ООН И СЪВРЕМЕННИТЕ МЕЖДУНАРОДНИ ОТНОШЕНИЯ

0
286

Надя Т. Живкова е студентка, специалност „Международни отношения” и „Право” в СУ ”Св. Климент Охридски”. Интересите й са в областта на европейското право и политика. Владее френски, немски и английски език. Активен участник във вътрешнопартийната дискусия на БСП.
Тези войници имат различни националности, различно гражданство, различен цвят на кожата. Изповядват различни религии, говорят различни езици. Служат на различни географски ширини, гасят военните конфликти в различни континенти. Популярното им название е сините каски. Някои ги наричат “войските на световното правителство”. Под правителство се подразбира Организацията на обединените нации. Но това не е точно. ООН не управлява света. И все пак вече 55 години “сините каски” се борят с кръвопролитията по цялата планета.

Преди 60 години победителите във Втората световна война се събират в Сан Франциско, за да създадат една световна организация, призвана по думите на американския посланик в ООН не да „ни заведе в рая, а да ни спаси от ада”. Така, докато Втората световна война продължава в Азия, приетият на 26 юни 1945 г. Устав на ООН бележи радикален обрат в историята на международните отношения. Всяко използване на сила – война или друга форма на военна интервенция – е забранена. Като централизиран орган, Съветът за сигурност (СС) има за задача да разрешава противоречията между държавите и за тази цел може предприема принудителни икономически и военни мерки.

След провала на Обществото на народите се преминава към т. нар. система на справедливата война. Използването на военна сила се разрешава само в два случая – на неизбежна отбрана в резултат на агресия и при заплаха за мира. Всякаква друга намеса, прикрита зад оправданието за защита на висши ценности, не може да легитимира войната. Уставът на ООН дефинира, че органът, който може да разреши използването на военна сила, е СС.

Въпреки строгостта на разпоредбите си, този многостранен международен договор не успява да предотврати избухването на множество конфликти извън предвидените в него механизми.

В периода на Студената война СССР и САЩ в името на „справедливи” каузи предприемат едностранни военни интервенции , локалните конфликти в Южното полукълбо се увеличават, а работата на СС често е блокирана от правото на вето. Така този изключително важен по функциите си орган дълго време служи единствено като дискусионен форум, а само в отделни случаи и за постигане на примирие, организирайки операции по поддържането на мира с ограничени възможности за действие.

Несъвършенствата на новата система проличават още в първите години от създаването й. На първо място, създаването на новата организация е необходимо, защото не може мирът да се повери в ръцете на агресивни държави, незачитащи правата на собствените си граждани, въпреки че на практика се случва точно това. На следващо място, подобно на американската конституция, прокламираща равенството, но оправдаваща робството, Уставът на ООН защитава правото на народите на самоопределение и насърчава деколонизацията и въпреки това множество държави успяват да запазят своите колонии. Една от аксиомите на международната политика гласи: невъзможно е да се реши един военен проблем, като се използва само военна сила. Всеки военен конфликт изисква комплексен подход, в който операцията по прекратяване на огъня е една от множеството важни съставни части.

Затова и създаването на ООН почива върху идеята, че трансграничните конфликти, които са един от основните поводи за двете световни войни, представляват най-тежката заплаха за човечеството и трябва да бъде намерен ефективен механизъм за предотвратяването им. Но историята показва, че сериозните заплахи за мира произтичат не от тях, а идват от страна на държави, които нарушават правата на гражданите вътре в своите граници или пък на терористи, които не зачитат изобщо държавността и суверенитета. В определен смисъл националните проблеми са функция от социалните проблеми/неравенства.

Така, разбирана като средство за реализиране на баланс в международните отношения, ООН се превърна по-скоро в инструмент на великите сили, позволяващ да се оправдаят отделни военни намеси, докато в други ситуации преобладава пасивността. Често пъти процедурата по вземане на решения се блокира от някои държави, които дори действат без мандат. Досега всяка употреба на сила е била добре аргументирана от гледна точка на правото. То от своя страна се оказва достатъчно обтекаем механизъм, който позволява да се оправдават юридически едни неоправдани в социално отношение действия. Международните норми продължават да действат въпреки опитите на някои политически практики да ги заобиколят. Понякога се говори за легитимна защита (Афганистан). Друг път за тайно упълномощаване от СС, какъвто е случаят с бивша Югославия (1999) и с Ирак (2003). Така или иначе идеята за превантивната война никога не е била официално оспорвана в юридически план. За интервенцията си в Ирак САЩ, както и другите страни от коалицията, предпочетоха да изтълкуват превратно някои от старите резолюции на СС. Любопитен е обаче друг факт. Когато правителствата се обръщат към общественото мнение в своите държави по важен за сигурността въпрос, те оправдават своята реакция за намеса на базата на политически мотиви – борба срещу тероризма или пък морални – правото на хуманитарна намеса. Когато обаче са изправени пред други членове на международната общност, те се позовават само и изцяло на класическите юридически аргументи дори с риск да ги тълкуват погрешно. Доказателство за това е, че единственият орган, който може да легитимира законността на военните намеси, е Международният съд, до чието мнение обаче държавите са се допитвали твърде рядко от 1945 г. насам. Най-пресният пример е войната в Ирак. Въпреки множеството дебати, които се състояха относно една бъдеща интервенция, нито една държава не поиска мнението на съдиите в Хага. Ако това беше направено, Съдът можеше да упражни контрол върху законността на резолюциите на СС, който продължава да действа в зависимост от конкретните политически съображения. Юридическите нормативи са подчинени на геополитически императиви, които се формулират от силния на деня.

Приетото определение “поддържане на мира” включва “предотвратяване, сдържане, смекчаване и прекратяване на военни действия между държави или в самите държави, организирано и провеждано от международната общност с използване на многонационални сили, съставени от военнослужещи, полиция и граждански лица, с цел възстановяване и поддържане на мира”. В действителност ООН не разполага с достатъчно човешки ресурс, за да поддържа т.нар. сини каски. Западните държави участват все по-рядко в подобни операции и затова днес се говори за „доброволни коалиции”. Богатите страни предпочитат вместо да засилят колективните структури, позволяващи разгръщане на хуманитарни и мироопазващи сили, да действат сами или изобщо да не участват.

Нищо не опетни знамето на ООН така, както кланетата в Сребреница и Руанда. Това беше не само потъпкване на международното право, но – което е по-важно – потъпкване на фундаментални европейски и общочовешки ценности.

По-късно и скандалът с висши чиновници, които са получавали подкупи по програмата „Петрол срещу храни”, разкри отново сериозната криза на легитимност, в която изпада ООН. През 2004 г. се установи, че изпратените от Мароко, Непал, Тунис и Пакистан мироопазващи сили са насилвали млади момичета в Конго и Либерия. Репутацията на ООН е силно намаляла дори в страната, където е създадена и неслучайно висш американски чиновник я определя като „една бюрократична суперструктура, готова всеки момент да ръждяса”.

Съветът за сигурност прави опити да делегира на националните армии упражняването на своите компетенции относно военната сила, които да реагират в случай на нужда под мандат на регионални организации като ЕС или пък Африканския съюз. Така военните интервенции си остават колективни (универсални) само доколкото са записани като такива в договорите. Те фактически оставят СС без възможност за контрол. Този институционален дебат повдига въпроса за това, че при създаването на една нова идеална система е напълно възможно международното право да започне да се прилага още по-рядко. От друга страна, СС е орган, който е призван да съблюдава процесите в международен план, колкото и различни да са позициите, на които остават държавите-членки. Защото, ако всички те признават основополагащите принципи за неупотреба на сила, защита на човешките права, икономическо сътрудничество, то интерпретациите, които имат по тези въпроси, са коренно различни. Именно затова се предпочита употребата на сила да бъде поставена за преценка от един върховен орган, който да балансира различните гледни точки. Но това означава също, че знамето на ООН трябва да престане да бъде параван на противоречията и безразличието на страните-членки.

Така, докато не се появи един политически организъм, способен да създаде и да следи за спазване на юридическите правила, международното право ще си остане зависимо от съотношението на силите както при изработването, така и при прилагането си. А то представлява един общ език, който при една постоянна политическа борба би трябвало да допринесе за предотвратяване на войната.

Днес правото става все по-зависимо от социално-икономическия статус на различните субекти. Институционалната форма на ООН се оказва неспособна да балансира между противоречивите международни отношения. Силата на правото е изместена от правото на силата (Хегел). Решението се състои в извънюридически (политически и икономически) мерки, които единствени биха могли да реформират и модернизират Организацията на обединените нации, така че тя успешно да защити правото на своето съществуване.


1. Оказва се, че толкова (55 на брой) са и проведените мироопазващи операции на световната организация. Първата от тях е контролът върху спазването на примирието в Палестина през 1948 г. Тя продължава и до днес. Втората, само половин година по-късно, е по примирието в Кашмир между Индия и Пакистан. И тази мисия още не е закрита.
2. Вж. глава VII от УООН
3. СССР – Украйна (1956 г.), Чехословакия (1968 г.), Афганистан (1979 г.), а
САЩ – Куба (1963 г.), Никарагуа (1980 г.), Гренада (1983 г.), Панама (1989г.).
4. След деколонизацията през 1947 г., броят на държавите, членуващи в ООН, от 51 нараства на 191
5. Компетенциите на Съда си остават формални, тъй като зависят от това дали страните ще отнесат съответния спор до него.
6. Страните, които към днешна дата поддържат големи контингенти, са Бангладеш, Индия, Пакистан, Етиопия и Гана.
7. Майкъл Болтън, посланик на САЩ в ООН.
8. Ирак, Босна и Херцеговина, Сомалия, Албания, Таити.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук