ИЗ РАЗМИСЛИТЕ НА ЕДИН МЛАД СОЦИАЛИСТ

Учи в 21 СОУ „Христо Ботев“, София. Интересите са му в областта на културологията, социалната философия и диалектическата логика. Спечелил е първо място на ХVIII Национална олимпиада по философия, гр. Казанлък, 2006 г. Член е на Централния клуб на Българската социалистическа младеж. Активен сътрудник на в. „Жарава“.
Настоящата публикация представлява различни мои размисли по случайно (или неслучайно) провокирани въпроси, но всички те имат отношение към някакъв, повече или по-малко, важен проблем и това ме накара да ги събера в една статия. Вероятно читателят ще открие повече нетипични, по-скоро индивидуални черти, които се проявяват в тези ми мисли, отколкото някакъв набор, „представителна извадка“ от светогледни позиции на младия социалист изобщо. В този смисъл белегът на личното пристрастие и индивидуалната (и поради това ограничена, но и неповторима) гледна точка е белязал голяма част от текста.

* * *

Медии и информационни потоци. Наблюдения върху медийния фетишизъм

Как виртуалното (хиперреалното) излиза отвъд определението си и се превръща в реално? Или с други думи: как творението измества твореца? В реалната си дейност, в обикновения си живот, практикуван хиляди години от човека, настъпва нещо непознато до днес — виртуалността. Човек не мисли в пространствените или времеви координати, в които е мислил до момента. Човекът, който съществува само чрез индивида като условие за битието на индивидуалността и личността, се превръща в един виртуален Х, в едно питане, в една неувереност…

Моделът на синоптикума1 преобразува социалното битие на човека и го реконструира върху виртуална основа. Така светът-в-екрана се превръща в паралелна реалност, чиято истинност е неоспорима за всекидневното (разсъдъчно) мислене. Истинността на образа, на съдържателните пластове, в които медията въплъщава посланията си, не е важна и не стои като въпрос. Светът на симулакрума2 може и да не съществува извън рамките на екрана, но това не е въпрос, който се поставя от „средностатистическия“ зрител. Героите на тв сериалите най-често нямат действителен аналог, но това не ги делегитимира, нито дискредитира (не дискредитира и медията, излъчваща сериала), тъй като те са проекция на една същностна сила, която задоволява дадена масова потребност. Т.е. светът на фактите (такива, каквито те са в цялата модерност) е заменен от света на значенията. Светът на (медийните) значения е квинтесенция на нашите потребности и способности, обективирани (отчуждени от нас) в една информационна „субстанция“, която създава илюзията, че е субект. Сиреч създава виртуалната реалност, че е реална виртуалност, която е нещо друго, различно от мен самия, нещо, което има същия или дори по-висок от моя онтологичен статус; нещо, което познава и оценява и мен самия. Информационните потоци на нашето съвремие, приели формата на картина и образ (тв и компютърен), създават представата за себе си като за служещи на субекти, сътворени в името на нашите потребности, в името на задоволяване на това, което искаме (друг въпрос е, че ние не сме наясно какво искаме) и ни показват как чрез тяхната опосредстваща роля (за която трябва да си заплатим), те задоволяват тези ни потребности. Особеното тук е в това, че винаги на мястото на старите възникват нови потребности. Те се самопораждат и самооплождат и започват своето самостоятелно, независимо от нас съществуване. То е привидна реалност, която ни е представена като действителност, но зад която всъщност стоят напълно осезаеми и сетивновъзприемаеми субекти — тези на напълно действителния икономически и финансов капитал.

Как идеята за антисвят се превръща в обяснителен модел за моята политическа фрустрация?

Ако приемем, че хипотетичният антисвят е огледален на нашия, то как ли биха изглеждали българските (пък и чуждите) политически елити в този антисвят? Навярно там те биха били действителни елити, ако се съгласим, че в момента са псевдоелити. Ако приемем, че Лайбниц е бил в душевно разстройство или в особен смут (нещо, което не е документирано), когато е казал, че нашият свят е „най-добрият от всички възможни светове“3 , то тогава пред нашите политически елити (за които констатирахме, че всъщност са псевдоелити, т.е. антиелити) стои опасността от онова социално недоволство на широките човешки маси, съчетано със солидарност и организираност, което би могло да преобърне нашия социален свят в антисвят, в който явно това, което сега е елитарно, тогава ще бъде егалитарно. Ще станат ли масите — елити? Отговорът е отрицателен. Но в моралната политика (която на настоящия етап е едно „дървено желязо“), те винаги трябва да се мислят като елити. С тях трябва да се говори най-малкото като с равни.

А светът ни може и да не е най-добрият, но поне, както казва поетът:
Този свят —
и прекрасен,
и грозен —
е мой.
Той е капка от мойто сърце.4
(„Родина“, Георги Джагаров )

Митологично и героично

Задръстихме се от митологеми! Процесът на ставане на истински героичното е същевременно процес на ставане на митологичното. „Присадената и преведена“ в човешката глава материална стойност (делото на героя) се превърща в идеална стойност: морална ценност, нравствен критерий и т.н. Героичният характер, за да бъде при себе си (Хегел), трябва да е цялостен и относително завършен, анонимно сътворен, колективен образ, т.е. митична фигура (но не митологема, която е индивидуално или групово целенасочено и манипулативно изваян образ на определена личност, събитие, факт). В този ред на мисли можем да разграничим условно положителни и отрицателни митове. Антикомунизмът е par excelеnsе митологема. Пеньо-Пеневите „Дни на проверка“ са пример за митотворчество на реалистична основа.

Хляб или свобода?

Ф. М. Достоевски пише: „Свобода и земен хляб са немислими заедно“ („Братя Карамазови“). И ако е вярно това, което казва по-надолу, че „…нищо и никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата“, то той явно си противоречи. Как да си обясним едновременната липса на „земен хляб“ и свобода?!

Днес, 20.10.2006 г., вървя по тротоара на бул. „Патриарх Евтимий“. Срещам просяк. Обръща се към мен с питащи очи и ми казва със силен, но и някак приглушен глас: „Гладен съм!“. Да, точно така: „Гладен съм!“. Той не каза „Свободен съм!“, въпреки че е напълно свободен да говори каквото си ще. Той каза: „Гладен съм!“…

Няколко мисли върху филма „Сталкер“ на Ал. Тарковски

Зоната — това е пространството на отвъдността. Филмът представлява един невъзможен от ракурса на „здравия“ разум опит да се конструира някакъв образ на онова, което обикновено наричаме трансцендентно. Това е своеобразно преобръщане: иманентният характер на нашия свят (светът, в който сме такива, каквито сме; свят, равнозначен на психофизичните ни и социални възможности), е превърнат в трансцендентен свят. Това е свят на духовните ни възможности, в който всички онези обективни закономерности, установени от науката и валидни „тук и сега“, са заменени от непознатата необходимост на многообразните явления, т.е. от случайността. По този начин визията е преобърната: отвън — навътре, от трансцендентното битие към иманентното съществуване, а зрителят е поставен в невъзможната ситуация на поглед-от-отвъдното.5

Далеч от големия град

Отдалечеността от социалното множество, от големия град, каквото представлява животът в полу- или изцяло планински местности, извън всяко населено място, е в права пропорция със социалната отвореност на човека. Това е така, тъй като хората от такива отдалечени от интензивния обществен живот места, са в пъти по-непосредствени в общуването си от тези, живеещи в центъра на постоянно изменящата се и несигурна социална среда на града. Като казвам „по-непосредствени“, имам предвид неангажирани с набора от задържащи общуването механизми като: страх от липсата на надеждно познание за „другостта“ на другия; егоистичната и егоцентрична самозатвореност на Аз-а с цел самосъхранение; отстояването на идентифициращо и диференциращо пространство на Аз-а с цел постигане (или поддържане) на определен социален статус и др. Всичко това прави от нашето село оазис на затишието, което граничи с безмълвието и тишината на смъртта.

Знание и информация

В своята критика на Хегеловия обективен идеализъм съветският логик Е. В. Илиенков ме наведе на една аналогия между стоковото производство, формулирано в известната триада С—П—С (стока — пари — стока) и Хегеловата „схема“ на мислене“. У него политикономическото положение П — С — П’ придобива вида на: С—Д—С’, където „С“ е слово, а „Д“ — действие. При едно преформулиране това положение може да се превърне в конститутивен принцип на едно общество, чиято историческа доминанта е информацията, като историческа детерминанта си остава икономическата база.6 Ако приемем хипотетично, че същността на парите в това общество остава същата, както в модерното буржоазно общество, т.е. мистифицираща реалните обществени отношения, то тогава размяната на основната стока на това общество (знанието), трябва да става срещу еквивалентно на него количество пари. По този начин собственикът на знание продава своето притежание срещу съответната сума пари. Нея той влага в своето образование, което му носи нова собственост, т.е. ново знание, което отново ще бъде продадено и т.н., и т.н. Процесът на размяна, който бихме могли да означим така: З — П — З (знание — пари — знание), има още едно измерение. Той е корелативен на един друг процес — процесът на обективиране (модулиране) на знаниевото съдържание в информационен продукт. Информацията като обективирано, модулирано и канализирано (т.е. насочено, интенционално) знание, не е вече знание. То, от своя страна, е субективизирана, демодулирана (дешифрована) и субстанциализирана („одухотворена“) информация. Информацията е знание, неотделимо от неговия носител; знанието е информация, откъсната от материалния си (извън-субектен) носител и превърната в субективен момент от индивидуалното съзнание.

Една дефиниция без претенция за научност
(Морализаторската) философия е доносничество пред глухата съвест на човечеството.

Разум, съществуване, действителност

Често обсъждана във философски дискусии е една мисъл на Хегел: „Това, което е разумно, е действително; и това, което е действително, е разумно.“7 Според мен тъждеството на разум и действителност, при което под действителност се разбира пълното разгръщане потенциите на разума, като негово тотално осъществяване под формата на одейностяване, е най-близко до автентичния Хегелов смисъл. Важно е обаче да се прави разлика между действително и съществуващо, които съвсем не са идентични. Съществуващото е простият битиен факт, едно чисто битие, което не притежава никакви определения и поради това е нищо. Докато действителността притежава всички възможни определения, поради което тя може да бъде наречена „всичкост“. „Защото — както казва самият Хегел, — ставайки действително едновременно и във външното съществуване, разумното, което е синоним на идеята, се проявява в едно безкрайно богатство от форми, явления и образувания и обгражда своето ядро с пъстра кора, в която преди всичко се задържа съзнанието, и едва понятието прониква през нея, за да напипа вътрешния пулс на ядрото и да усети неговото биене също и във външните образувания“8 . В този пункт абсолютният идеализъм изкристализира в рационален реализъм. Последният открива мярката за действителността на даден предмет в степента на неговата рационална осмисленост, т.е. логическа опосредственост и адекватност по отношение на логическите закони.

Разбира се, за тези, които не са склонни на несигурни теоретизации, остава старият изход от всички главоболия. Това е тезата, че с думите си Хегел просто се е отблагодарил на пруското правителство за назначението си като професор в Берлинския университет и е направил своеобразен реверанс на монархическата институция.

За историческото време

Историческото време се определя с изследване на миналото, „като изследваните процеси се йерархизират по продължителността на своето конституиращо траене.“9 Ако разглеждаме обществото като определен тип система, то времето за образуването и организирането на структурата на тази система, времето, в което тя е устойчива (структурно определена и отграничена от външната среда, ако има такава), е историческото време на тази система. Друг въпрос е, че вместо „йерархизират“, трябва да поставим „диференцират“, защото продължителността на траене на системата не е субординиращ, а координиращ фактор по отношение смяната на революционното и еволюционното изменение в културен, обществено-политически, научно-технически и пр. план.

Дж. Оруел в хватката на една логическа грешка

„Накрая ще направим престъпната мисъл практически невъзможна, защото няма да има думи, с които да се изрази. Всяко понятие, което изобщо е необходимо, ще се изразява само с една дума със строго определено значение, а всички допълнителни значения ще бъдат заличени и забравени.“10 До това би трябвало да доведе последователната практика на тоталитарната държава на бъдещето: до унифициране и подчиняване на мислите чрез унифициране на езиковия набор от думи. Основното положение (грешка) на конвенционализма в логиката се изразява в свободната (социално индетерминирана) договореност (конвенция) между комуникиращите за запълване на знаковите форми с точно определено съдържание (значение). Този субективен произвол не може да обясни как така комуникиращите все пак общуват и как се „разбират“ относно значението на езиковия израз, след като дори за това условяване им е необходим езикът.

Героят на Джордж Оруел, чийто думи цитирам, нарушава основно положение на диалектиката: положението за определящата роля на съдържанието по отношение на формата. От относителната независимост в процеса на общуване на езиковата форма от мисловното съдържание не следва генетичната първичност на формата, която единствена е условие за осъществяване на желания от Големия брат (метафора на тотализиращия паноптикум), историческа трансформация на човешкото мислене до неговото пълно подчинение на държавно-партийната машина. Езиковият креационизъм, изпълняващ определен план, създаването на най-различни неологизми, не е равнозначен на ограничаване на сферата на мислимото от тази на немислимото. Защото езикът не е единствената форма, в която се изразяват мислите, а мисълта затова е мисъл, защото мисли точно определен предмет, „небитието“ на който единствено може да доведе до „липсата“ на мисъл за този предмет. Мисленето се изразява както в езикова форма, така и в сетивно-практическата форма на новосътворената вещ например. За да избегнем всичко това обаче, най-добре да се придържаме о една от реалистичните „догми“ в логиката, формулирана от проф. Добрин Спасов: т.нар. семантическо понятие за истината се свежда до утвърждаване присъствието на определен извънезиков факт“.11 Изясняването на този „извънезиков факт“ може да предотврати твърде много празнословия и блуждаене без посока.

Тоталното завладяване на социалното пространство от строго регламентиран езиков речник, който забранява и изхвърля от лексиката думи, противоречащи на общоприетата държавна стратегия и политика, не може да доведе до забрана на изразяваните мисли чрез съответните думи. В този смисъл човекът винаги ще създава нови форми или ще използва стари такива за изразяване на своите нецензурируеми по никакъв начин мисли. В исторически аспект това ще рече, че човешкият прогрес е неунищожим поне що се отнася до пораждане на нови мисли, повече или по-малко адекватно отразяващи обективно-реални предмети, и изтласкващи старата, ограничаваща новото мисловно съдържание, езикова форма.

Бележки