Севелина Гьорова е доцент, доктор на изкуствознанието. Дългогодишен преподавател в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ по театрална критика и увод в театрознанието. Секретар на Съюза на артистите по проблемите на театралната критика и председател на българския център на Международната организация на театралните критици (АИКТ) — 1970-1989 г. По-важните й театрални изследвания са „Театрален триумвират“ (1981), „Триединството на театъра“ (1984), „Малка театрална сага“ (1997 г.), „Лиляна Тодорова и чудото на детския театър“ (2001), „Ловци на мигове“ (2002).
Необходимо встъпление
Обикновено юбилеите са повод да напишем за един творец и да се опитаме да определим мястото му в националната ни култура. Моят подтик да напиша за творчеството на Николина Томанова, една от най-талантливите представителки на театралното поколение от втората половина на двайсети век, е друг. Гневя се, че нейното име все някак се заобикаля или премълчава, докато хора с далеч по-малък принос непрекъснато се изтъкват. И последната капка, с която чашата преля, бе „юбилеят“ на Драматичен театър „София“ по случай 40-годишнината от основаването му (в началото под формата на Театър за поезия и естрада). В словото на сегашната директорка Доротея Тончева на този театър бе приписана такава дисидентска биография, каквато и най-смелото въображение не може да нарисува. Събрали се 17 души артисти в далечната 1966 г., изгонени от театрите, разбира се, по политически причинии решили да си създадат свой театър. Този театър се нанесъл в отдалечената от центъра сграда на бившия Театър „Трудов фронт“, за да не бие на очи и започнал един дисидентски, критичен репертоар все с недолюбвани от властта режисьори като напр. Вили Цанков.
Седяхме в залата мнозина свидетели на събитията и не можехме дума да промълвим от удивление. Такова разминаване с истината, такава груба подмяна на фактите. Театърът на поезията и естрадата беше поредното недоносче на поредната злополучна театрална реформа през онези далечни години. След като неговият пръв директор Андрей Чапразов за много кратко време се убеди в невъзможността му да съществува даже като някаква естетическа платформа, той премина под ръководството на артиста-рецитатор Иван Чипев. А Чипев тогава олицетворяваше тоталната власт — директор на Дирекция „Театър“, ректор на театралната академия, а вече и директор. В този театър се постави „Легенда за Гоце“ от Венко Марковски, който тогава се толерираше от властта заради пробългарските си възгледи и постановката се игра не в някой ъгъл на театрална София, а на сцената на Народния театър. Заради отказа си да играе централната роля и заради неблагоразумието да си каже мнението за несъстоятелността на произведението именитият наш актьор Иван Раев бе изпратен отново в провинцията. Софийското му назначение беше анулирано. Този театър беше пред закриване, когато за негов директор бе назначена Николина Томанова. И вместо да подпише протокола за прекратяване на неговата дейност, тя, с цената на огромни усилия, успя да го направи театър на Софийската община. И освен че постигна изграждането на първокласна трупа, в която единствено не се влизаше с ходатайства, тя съумя да състави едно изключително по ерудиция и талант литературно бюро и да включи в репертоара творби, дотогава непознати на публиката заради своя оригинален критически патос. За този принос във въпросния „юбилеен“ доклад Томанова беше спомената в поредицата от директори на театъра, сред които имаше мнозина, задържали се за по няколко месеца. А Вили Цанков дойде в него след 10 ноември 1989 г.
Мисля си понякога защо е такава нейната театрална съдба. Дали самият творец трябва да се грижи за признанието си, или за него да говори творчеството му и добрата, честната, непреднамерената театрална памет. Очевидно трябва да вярваме, че вторият път е по-верен. Но тъй като на практика това не се случва често, реших да напиша за нея без юбилеен повод.
Първи творчески години
Родена е в Карлово в семейство, предано на революционните традиции, и дало най-свидни жертви в антифашистката борба. Расте сиротно, без баща. Той емигрира в Америка, когато тя е само на 40 дни! Майка й работи по фабриките, за да припечелва хляба. Но от друга страна, детството й е свързано с изключителната атмосфера на красота и изкуството, които започват още от потъналия в цветя карловски двор и се пренасят върху платната на нейния вуйчо, големия български художник Петко Абаджиев. Изобразителното изкуство, музиката, театъра — това са нейните свeтове. От дете учи цигулка и завършва музикалната гимназия в Пловдив. За жалост неправилната постановка на ръката й от първите й педагози не й предрича някакво голямо бъдеще като цигулар. И тя се отказва от музиката и постъпва в Софийския университет в специалността славянска филология. Но още на следващата година, без да каже на майка си, кандидатства в Театралната академия и е приета и в двете специалности — актьорско майсторство и режисура. Избира режисурата и учи отначало при Георги Костов, а след това при Гриша Островски. Дипломната й работа е „Маскарад“ от Лермонтов във впечатляващото изпълнение на Йордан Матев и Стефка Кацарска. Макар че тя поставя само отделни сцени, а не цялата пиеса, нейният спектакъл се играе във Военния театър, който тогава ползва сцената на Студентския културен дом. Разпределена е в Старозагорския драматичен театър, където поставя и едновременно с това играе. Тя е Елка от „Гераците“ по Елин Пелин, постановка на Стефан Сърчаджиев, Яна от „Светът е малък“ на Иван Радоев. Гостуваи като актриса във Великотърновския театър, където играе Алгара от „Еленово царство“ на Георги Райчев. А сама поставя „Село Борово“ от Крум Велков със сложни, впечатляващи масови сцени, „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир, любима нейна пиеса, към която ще се върне и по-късно. Нейните изяви са забелязани и тя е поканена като режисьор и актриса в Пловдивския драматичен театър, един от най-добрите ни театри. Но тъй като вече е омъжена и семействотойе в София, тя се явява на конкурс за асистент-режисьор в Народния театър и е избрана сред многочислени кандидати.
В Народния театър „Иван Вазов“
От този период аз вече лично я познавам. Не си спомням друг случай, в който длъжността асистент-режисьор да е имала по-голямо творческо значение. Тя поемаше работата с двойните състави на пиесите, репетираше за въвеждане на нови изпълнители, а и сама правеше постановки, които бяха оценявани много високо. Такава беше „Тежко обвинение“ от Лев Шейнин, където тя съчета всички творчески поколения в театъра в незабравим ансамбъл. Работеше наравно с гръцкия режисьор Такис Музенинис върху постановката на „Антигона“ от Софокъл. Без нея той трудно би се справил с непознатия състав. И досега в мемоарните книги на наши артисти срещам редове, изпълнени с обич и благодарност към нея. Николина стана неразривна част от големия колектив на Народния театър и изигра на неговата сцена роли като Елка от „Гераците“ на Елин Пелин, Лиза от „Живият труп“ на Лев Толстой, Исмена от „Антигона“ на Софокъл. Последваха незабравими други нейни постановки като „Нощна изповед“ от Алексей Арбузов, където Андрей Чапразов в Хигинс направиот репертоара. Започна репетиции и върху пиеса за Антоан дьо Сент Екзюпери в главната роля. Но той внезапно почина и тя не пожела да го замени с друг артист. След време постави същата пиеса в телевизията с Любомир Кабакчиев. Тази постъпка е точно в неин стил. Тя винаги вижда единствено точния изпълнител и гради своя замисъл върху него и заедно с него. Умееше да създава незабравима атмосфера по време на работа и актьорите обожаваха да репетират с нея. Тя е може би едно от редките изключения, в които режисьорската взискателност се проявява с умение и такт, а не с крясъци, които травмират изпълнителите и изнервят атмосферата. По едно време бяхме с нея в един и същи кабинет и съм я запомнила вечно забързана, вечно в движение към новата творческа задача.
една от най-силните си роли или „Двама в новия град“ от Камен Калчев, която прозвуча толкова критично, че набързо бе свалена с Йордан Матев
Директор или раждането на Театър „София“
И ето, дойде 1964 г. с поредната опустошителна театрална реформа. Театър „Трудов фронт“ беше закрит. А любимите на публиката негови артисти бяха придадени към Военния театър. Една част, разбира се. Мнозина останаха без работа. Създаде се Театър „Сълза и смях“ (две години по-късно), но той пък трябваше да се формира от наличните в столицата артисти, да не се кани никой от провинцията. Зае сградата на дотогавашния филиал на Народния театър, осакати неговата продукция, остави го да се изявява само на голяма сцена. По-сетне се откри малката камерна сцена на IV етаж. Създаде се и този недомислен Театър на поезията и естрадата, за който стана дума. След поредица неуместни директори го пое Николина Томанова. И доказа какво може да направи при нелеките тогава условия на пълно одържавяване един мислещ творчески и притежаващ организационен талант човек. Само за един-два сезона тя освободи трупата от ненужните хора, привлече млади и талантливи артисти и създаде състав без нито една мъртва душа в него. Трябва да имаш мъжеството и волята да извършиш всичко това. В този театър ходатайствата не минаваха. Невъзможно беше да се назначи човек с протекцията на Министерството — тогавашната много честа практика, която създаде термина „парашутисти“ за появилите се в софийските състави хора, които не бяха показали творчески качества. Само веднъж това се случи с една актриса, и то в отсъствието на директорката. Но то придоби такава гласност, че навярно виновниците за това изключение горчиво са съжалявали за самочувствието си на театрални управленци.
Новият театър се роди с постановката на Николина Томанова на „Виелица“ от Витали Раздолски, една сложна, полифонична картина на руската революция с главна фигура в нея трагичната личност на големия поет Александър Блок. Играеше го с вдъхновение Коста Цонев. Но да битува в Студентския дом, място за все някой бездомен софийски театър, както беше впоследствие с Младежкия театър, за Николина не беше никакво решение. Тя успя с неимоверни усилия да получи сградата на бившия вече Театър „Трудов фронт“, да го ремонтира, да го направи уютен. И той се откри с пиесата „Вяра“ от Тодор Генов, една много интересна и съвършено различна от трактовката в Народния театър постановка на Васил Луканов. И започна един интензивен творчески живот, в който младостта и острата съвременна рефлективност на трупата се съчетаваха с подходящ репертоар и млада, търсеща режисура. Почти всички изгонени от другите театри за самостоятелно мислене автори-драматурзи бяха приютени от нея в едно знаменито литературно бюро — Иван Радоев, Първан Стефанов, Константин Илиев и изгоненият от Сатирата Стефан Цанев, който сега, на въпросния юбилей, навярно не успя да си спомни тези събития. В Литературното бюро влезе и театралният директор Иван Русев със своя богат административен опит. Това уникално художественозвено превръщаше всеки художествен съвет в задълбочена дискусия за развитието на театъра, за неговата художествена линия, за постиженията и недостатъците на всеки отделен артист. Театърът постави за първи път автори като дълги години премълчавания Александър Копков с неговия многократно забраняван в Съветския съюз „Златен слон“, Александър Вампилов, едно ново и ярко име на съветската драматургия с „Миналото лято в Чулимск“. Постави се „Франк V“ от Дюренмат, „Опера за пет пари“ от Бертолд Брехт, който тогава почти не се играеше в България. Класика и съвременност се съчетаваха с една наистина нова, модерна театрална рефлексия, която властно привличаше публиката и особено младите хора.
Николина не само творчески изгради този театър, но направи необходимото той да има своя нова сграда. Почти век в София не беше строена театрална сграда. Известно е, че Сатиричният театър се подслони в бивша топлоцентрала. Днешната сграда на Театър „София“ е нейно дело. При все че на тържественото откриване пропуснаха да я поканят. Наглед тя не обърна внимание на този факт, но едва ли й е било леко.
Самата Николина, претоварена от организационна работа, можеше да поставя само по една пиеса годишно. Но нейните спектакли се помнят. По нейна поръчка Стефан Цанев започна работа върху историческата си трилогия, първата от която беше „Събота 23“, един спектакъл, за който тя се бори да преодолее цензурната забрана, една уникална сага за погрома на Септемврийското въстание, където цялото действие се развиваше върху горящ подиум, като нестинарски огън. Колко ярки бяха в него изпълненията на едни от най-обичайните и ценените от нея артисти — Невена Мандаджиева, Руси Чанев, Доротея Тончева, Коста Цонев и много други. Тя постави по необичаен начин класическата творба на драматургията ни „В полите на Витоша“ от Пейо Яворов. За първи път се показваше криминалния, сензационен поглед на част от обществото към трагедията на големия поет. „Момчета“ от Виктор Розов, оригинална драматизация по „Престъпление и наказание“ на Достоевски бе една незабравимакартина на дълбокото човешко страдание, на неумолимата борба между доброто и злото и във философски, и в социален план. Новата българска пиеса „Женски години“ от Първан Стефанов и Надежда Драгова бе суров, правдив разказ за тежките миграционни процеси у нас. Николина експериментираше с млади режисьори. На малката сцена на този театър Пантелей Пантелеев разгръщаше своите философски притчи за човешката устойчивост, но и за нейната ранимост. Стефан Стайчев постави „Луна за несретници“ от Юджин О’Нийл с незабравимото изпълнение на Досьо Досев и Белла Цонева. Невъзможно е да се изброят онези духовни празници, с които Театър „София“ даряваше своите зрители, особено младата аудитория. Трупата направи триумфални турнета в Съветския съюз, в Румъния. За постановки се канеха видни режисьори като Бено Бесон от ГДР, Галина Волчек от Театър „Современник“ в Москва и др. Бесон постави много оригинално „Както ви се харесва“ от Шекспир, постановка, която беше направил и във Фолксбюне в Берлин, като даваше превес на българските артисти. Но нашата критика и дума не обели за нея под угрозата, че била формалистична.
В театъра се създаде клуб за творчески срещи с творци от различни изкуства. Откри се изложба на Дечко Узунов. Отбеляза се годишнина на режисьора Желчо Мандаджиев, която официално беше пропусната поради някакви негови незнайни грехове като ръководител на Сатиричния театър. Там имаше незабравими вечери с Димо Казасов, Владимир Трандафилов, Боян Дановски. Създаваше се сърдечна, неофициална атмосфера, предразполагаща за откровени творчески изповеди. И цяла театрална София се тълпеше в тясното клубче.
Така живееше и работеше един разкрепостен от догмите театър, млад по своя дух и по творческото си дръзновение, театър наистина от единомишленици, където проблемите се обсъждаха публично, по същество и всеки имаше право на свое мнение. А голяма част от времето на директорката Николина Томанова минаваше по разни инстанции и в даване на обяснения било за някой спектакъл, било за някаква друга нецензурирана изява. Не всички планове успяваха да си пробият път. В една такава безуспешна акция участвах и аз като приятел на театъра. С цялото литературно бюро отидохме да настояваме да се постави „Ковачи на мълнии“ от Иван Пейчев. Но не би. Красноречието явно не ни достигна.
Режисьор в Младежкия театър и в Театър 199
През 1977 г. посред театралния сезон тя беше уволнена. За какви театрални грехове, така и не стана ясно. Назначиха я режисьор в Младежкия театър и там работи до 1986 година. Постави цяла поредица пиеси, които отново издаваха съвременната й чувствителност пристрастията й към остра, динамична композиция, към ярки характери. Тя се върна към първата пиеса на Иван Радоев „Светът е малък“, за да докаже нейната непреходност във времето. Постави „Единайсетият час“ час“ от Стефан Цанев по мотиви от творчеството на Тургенев. Вихрен и завладяващ, истински комедиантски разгърнат беше спектакълът „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир с Йорданка Кузманова — Катерина, и Иван Несторов — Петручио.
С актьори като Георги Кадурин и Стефан Мавродиев тя намери общ език. Пряма, истински отдадена на театъра, тя се стремеше да съдейства Младежкият театър да бъде верен на своето предназначение. Нейните спектакли носеха този младежки дух. Те бяха винаги великолепно темпоритмически композирани, наситени с динамични характери, с чувствителност към съвременните проблеми. Винаги открита към новата българска пиеса, тя постави за първи път нови български творби като „Отвъд миражите“ от Драгомир Асенов или „Случаен роднина“ от Светослав Мичев. А „Старият дом“ от Алексей Казанцев прозвуча с такава богата атмосфера, с толкова съкровена поетическа изповедност, в които се врязваха просто дисонансите на нерешените обществени проблеми, въпросите на будната гражданска съвест. Тя винаги е била склонна да се бори с недостатъците на драматургията в името на съществения обществен проблем, какъвто беше случаят с постановката на „От 3 до 6“ от Александър Чхеидзе, където помня незабравимото последно изпълнение на Лора Керанова на сцената.
Последните си творчески години Николина Томанова беше режисьор в Театър 199. Тя сама пожела да работи там. Харесваше й както камерното пространство (никога не е била по гръмогласния, приповдигнат театър), така и свободния статут, който позволява да се работи само с гостуващи артисти. По този начин тя можеше да работи с творци, които й допадаха, носеха тази освободена художествена природа, която тя толкова цени и се стреми да развива у изпълнителите. Така се създадоха „Спортни сцени“ от Едуард Радзински, където актрисите Цветана Манева и Аня Пенчева създадоха запомнящи се роли или „Вечерята“ от Жан-Клод Брисвил, един дълбок и забележително остроумен диалог на Георги Черкелов — Талейран, и Стоян Алексиев — Фуше. А в една по същество чисто развлекателна пиеса като „Яздили ли сте камила“ от Алдо Николай тя създаде с Катя Зехирева една от най-запомнящите се нейни последни роли, дълбоко психологическа, трагична и същевременно ексцентрична, ярко характерна. Незабравимо е също партньорството на Белла Цонева и Стефан Данаилов в „Чин-чин“ от Франсоа Биеду.
Не познавам по-безкористен човек
Николина има роля в изграждането на творческата кариера на мнозина от най-бележитите ни съвременни актьори. Някои от тях тя разкри в неочаквана светлина, други съзря в незрелите им още роли на провинциални сцени и ги покани в столицата, за да заблестят под светлините на прожекторите техните истински творчески качества. Но тя не би ми простила каквото и да е конкретно позоваване, убедена, че в работата с талантлив актьор самият режисьор се обогатява и развива. В годините на трудности, на вечни театрални преустройства, не загуби хъс към работата си. Пътуваше и в провинцията, за да поставя пиеси като особено беше привързана към Стара Загора, там, където е започнала професионалния си път. Най-сетне я поканиха и в Театър „София“, където на камерна сцена реализира „Клоунът Джой“, документална пиеса от Джеръм Килти за връзката — творческа и емоционална, между Бернард Шоу и актрисата Патрик Кембъл. Не мога да пропусна и такава оригинална нейна работа като „Цезар и Клеопатра“ от Бернард Шоу на сцената на Пазарджишкия драматичен театър.
За този активен и плодоносен творчески път тя не получи никакво отличие. И никога не се е стремяла към това. Не беше удостоена със звание, защото забрани на своя театър да я предлага. А отвън така и никой не се сети кой стои зад успехите и високото творческо ниво на един от най-добрите тогава столични театри. Не го завоюва и в качеството си на секретар на Съюза на артистите в България, където работехме с нея заедно в продължение на два мандата. И съм се удивлявала как тя с невероятна енергия съчетаваше задълженията си на секретар с ръководене на цял театър, като се стремеше едното да помага на другото, а не да пречи. Не познавам и по-безкористен човек. За постановките си в театъра й се полагаше хонорар. Никога не пожела да го получи. А когато постави с проникновение и дълбочина „Кой се страхува от Вирджиния Улуф“ в частния театър „Алтернатива“ реши, че в тежките финансови условия на съществуване на този род театри даже е престъпно да се поставя подобен въпрос. Намирам, че това е най-старомодното нещо в нея, но то е непоправимо. И никакви условия и изисквания за синхрон с пазарната икономика не могат да й повлияят.
Приятелството
Театралните приятелства на Николина са и лични, човешки приятелства. Може би, защото театърът изпълваше целия Ј живот. Това беше нейният свят. И навярно още нещо — страстта към пътуване. Но и тази страст се насочваше към възможността да се гледа театър, да си съизмерим с чуждите постижения, да открием нещо ново и интересно. Тя е една от постоянните величини и в моя личен и творчески живот. Трудно ми е да открия в сложните перипетии на театралната си съдба друг човек, който с такова постоянство и така безкористно да ме е подкрепял. Когато след две уволнения пак се върнах в Народния театър, тя енергично отвори вратата на кабинета си и като ми посочи отсрещното бюро, каза: „Заповядай“. Когато отново ме уволниха, отвори пак вратата и в качеството си на директор на Театър „София“ каза: „Заповядай, добре си дошла в един по-малък театър“. Не се възползвах от тази възможност, но жеста Ј запомних за цял живот. Това чувство на приятелство, на почтеност, на постоянни и аргументирани театрални пристрастия я съхраниха като цялостна и стойностна личност. И това е обяснението защо тя, за разлика от общо доста славолюбивото наше съсловие, е така равнодушна към славата, към популярността, към суетния шум. Мисля си, че това навярно идва и от ясното съзнание, че тя както малцина от нас съумя да реализира своята мечта за истински съвременен театър. Направи го въпреки трудните обществени условия, въпреки ограничеността на театралната бюрокрация и толкова присъщата ни творческа завист. Направи го с ум и сърце, с един необикновено силен характер, без какъвто и най-безспорният талант би пропаднал.
Театрална импресия или верният избор
Може би театралните хора са много наивни, но те вярват в безсмъртието на своето изкуство. Убедени са, че някъде там, в ъглите на сцената, в сенките на натрупаните декори, има нещо от аурата на предишните театрални поколения. И тя оказва своето магическо въздействие върху сегашните творци. При цялата своя гъвкавост и рефлективност сценичното изкуство е еволюционно. То не може нито да възникне на празно място, нито да секне без да остави следи. И това ние наричаме театрална традиция. Андрей Чапразов казваше, че е поклонник на великите наши актьори от началото на века. Не е било възможно да ги гледа, но ги носи в сърцето си. Така в своя наситен творчески път Николина изгради едно свещено място — старата, тясна сграда на бившия Театър „Трудов фронт“, където сега се помещава Малък градски театър зад канала. И сега тази сграда ни въздейства по някакъв необичаен начин. И сега там творят нови актьори и режисьори. А най-малкото, което може да се каже за тях, е, че са равнодушни и рутинирани. В тях има искрица от онова горене, което през 70-те и 80-те години на миналия век ни караше да преживяваме истински театрални празници. Може би Николина смята тези редове за една чиста театрална импресия, но аз си мисля, че някъде дълбоко в себе си тя носи увереността, че когато е напускала Софийския университет и е заставала пред изпитната комисия на Театралната академия, е направила верния избор. Благодарение на него няколко поколения зрители са съпреживявали радостта от нейното жизнерадостно, дълбоко, остро съвременно театрално творчество.
