Юрий Борисов е доктор по философия. Работил е като учител, университетски преподавател (1980-1990), народен представител (1991-1997), председател на Комисията по образование и наука на 37-то Народно събрание, политически наблюдател на в. “Земя”, изпълнителен директор и първи зам.- главен редактор на в. “Дума”.
Главен редактор на сп. “Ново време” и на българското издание на “Le Monde diplomatique”.
Посвещавам тези редове на двамата „жители“ на кв. „Бъкстон“, София — ядрения физик Тихомир и нехранимайкото Киро, хора с различни биографии, които си приличаха по три неща: бяха без дом, препитаваха се от отпадъците на нормалните хора и намериха смъртта си в шишета с некачествен алкохол.
През нощта на 15 срещу 16 декември м.г. жителите на Париж са свидетели на необичайна за зимата демонстрация. По протежение на оживения канал Сен Мартен една нова организация разпъва над 200 палатки в знак на солидарност с бездомните. Поканени са нормалните граждани с нормални жилища да споделят за по няколко нощи ежедневието на хората без дом. Инициативата се подема в редица големи градове на Франция — Лион, Тулуза, Лил, Бордо, Страсбург. Организацията се казва „Децата на Дон Кихот“. Неин вдъхновител и учредител е Огюстен Льогран, юрист и филмов актьор. На 23 октомври той напуска дома си с камера и 20 евро в джоба и шест седмици живее в кашони по улиците на Париж.
Акцията буди всякакви чувства — от екзалтация до насмешка. Насмешката е обяснима — няма общество без хора зад борда. Няма богатство без мизерия. Няма дами и джентълмени без неудачници. Какво искат тези „Деца на Дон Кихот“? И какво си въобразяват, че ще постигнат? Още чрез своето име „Децата“ си признават утопията. Те посочват с пръст Злото, но знаят, че когато хвърлят копието си по него, То се превръща във вятърна мелница.
Насмешката си е насмешка — обяснима, рационална, уместна. Интересно е какво се случва.
Към „Децата на Дон Кихот“ се присъединяват още три организации. Асоциацията „Право на жилище“ (L’Association Droit Au Logement — DAL), създадена през 1990 г. специално за борба с бездомничеството. Нещо като нашата, българска „Дом за всеки“, родила се през същата година, но която никой не помни и която бе пометена от цунамито на собствената си неуместност на фона на великите демократични идеи.
Втората организация се казва „Черен четвъртък“. Не онзи Черен четвъртък — 24 октомври 1929 г., когато започва Голямата депресия, най-значимата криза на съвременния капитализъм. Не е онзи „черен четвъртък“, свързван с унгарското въстание от 1956 г. Организацията взема името си от редовите четвъртъци на всяка седмица — деня, в който във Франция излизат масово малките обяви за наем и продажба на жилища. Денят, който за стотици хиляди започва с надежда и обикновено завършва мрачно за всеки, прекалил с надеждата . Почеркът на организацията е добре познат в Париж. Следят обявите и когато се натъкнат на безкрайната лакомия на имащите, се изсипват на адреси, взети от четвъртъчните вестници. Наскоро такъв е случаят със студио от 16 кв.м, обявено за 660 евро месечен наем или стаичка от 10 кв.м за 520 евро. Собственичката обяснява на „рецидивистите“, както сами се наричат членовете на „Черен четвъртък“, че „за сам взема името си от редовите четвъртъци на всяка седмица — деня, в който във Франция излизат масово малките обяви за наем и продажба на жилища.
Денят, който за стотици хиляди започва с надежда и обикновено завършва мрачно за всеки, прекалил с надеждата . Почеркът на организацията е добре познат в Париж. Следят обявите и когато се натъкнат на безкрайната лакомия на имащите, се изсипват на човек това е малко скъпо, но ако са двама, това прави само по 260 евро на човек…“ (вж.http://www.jeudi-noir.org/). Натрапниците разливат шампанско, правят си снимки и обсъждат с наемодателите цените на предлаганите жилища.
Третата организация — „Макак“, е създадена преди пет години. Нейните кръстници казват: „В градската джунгла Макаците са решени на съпротива“ (вж. http://www.macaq.org/). И в тази джунгла, на квартално ниво, те с много настроение организират концерти, изложби, трапезарии за бездомни и гладни. И както си е с квартални цели, организацията полага основи на „Макаци без граница“.
Трите организации — DAL, „Черен четвъртък“ и „Макак“ се притичват на помощ на „Децата на Дон Кихот“ по свой си начин — на 11 януари в 17 часа откриват „Министерство на жилищната криза“. За целта окупират бивша банкова сграда от 1000 кв.м, изоставена от три години на „Rue de la banque“ 24, метро „Bourse“. И обявяват неговото предназначение: място за дебати; център за документиране на жилищната криза; юридически консултации, свързани с проблема „настаняване“; културен център; мултимедийно пространство и …. министерско кафене! Стотици парижани се отзовават на поканата. Сградата не може да ги побере и „откриването на министерството“ се излива на улицата с рок концерт.
Междувременно политиците реагират. Едни от първите, които подкрепят исканията на „Децата“, са кметът на Париж Бертран Деланое и първият секретар на Френската социалистическа партия Франсоа Оланд. В своя декларация от 31 декември президентът Жак Ширак остро поставя въпроса за правото на жилище. Шефът на управляващата партия, настоящ министър на вътрешните работи и основен претендент за Елисейския дворец, Никола Саркози заявява: „Моето желание е, ако бъда избран за президент, след две години никой да не бъде принуждаван да живее на тротоара и да умира от студ.“ Правителството разглежда на 17 януари проектозакон за социално интегриране, който третира въпроса за правото на жилище. Предвидено е в края на януари 2007 г. проектът да бъде включен в дневния ред на Сената, а до края на февруари — в дневния ред на Националната асамблея. Планирано е финансирането на нови 160 хил. социални жилища. Планирано е разкриването на хиляди допълнителни места в центровете за спешно настаняване и увеличаване на времето на престой в същите тези центрове.
„Децата на Дон Кихот“ със сигурност са доволни. Никой не е мислил, че организация на няколко седмици ще постигне такъв успех. Може би това се дължи на факта, че за Франция 2007 г. е важна година на избори. През май ще бъде избран президент на републиката. И всички политически сили са внимателни, учтиви и готови на диалог. Неслучайно неколцина кандидати за президент поемат ангажимент да говорят за своите програми в т.нар. Министерство на жилищната криза. Естествено гражданското общество се възползва от готовността за щедрост. Води битки. В разказания случай — постига успехи. В същото време преподава уроци — ако демосът се чувства важен само един ден в годината или веднъж на няколко години, то той е загубил предварително всяка битка. Това го знаят и децата на „всеки четвъртък“ и децата на „маймуните“, оцеляващи в обществената джунгла и децата на Онзи, от върха на чието копие треперят всички „вятърни мелници“ — неуморимия, неумолимия, вечен Дон Кихот.