравяват новото правителство на превратаджията Кармона и официално му атестират пълна демократичност при смяната на властта в Каракас!?
Но подстрекателите и изпълнителите на този преврат си бяха направили погрешно сметката. Мнозинството от армията остана твърдо зад демократично избрания президент Чавес. С нейната подкрепа само 36 часа по-късно президентската гвардия щурмува двореца Мирафлорес и прогонва пучистите от него. В същото време базата на острова в Карибско море, където е задържан Чавес, получава заповед за неговото освобождаване. Едновременно с това на път за о. Ла Орчила вече се намира специален щатски военен самолет, който е трябвало да отвлече Чавес в САЩ.
С хеликоптер президентът каца в двора на двореца и първите думи на Чавес към ликуващото множество и телевизионните камери са: „Запазете спокойствие! Не отмъщавайте! Не проливайте кръв!“ Погледът на човека, спасил се току-що от лапите на смъртта, излъчва необичайна доброта. За разлика от преврата през 1973 г. в Чили срещу Салвадор Алиенде пучът срещу Уго Чавес не успя. Противно на другите латиноамерикански страни във Венецуела не е престижно членовете на богатия елит да се отдават на военна кариера. Военните тук произхождат от бедните, онеправдани слоеве и затова те останаха верни на своя демократично избран президент. А голяма част от превратаджиите, които успяха да избягат на 13.04.2002 г., днес се радват на финансово обезпечено политическо убежище в САЩ.
Само за 3 години след неуспешния преврат правителството на Чавес постигна впечатляващи социално-икономически успехи — той успя да намали безработицата от 33 на под 10%, и стопански растеж от над 9%. Разковничето за тези постижения е политиката на поощряване на производствените кооперативи и тяхното щедро държавно кредитиране с безлихвени, дългосрочни заеми. Вече са изградени над 100 000 такива кооператива, в които са намерили препитание милиони венецуелци. Успоредно с успешната политика за преференциално финансиране на този вид икономически субекти е стартирана и програма за мащабна национализация с обезщетение на собствениците по пазарни цени. След успешното одържавяване на петролния сектор и съпътстващите го индустрии през 2005 г. революционното правителство разшири програмата за социализиране и върху други 2500 компании, доведени до фалит от техните чуждестранни или местни собственици, които демонтират и изнасят машините, уволняват работници и умишлено саботират производството и икономическата политика на боливарското правителство. Разбира се, при такива предумишлени действия формулата за обезщетение е съвсем друга.
Такива сценарии за стопанска дестабилизация многократно са проигравани вече в много страни по света. Във Венецуела ударът беше насочен към сърцето на икономиката — нефтодобива, електроснабдяването и частната търговска мрежа за хранителни продукти. Но армията даде решителен отпор на опитите за саботаж. Тя навлезе в нефтените полета, в рафинериите, в петролните терминали, в електростанциите и в складовете с укрити хранителни стоки и възстанови тяхното функциониране и разпределение. А скритите храни бяха конфискувани и пуснати за продажба в държавните магазини. Безкористна помощ от горива и храни изпрати през джунглите и по море Бразилия. Патриотичните, въздържани, но категорични действия на армията спасиха в тези напрегнати моменти Венецуела от кървава гражданска война.
Национализации се прилагат също и срещу земевладелци, които не обработват земите си. В такъв случай те им се отнемат и се предоставят на безимотни селяни, селскостопански кооперативи или на местното индианско население. Днес със закон е ограничена собствеността на едрите земевладелци, които нямат право да притежават повече от 3000 хектара земя (30 кв. км). Докато в края на 90-те години само 2% от богатото население държат 60% от обработваемите площи.
Формулата за преразпределение на собствеността при национализацията на индустриалните предприятия е следната: 51% стават държавно притежание, а 49% се прехвърлят като кооперативна собственост на заетите в тях работници, а съотношението може и да варира. При този модел се набляга на икономическо-финансовата заинтересованост на трудещите се и участието им в самоуправлението на предприятията. Техните директори се назначават частично от държавата и от работниците, съответно дела на кооперативната собственост. Така работниците избират и изпращат от своите редици съмениджъри в управата на предприятията.
Държавата принуждава чуждестранните предприятия да се трансформират в джойнтвенчъри (смесени дружества) в съотношение 51:49, получавайки по този начин контрол върху тях. Това са успешни действия за социализиране и демократизиране на икономическите взаимоотношения в името на просперитета и благото на цялото общество.
На неотдавна състоялата се среща на върха на двете Америки на 4 ноември 2005 г. в аржентинския курорт Мар дел Плата Венецуела предложи като алтернатива на Общоамериканската зона за свободна търговия (FTAA) създаване на общ латиноамерикански съюз ALBA (ЗОРА) на основата на икономическия съюз на Южна Америка MERCOSUR с подчертан социален характер и главна цел — борба с бедността. АLBA вече се реализира между Куба, Венецуела, а отскоро и Боливия, след идването там на власт на Движението за социализъм. Лансира се и идеята за основаване на южноатлантическата отбранителна организация SATO, разбира се без участието на Съединените щати. Фаворизираната от САЩ зона за свободна търговия FTAA се натъкна на остра критика и бе отхвърлена от повечето латиноа-мерикански страни на срещата в Мар дел Плата. Основните й противници са участничките в съюза MERCOSUR — Венецуела, Бразилия, Аржентина, Уругвай и Боливия.
Преследваната от Боливарската революция визия бе обрисувана в емоционална реч от самия Уго Чавес, произнесена часове преди срещата на върха пред въодушевена 50-хилядна публика на стадиона в Мар дел Плата. В нея той каза:
„… Ние днес сме се събрали тук да погребем тържествено налагания от САЩ проект за Общоамериканска зона за свободна търговия. … Нашата задача се състои в това да създадем една нова епоха, една нова история… за народите на Америка, изградена върху равенство, върху справедливост и мир. Само заедно можем да постигнем целта, да погребем капитализма и да построим новия социализъм на ХХI век. Това е новият исторически проект… Капитализмът не дава модел за устойчиво развитие. За ХХI век ни е необходим нов социализъм… Нека да сме радикално революционни, радикално хуманни, радикално патриотични…! Да сме радикално задължени към нашите народи и към нашата велика родина!… Дошло е време да извоюваме истинската независимост на народите на Америка! … Viva Che Guevara! (Да живее Че Гевара!)
А година по-късно в предизборната си кампания президентът Уго Чавес обеща на своите привърженици отново да спечели: „Ние сме мнозинството и ще извоюваме 10 милиона гласа.“ Той определи преизбирането си като „предизвикателство към Вашингтон“. „Ние ще се противопоставим на дявола и ще го разгромим“, обеща той пред привържениците си, имайки предвид американския президент Джордж Буш. „На 3 декември ще нокаутираме най-мощната империя на планетата. … Нашите противници не са лакеите на опозицията, а най-голямата империя на света — САЩ. Ние никога няма да позволим да се превърнем отново в северноамериканска колония“, подчерта венецуелският лидер. „Сега е часът на революцията. … Във Венецуела друг проект няма място. … Няма друг път освен да продължи боливарската революция“, каза Чавес, визирайки Симон Боливар — бореца за независимост на народите в Южна Америка. Речите на Чавес бяха отново с характерната антиимпериалистическа и антиамериканска насоченост. Той изтъкна, че негов противник на втория тур на изборите на 3 декември е американският империализъм, а не кандидатът на опозицията Мануел Росалес, който е фаворизиран от САЩ. Чавес подчерта също, че във Венецуела вече се строи социализмът на ХХI век и от 8 години се води истинска социална политика за благото на най-бедните слоеве на населението. През 2007 г. предстои страната да се преименува в Боливарска социалистическа република Венецуела, а поддържащите президента 25 леви партии и движения възнамеряват да се слеят в Обединена социалистическа партия на Венецуела. Команданте Чавес коментира изборите: „Посвещавам своята победа на смелия, отърсил се от робството, венецуелски народ, на кубинската революция, на Фидел Кастро, на победата на сандиниста Даниел Ортега в Никарагуа, на бразилския президент Лула да Силва и на всички прогресивни народи в Латинска Америка… Убедителната победа е израз на избора на венецуелския народ за социализма на ХХI век.“
В същото време милионите негови привърженици, излезли на митингите, облечени в червени фланелки и с червени шапки, залели улиците на страната в яркочервено, празнуват и пеят „Uu, aa, Chaves no se va“ (Чавес не си отивай) и скандират призивите на легендарния команданте Че Гевара — „Hasta la victoria siemre“ (Винаги до победа) и „Venceremos“ (Ние ще победим).
Приведените данни в статията са от:
— Артуро У. Пиетри, „Венецуела е за Чавес и срещу корупцията“, в. „Льо Монд дипломатик“ 11.12.1998 г.
— Игнасио Рамоне, „Чавес“, в. „Льо Монд дипломатик“, 15.10.1999 г.
— Морис Льомон, „Неуспешен преврат във Венецуела“, в. „Льо Монд дипломатик“, 17.5.2002 г.
— „Социалист с пълен портофейл“, сп. „Der Spiegel“, бр. 46, 2005 г.
— Андре Шеер, Борбата за Венецуела, Берлин, изд. 2004 г.
— Саара Вагенкнехт, Ало, президенте, Берлин, изд. 2004 г.
— Документалните филми: „Факторът Чавес“ на реж. Ралф Т. Ниймайер, „Венецуела“ на реж. Дарио Азелини и Оливер Реслер от 2005 г. и „Революцията, която не трябваше бъде излъчена“ от 2003 г.
— Дарио Азелини, Венецуела и Новата Латинска Америка, сп. „Немска и международна политика“, бр. 3/2006, стр. 317 сл.; книгата Венецуела боливарияна. Революциите на ХХI век, Берлин 2006 г.
— Инго Ниибел, Венецуела не е за продан, Берлин 2006 г.
— „Социализъм с много петрол“, в. „FAZ“ от 27.11.2006 г.
— „Революцията върви добре“, в.„Sьddeutsche Zeitung“ от 30.11.2006 г.
