Преди повече от век великият немски професор Фридрих Ницше издава произведението си „„Несвоевременни размишления“, като заглавието на книгата отразява съвсем адекватно нейната същност, доколкото идеите на гениалния самотник остават неразбрани, причудливи и странни за неговите съвременници. Несвоевременността и привидната неадекватност на размишленията на Ницше обаче постепенно преминават в своята противоположност, а именно в теоретичен и смислов фундамент на най-значимите направления във философията на XX век, като това може да се интерпретира единствено като доказателство за факта, че неадекватността на идеите в историческия контекст на тяхното създаване е симптом за тяхната прогресивност, за историческата им преждевременност, органично свързана с ориентацията към бъдещността.
Съзнавайки опасността от неточност и фактическа неадекватност, характерна за всяка историческа аналогия, бих застъпил тезата, че определението на несвоевременността може да се припише и на новата книга на доц. д-р Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала“. Нещо повече, считам, че духът на несвоевременността пронизва цялото творчество на автора, като аргументацията на тази теза очевидно предполага проследяването на историческия контекст на възникването на неговите творби. Особено показателен е случаят с първата книга на Димитър Генчев „Профили от кафене „Ландолт“. Към генезиса на българския социализъм“, доколкото това прекрасно произведение, описващо полагане на основите на идеала от обучаващите се в Швейцария български студенти-социалисти са публикувани в преломен за съвременната българска история момент. Разбира се, визирам т.нар. български преход, когато най-актуалният и своевременен въпрос бе не генезисът на социализма, а неговият край, респективно реставрацията на капитализма в неговата най-първична, дива и криминална форма.
Аналогично стоят нещата и с „Първоапостолите на идеала“, тъй като тази третираща дванадесет от най-светлите личности в следосвобожденската ни история книга възниква във време, когато да си социалист, означава да си ретрограден, „архаичен“, обърнат към миналото, време, характеризиращо се с абсолютно господство на ултралиберализма, крайния комерсиализъм, профанизма и девалвацията на непреходни човешки ценности. Нещата се усложняват и от факта, че днес социаллибералите, както се наричат съвременните социалисти, приемат тези явления за съвсем нормални и естествени, като дори и най-плахият опит за тяхното осъждане се тълкува като проява на безнадежден антимодернизъм, като принадлежност към „палеосоциализма“, ако си послужим с терминологията на английските неолейбъристи. Въпреки облъчващата ни отвсякъде медийна, историческа и обществена пропаганда и апология на капиталистическата хегемония, Димитър Генчев продължава в множество свои научни статии и студии неуморно да изследва генезиса на социалистическия идеал в България, да проследява перипетиите и противоречивото развитие на лявата идея в родните условия, да брани с цялата острота на своето перо чистотата и неприкосновеността на великия хуманистичен идеал от всякакви опити за неговото омърсяване и профанизиране.
Надявам се, че от написаното дотук стана ясно, че несвоевременността наистина минава като червена нишка през цялото творчество на българския историк. Трансцедиращият видимостта и навлизащ в дълбинните измерения на предмета философски анализ ни показва обаче, че историческата несвоевременност на научните трудове на Димитър Генчев диалектически се трансформира в своето друго, а именно в същностна актуалност и своевременност на неговите творби, и особено на „Първоапостолите на идеала“ спрямо съвременната реалност. Парадоксът се състои в това, че както своевременността, така и несвоевременността на „Първоапостолите на идеала“ се пораждат от едно и също явление — безусловната доминация на неокапиталистическия обществено-икономически модел. Както вече споменах, несвоевременността се изразява в изкусното обрисуване на портретите на абсолютно отдадени на най-светлия човешки идеал личности във време на отдадени на собственото си благополучие и просперитет деформирани индивиди. В този смисъл своевременността на „Първоапостолите на идеала“ произтича именно от крайно егоистичния, прагматичен и потребителски характер на съвременната епоха, доколкото тази книга, експлицираща фигурите на дванадесет човешки образци, на, така да се каже, дванадесет своеобразни исторически еталона, идва да ни покаже, че човешкият живот може да има съвсем други битийни измерения, чиято непреходност не губи нищо от временната им историческа забрава. Умел и увлекателен разказвач, Димитър Генчев ни въвежда сякаш в един друг свят, свят, който удържа своята величавост, непристъпност и трансцедентност спрямо сивата и тривиална екзистенция на нашите съвременници.
Свеждането на „Първоапостолите на идеала“ до биографично-портретно описание на емпиричния живот на изтъкнати дейци на българския социализъм би било крайно погрешно и повърхностно, доколкото тук става въпрос не за живота, като изпълнена с несъществени случайности биологична категория, а за живота, мислен като ценностно, смислово и целево натоварен времеви отрязък. Мисля, че най-показателен в това отношение е портретът на Дядото, чиято преданост към идеала едва ли трябва да бъде коментирана. Своевременността на книгата на Димитър Генчев е следствие не само от това, че тя ни представя образците на един осмислен, същностно човешки живот, но и от актуалното състояние на партията, чиито основи са положени именно от част от обрисуваните в книгата първоапостоли — БСП. Днес БСП е изправена пред дилемата по кой път да поеме — пътя на десния социаллиберализъм или пътя на автентично левия демократичен социализъм. Актуалността на „Първоапостолите на идеала“ тук се изразява в присъстващата в нея алюзия или деликатно историческо напомняне за същността, характера и предназначението на партията, които, въпреки промените в ситуацията и обстоятелствата, остават неизменни, една теза, разработена от Димитър Генчев и в редица негови статии. Специално бих посочил „Социалист и (или) социалдемократ“. И наистина, времето, в което са живели Благоев и неговите съратници, е много различно от нашето, различни са хората, както и начините и средствата за реализиране на поставените цели. Именно тези цели обаче остават вечно актуални и своевременни, от което следва, че всеки опит за тяхната подмяна може да се тълкува единствено като категорично разграничаване от социализма и дори като ренегатство. Сред въпросните цели и ценности спадат солидарността, демокрацията, премахването на експлоатацията и унижението и най-вече социалната справедливост. Още веднъж бих искал да подчертая, че едно от големите достойнства на книгата на доц. д-р Генчев се състои в това, че не се самокапсулира в отдавна отминалите исторически хоризонти, доколкото всеки един фрагмент от историческата възстановка на генезиса на българския социализъм препраща към актуалните проблеми на нашето съвремие. Така например разцеплението на широки и тесни социалисти в БРСДП се аналогизира съвсем точно с актуалната конфронтация между социаллибералите и социалистите. Всъщност реабилитацията на автентичните леви идеи не е изолирано явление, а наблюдаван в глобален мащаб феномен, което личи от факта, че обявеният за най-велик философ на всички времена Карл Маркс днес е по-популярен отвсякога, като тук връзката с възхода на неолибералната глобализация, респективно с капитулациятга на социаллиберализма пред нея е повече от очевидна.
„Първоапостолите на идеала“ впечатлява не само със своята своевременност, с подчертаването на особената актуалност на социалистическия идеал в наши дни, но и с тънкия психологизъм на своя автор. Проникването в душевността на разглежданите персонажи, пресъздаването на цялото емоционално богатство и колорит на вътрешния свят на героите не би било възможно без наличието на дълбока съпричастност от страна на автора. Във философията на историята присъства едно фундаментално противоречие, а именно, как е възможно авторът едновременно да изрази субективната си съпричастност или просто преценка и да остане обективен. Големите немски теоретици на историята като Дилтай, Ранке, Дройзен постулират, че това противоречие всъщност е мнимо, доколкото актът на вчувстване в предмета и представянето му такъв, какъвто е сам по себе си, са напълно съвместими. Считам, че този постулат е напълно валиден и за историческия подход на Димитър Генчев, доколкото демонстрираната от него съпричастност към съдбата на своите герои по никакъв начин не пречи на строго научната обективна репродукция на историческите факти. Доказателства в полза на тази теза са както дългогодишната работа на автора на „Първоапостолите на идеала“ с богат корпус от архивни материали, както и неговите статии, в които категорично отхвърля фалшификацията на фактите, глумите на историческото невежество, чийто любим обект в наши дни е Димитър Благоев, представян както като ограничен догматик и сектант, така и като социалдемократ в съвременния смисъл на тази дума.
Известно е, че всеки историк е изправен не просто пред проблема за обективното представяне на фактите, но и пред този за тяхната селекция. Този втори проблем е особено релевантен към историческия жанр, в който се изявява Димитър Генчев — краткото портретиране на велики, оставили трайна следа в историята личности. Очевидно е, че тук майсторството на историка би се изразявало в това да съумее да съчетае по един непротиворечив начин ограничения обем с излагането именно на тези факти, които биха били най-важни за изработване на цялостна, глобална визия за разглеждания персонаж. В своята „Философия на историята“ неокантианецът Хайнрих Рикерт пише, че историкът е длъжен да селектира фактите съобразно определени базисни ценности като държава, култура, религия и т.н.
Ако продължим тази идея на Рикерт към „Първоапостолите на идеала“, можем да кажем, че Димитър Генчев е съумял да удържи баланса между фактологическия и ценностния подход, доколкото не става въпрос за привеждане на множество, несвързани помежду си факти, с цел демонстриране на излишна ерудиция, а за представяне на целия емпиричен материал през една фундаментална ценностна призма — социалистическия идеал. Припознаването на този идеал като върховна ценност осигурява идейно-теоретичното и смислово единство на книгата на Димитър Генчев.
Започнах тази рецензия с аналогия и бих искал да я завърша по същия начин. В средата на XX век големият немски философ Мартин Хайдегер заявява, че съвременният му свят е изцяло завладян от конформизма, техницизма, профанацията и отчуждението, като автентичният и непреходен смисъл на битието продължава да съществува единствено в езика и по-точно в поетичния език, определян от Хайдегер като „дом на битието“. В настоящата българска реалност доминират аналогични явления, като се прибави, разбира се, и постулираното още от Маркс крайно остоковяване и овеществяване на обществените, а и на чисто човешките отношения. В този смисъл можем да кажем, че „Първоапостолите на идеала“ е пазител или дом на онзи велик и безсмъртен идеал за обществото на справедливостта, равенството и солидарността, което е и крайната цел на световната история.
Бившият иракски президент Саддам Хюсеин бе обесен на 30 декември м.г., след като бе признат за виновен за избиването на 140 шиити в Дуджайл през 1982 г. Екзекуцията му, както и обстоятелствата около нея, предизвикаха обаче остри критики сред голяма част от международната общност. Две седмици по-късно неговата съдба последваха двама от най-близките му съратници – неговият полубрат и бивш ръководител на иракското разузнаване Барзан ат Тикрити и бившият председател на Революционния съд Ауад Хамед ал Бандар.
