Доцент Георги Манолов е роден през 1958 г. в София. Доктор по политология. Работи в областта на теорията в политиката, елитарните теории, политическите системи, политическия маркетинг, предизборните кампании, финансирането на партиите. По-важни монографии: „Сталинизмът като модел на тоталитарното общество“ (1995); „Политология“ (1996, 1998, 2004); „Възникване и развитие на идеите за елита през древността и Възраждането“ (2000); „Предизборната кампания — теории и практики“ (2001); „Българският преход: политически митове и реалности“ (2004). Ректор и един от основателите на Колежа по икономика и администрация в Пловдив. Чете лекции по политология и политически маркетинг.
Разглеждането на феномена „предизборна харизма“ ще започнем с кратко уточняване на понятието „харизма“1 и неговата научна същност, след което ще изясним проявленията на лидерската харизматичност в предизборната борба. Това се налага, защото на харизмата като важно политическо явление у нас все още продължава да се гледа като на нещо второстепенно или несъществено.
Дефиниране на понятието
Същността на харизмата най-задълбочено е разгледана от М. Вебер в труда му „Социология на господството“, който я детерминира в няколко пункта: най-напред, авторът твърди, че харизматичното означава, че „естествените водачи в психическа, физическа, икономическа, етическа, религиозна или политическа беда са били не назначени служители…, а носители на специфични и възприемани като свръхестествени (в смисъл на неприсъщи на всекиго) дарби на тялото и духа“; на второ място, „носителят на харизмата поема подходящата за него задача и изисква подчинение и следване по силата на своята мисия…“, която се „решава от успеха“; на следващо място е важно да се каже, че харизмата зависи най-вече от „личната квалификация“ и характера на водача, което „по правило е малко по-различно качество“; и, накрая, Вебер изтъква, че харизмата отхвърля планомерното придобиване на пари и че „чистата харизма е противоположна на всяко урегулирано стопанство — тя е… властта на нестопанствеността…, когато се отправя да търси материални блага, подобно на харизматичния… герой“2 . Или според учения „лидерската харизма“ преди всичко трябва да се схваща като вид личностна изява на водачите, надарени с божествено привлекателни качества, които се борят за властта или пък притежават съответните властови ресурси в управленската йерархия.
Освен това М. Вебер развива тезата за т.нар. харизматичен герой, който обаче не извежда властта си от разпореждания или закони, а „… я спечелва и задържа само чрез изпробване на своите сили в живота. Той трябва да върши чудеса, ако е пророк — пише авторът, — и героични подвизи, ако е военен водач. Преди всичко обаче трябва „да изпробва“ своето Божие пратеничество…, като изведе до благополучие онези, които му отдават вярата си“3 .
Принципно важно е да се отбележи, че М. Вебер не разглежда тесногръдо същността на харизматичното лидерство, натиквайки го само в „руслото“ на властовия феномен. Противно на някои твърдения, немският учен е един от първите, които обосновават ролята на „харизматичния герой“ в предизборните кампании. Проучвайки една от президентските кампании в САЩ (в началото на ХХ век), той смята, че ако съществува някакъв „герой“ с пленителна харизматичност, то той „се стреми да разруши господството на партийните техници чрез прилагане на плебисцитни форми за определяне на водач!4 На тази теоретична база имаме всички основания да изведем една работна дефиниция на съвременното харизматично лидерство (включително и на т.нар. предизборна харизма), а именно: това е ярка изява на цял комплекс от политически, ораторски и други качества, които „омайват“ огромна аудитория чрез ловко използване на идеологически и пропагандни постулати в името на конкретна идея или кауза. С други думи, харизматичният лидер преди всичко е лидер трибун, лидер на публиката и лидер на масите5 , който със силата на своя личен чар и обаяние умело налага в общественото съзнание най-различни идеи.
Формулирано по този начин, определението може да се критикува или дори да се отрича, но въпреки това има съществено значение за извеждане на ефектен модел на „предизборната харизма“, който да ни служи като база при подготовката на предизборната кампания.
Видове харизматични модели
Не е сериозно да се мисли, че в рамките на една статия е възможно де се анализира пъстрото многообразие от теоретични модели, които се съизмерват с политическата и предизборната харизма. Точно затова ние ще се спрем само на един модел, който притежава две основни разновидности и който е разработен от американския експерт Дезмънт Гилфойл в неговата книга „Харизмата и нейният ефект“.
А. Модел на идентичността 6
Формирането на този модел на предизборната харизма се гради на два основни постулата: единият е конкретната персонализация на политическия субект (лидер, водач, вожд); а другият — насочване на харизматичното поведение на лидерите (и формиране на мисловни модели) по скблата отгоре надолу, т.е. от върха на пирамидата (съответната партийна централа) към нейната основа (членове, симпатизанти, електорат). Това става с помощта на няколко важни елемента като възлови съставки на модела, които са:
1) идентичност: Кой сте Вие? Тук е валидно правилото на т.нар. полезен етикет, с който се дефинира конкретната идентичност на субекта и се създава собствен наръчник за нейното оформяне. И заедно с това старателно се проучват качествата на бъдещата персона (която ще се издига за лидер) за предстоящата кампания;
2) ценности, убеждения и качества — това триединство детерминира поведението на всеки един човек, а оттук — и на всеки политически лидер, тъй като формирането на „харизматичен“ имидж в значителна степен зависи от два вида ценности — ценности на средствата и ценности на целта;
3) способности — не само някакъв механичен сбор от лидерски знания и умения (т.е. теоретични възможности), но и онези конкретни навици (практическа реализация), с които едни или други политически водачи „кандидатстват“ за висши постове в държавната йерархия, изграждане на „висококачествена“ лидерска харизматичност като взаимовръзка между способностите на лидера и резултатите от тяхното осъществяване в предизборния процес (включително и когато се разграничават съответните разлики между ръководителите на партиите, институциите, държавата;
4) поведение — това е начинът, по който политическите лидери действат в даден предизборен контекст. В случая най-важното е конкретният водач да има адекватно и гъвкаво поведение, което ще му позволи ефективно да оперира с всички предоставени му предизборни ресурси;
5) контекст — при този последен елемент на модела въпросът обикновено е следният: Какъв набор от ценности и убеждения биха помогнали най-много за ефективната реализация на избрания от лидера политически образ? Тук водачите често избират модела на „взискателния родител“, фокусирайки се върху бъдещето и изцяло се концентрират върху възможното или върху онова, което изгражда стъпка по стъпка положителния харизматичен образ на лидера.
Може недвусмислено да се заключи, че моделът на идентичността, разбира се, не е идеален, но както всяка фундаментална теоретична конструкция притежава ред собствени достойнства — общоприети структурни елементи, систематичност при характеризиране на харизмата, конкретни имиджови параметри и др.
Б. Харизматичен модел
Отличителните страни на този модел7 се характеризират с ясно изразена структура (понятие, модел, приложение) и строго определени черти (изисквания) за неговото успешно осъществяване. Тези черти според американеца Д. Гилфойл са три:
1) отрицание на статуквото — изтъкване на грешките при настоящото състояние на нещата (политика, икономика, култура и т.н.) в обществото; използване на оригинални риторични средства от лидерите, за да се постигне съгласие с аудиторията относно преодоляването на съществуващите слабости на сегашното управление; отстраняване на негативните особености на настоящото развитие, които пречат на реализацията на въжделенията на лидера;
2) словесно изразяване на визията— постигане на съгласие с аудиторията за начините, по които предложената лидерска визия ще „излекува“ съществуващото незадоволително състояние на нещата в обществото; реално демонстриране как тази визия ще спомогне за реализиране на обществените нужди на електората (с примери, проекти, програми и др.) и пр.;
3) предлагане на план — предлагане на разумна стратегия за постигане на визията и целите на лидера; подробно изясняване на етапите за осъществяване на този план; демонстриране на абсолютна увереност в хората от страна на водача, че ще могат да се справят с изпълнението на лидерския план и замисли; и осъществяване на скок в бъдещето: от предизборната платформа през публичните изяви до постигане на крайната цел — победа на изборите и пр.
Изобщо новостите при реализация на харизматичния модел са ключов белег в кампаниите на политическите лидери, тъй като те рязко ги отличават от другите политически водачи. Защото тъкмо те (новостите) в много голяма степен създават от водачите лидери, от говорещите оратори и от политиците — държавници, доколкото харизматиците винаги предпочитат да „водят“ към по-добри и по-висши сфери, засвидетелствайки необходимото внимание и уважение към преобладаващите ценности и убеждения.
Българските харизматични персонажи
Трябва да признаем, че в българския политически пейзаж тази харизматична формула намери не един и двама „герои на властта“, които без да се притесняват, сами си вменяват ролята на народни водачи. В този смисъл трудно може да се каже кой модел (идентификационният или харизматичният) е по-ефективен в предизборната борба. И все пак, нека направим една харизматична характеристика на три от най-известните политически персонажи в съвременна България, каквито са Жорж Ганчев (бивш лидер на Българския бизнес блок — БББ), Бойко Борисов (бъдещ лидер на на новоучредяващата се партия ГЕРБ) и Волен Сидеров (водач на политическа партия „Атака“), въпреки че всеки от тях има различни проявления в дадените политически ситуации…
Разбира се, тези конкретни ситуации в предизборните кампании винаги имат своите персонални носители, чиято харизматична „мисия“ сякаш е от Господа дадена. Такъв е случаят с харизмата на първия разглеждан персонаж — Жорж Ганчев, великолепно разкрита от българския учен М. Петков по следния начин: „Жорж Ганчев (…) в публичната памет на аудиторията изглежда ту като бивш сабльор (Жоро Шашката), ту като оставил къщите си в Холивуд и Кипър, ту като върнал се в страната, за да се бори на полза роду (според неговата версия), ту като ездач на кобилата си Шуши (по името на неговата приятелка), ту като борец за справедливост, заклеймяващ заговора на опонентите си (евролъжицата на Евролевицата, червено-синята мъгла на ляво-десния блок, който ограбва България, и др.), ту като народен трибун, който призовава от телевизионния екран съекипника си Петър Берон с емблематичните слова: „Кажи си думата, Бероне“, и др. Любимец на медийните репортерки и на тълпата, харизматичен и екстремен в публичните си изяви, практичен при осигуряване на партията си (казват не само на нея), Жорж Ганчев създаде образ на политик от друга политическа епоха, който олицетворява и други нрави от българската политическа история…“8
Мнозина вероятно ще възкликнат: „Ах, какъв изискан харизматичен херой!“
Нищо подобно — ще отвърнем ние. Просто един съвременен и нереализиран Бай Ганьо, който отдавна е станал аутсайдер в българската политика, и чиято хъшлашка клоунада не интересува почти никого (парламентарните избори през 2005 г. доказаха това).
Ефектът на „предизборната харизма“
За разлика от позьорската парвенющина на Жорж Ганчев идеята за „човека от народа“ ( или за „народния герой“) далеч повече приляга на настоящия столичен градоначалник Бойко Борисов. Този харизматичен типаж винаги внушава на аудиторията, че той е единственият и най-достойният „човек от народа“ и като такъв няма как да не работи за народа. Така е, защото самите политици много обичат да се представят като хора от народа, като едни от нас, като „непорочни зачатия“ само и само да се изкарат колкото се може по не заможни и по-бедни дори!
Класически пример за поредния „месия народен герой“ е раз-глежданият тук персонаж, който толкова много е обичан от народа, сякаш сам си е повярвал, че съдбата на България е в неговите ръце. И защо не, след като семплият имидж на този демократичен „човечец от народа“ буквално олицетворява (като същински исполин) какво ли не: средняшко потекло от покрайнините на столицата (народен произход); пожарникарско образование в милиционерска школа (човек на реда); черна кожена тужурка и страховит поглед (опасно ченге); решителна гонитба на мутрите от убийство на убийство (борец за правда); показно събиране на средства за деца и сираци (хуманна състрадателност); медийни шоута в телевизии и вестници (обществена известност); простичък език и елементарен изказ (наш „чиляк“) и т.н., и т.н. Тоест, в повечето случай този „народен герой“ е всичко, което не е: и героят демиург, и героят спасител, и героят антипартиец, и героят благодетел, и героят хуманист, и героят мъченик, и героят страшилище, и какво ли още не…9
Макар и да е елементарна, тази поостаряла харизматично-манипулативна образност все пак продължава да работи, стигаща дотам, че маса хора се разтапят от сълзливо умиление, когато видят пред себе си „нашите големи хора“ (бъдещи кметове, премиери, президенти, принцове, императори, царе, крале), посягайки немощно да ги целуват и милуват, сякаш Исус Христос е дошъл на Земята… Наскоро нахлулият в българската политика „националистически“ водач Волен Сидеров е третият харизматичен образ в нашия анализ. Този „политически вълкодав“ на управляващата класа и на десетки нехристиянски етноси и малцинства у нас така яко си е повярвал, че е „народен трибун“ и борец за справедливост, сякаш е Робин Худ на българския преход. И защо не, след като е оратор от площаден тип и винаги „чурулика“ онова, което хората най-много искат да чуят: за националните предатели, за корумпираните политици, за мутро-вратестите борчета, за грабителите на народа, за българските продажници и Киряк-Стефчовци, за „преяждащите“ с власт „български турци“ и т.н.10 По този начин, както и с помощта на риторични хватки, Сидеров узурпира националната идея, подвизава се ката борец за правда и свобода, хитрувайки с нескрита гордост: „За вас си струва да живея, за вас си струва да умра!“
Зад тази „захаросана риторика“ обаче стои един дълбоко прикрит интровертен егоизъм11 (и личностна страхливост), който искаме или не искаме, твърде много ни напомня за всички онези, които щом се вмъкнат в „тогите на властта“, не само избиват своите комплекси, но и носят десетки нещастия на милиони и милиони хора.
Има и още нещо, което е изключително смущаващо: този политически образ (на В. Сидеров) ежедневно ни облъчва с неизчерпаема ювелирна демагогия, която до такава степен е шлифована, щото е станала част от цялостната му предизборна харизма.
Тази обща характеристика на посочените политически персонажи изцяло отговаря на т.нар. харизматичен модел в политиката и по-конкретно, на неговите белези. Към нея обаче (характеристиката) следва да добавим и още някои ключови личностно-психологически качества на тази „света троица“ в българската политика: 1) политически негативизъм — отрицание на всичко добро, което е направено до момента в крайни форми (В. Сидеров), в умерени варианти (Б. Борисов) и в отрицателни полурезултати (Ж. Ганчев); 2) агресивна реторика — тотално словесно жонгльорство, съпроводено със заплахи (В. Сидеров), емоционални изблици (Б. Борисов) и лъжливи тиради (Ж. Ганчев); 3) „харизматична хамелеонщина“ — помпозно спекулиране с националните чувства на хората, стигащи до насаждане на уродливи етнически страхове (В. Сидеров), „шокиращи“ обществени пушилки (Б. Борисов) и нескопосани религиозни „обвинения“ (Ж. Ганчев); и 4) политическа „ирония“ — необоснована подигравателна надменност спрямо партии и кандидати, стигаща до най-откровена простащина (В. Сидеров), до ехидни политически закачки (Б. Борисов), до йезуитски намеци за търсене на отговорност (Ж. Ганчев) и пр. и пр.
* * *
Обобщената предизборна представа за харизмата на тези популярни български персонажи може да се фокусира в следния обединителен политически ракурс: в незаменимия образ на „народния трибун“ или на патриота Ж. Ганчев (поетът с китара), в сериозното лице на „народния герой“ или на патриотара Бойко Борисов (генералът с лампазите), и в лустросания лик на „народния водач“ или на „националиста“ Волен Сидеров (човекът с юмрука), които безусловно бяха или все още са онези „демократични месии“, без които хората очевидно не могат…
Бележки
1 Харизма (гр. ез. harisma) — Божи дар; изключителна надареност, способност, признание.
2 Вебер, М. Социология на господството. Социология на религията. Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, С., 1992, с. 251-253.
3 Пак там…, с. 254.
4 Пак там…, с. 269.
5 Това определение в някаква степен е валидно и за държавниците, макар че по-голямата част от тях по-скоро са прагматици и политици, отколкото личности с ярко харизмантично излъчване.
6 Представянето на този модел е направено по книгата на Д. Гилфойл (Харизмата и нейният ефект, Кръгозор, С., 2004, с.110-119), който модел, по думите на автора, се опира на разработките на Майкъл Паркинс.
7 Тук харизматичният модел също се разглежда според анализа на Д. Гилфойл, изложен в неговата логическа последователност (Вж. Гилфойл, Д. Цит. съч…, с. 177-180).
8 Петров, М., Персоналният имидж. Изграждане. Контрол. Рецензия, Атлантис — Медия, С., 2005, с. 167.
9 Вж. повече подробности за тази характеристика в моята книга: Манолов, Г., Политическият имидж — Формулата на успеха, изд. „Марица“, Пловдив, 2005, с. 142-143.
10 Вж. повече подробности по този въпрос в статията на доц. д-р Д. Александрова „За оратора и неговия учител“, в. „Дневен Труд“, 14.Х. 2006 г.
11 Интровертен — отдаващ много по-голямо значение на собствения си вътрешен свят, отколкото на външния (противоположният на екстровертен).
