ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ, РУСИЯ И БЪДЕЩЕТО НА ЕВРОПА

0
186

(геополитически бележки)
Предлаганите геополитически бележки изразяват българското отношение към поставения проблем, българското схващане към протичащия исторически процес, българска визия за близкото бъдеще на континента, към който България, като държавно образование, принадлежи вече повече от 1300 години. Нищо повече от това не трябва да се търси в изложението.

На 29.10.2004 г. в Рим изпълнителното тяло на ЕС подписа проекта за Европейска конституция. Това беше историческо събитие. За първи път в човешката история един континент с 37 държави иска да се прави на държава. Идеята, обаче, не е съвсем нова.

Първият европейски проект за мирно съжителство на държавите и на народите принадлежи на чехския крал Йежи от Подебрад, на унгарския крал Матиаш Корвин (син на Януш Хуниади) и на полския крал Кажимеж Ягелончик (1464 г.). Проектът категорично е отхвърлен от Ватикана и от френския крал Людовик ХІ.

Големи почитатели на някаква форма на европейско обединение са великите западни просветители Волтер и Русо. Една от мечтите на Русо е да “няма повече французи, немци, испанци или англичани, а само европейци”.

Два пъти през последните 200 години Европа беше почти обединена чрез сила: под скиптъра на Наполеон и от Третия райх.
През 1915 г. Ленин пише своята известна статия “За европейски съединени щати”, в която преценява идеята като антиамериканска и антияпонска.

През юни 1917 г. масонството от съюзените и неутрални държави организира в Париж конгрес, една от главните задачи на който е: ”Да подготвят европейски съединени щати, да създадат свръхнационална власт, чрез която да бъдат разрешени конфликтите между нациите”.

Модерната идея за ЕС е датирана, не съвсем правилно, с известната “фултънова“ реч на Уинстън Чърчил от 1946 г. Никой обаче не си спомня, че същото предложи Троцки още през 1913 г. и Чърчил не е прибавил към неговия проект нито една нова дума.

С други думи, за сегашния проект предпоставки имаше достатъчно, но не може да се отрече, че той е уникален – мащабен и амбициозен. И най-важното. Проектът излезе от сферата на идеите и премина в европейската практика.

Без отговорите на много основополагащи въпроси всичко останало е със съмнителна историческа стойност. Аз ще изброя някои, които смятам за важни:
– С каква цел се създава европейското обединение?
– Каква форма ще има това обединение?
– Постижими ли са прокламираните цели?
– Жизнеспособна ли е предложената държавна форма?

Ако отхвърлим брътвежите за “общи ценности”, ”общо благо” и др. подобни, предназначени не за обяснение, а за манипулиране на общественото съзнание, може да достигнем до някои предварителни изводи.

На първо място ще напомним, че сред инициаторите на европейското обединение са 7 бивши колониални държави: Дания, Холандия, Белгия, Франция, Англия, Португалия, Испания и две полуколониални – Германия и Италия. Първите седем държави образуват т. нар. евроатлантическо ядро, което изразява историческото трансокеанско колониално направление на естествена икономическа и цивилизационна експанзия, подчинена на англо-саксонската субцивилизация. Двете полуколониални държави – Германия и Италия – заедно със страните от Централна и Югоизточна Европа са илюстрация на трансконтиненталното направление “Натиск на изток” с основен изразител германската субцивилизация. В съвременна интерпретация двете направления се форматират в надевропейска, планетарна идея, означавана като Глобален проект. От гледна точка на Глобалния проект ЕС е главният инструмент за реализация и за проверка в реални исторически условия на приложимостта на планетарната идея.

На второ място се отбелязва, че ЕС обхваща страни и народи с обща цивилизационна база – християнството, но диференцирана в три относително самостоятелни части: германска, романска и славянска субцивилизацияи, отражение на трите главни християнски конфесии: източноправославие, протестантство и католичество.

На трето място, от политико-географска гледна точка Европейският съюз не е общоевропейски съюз. Ако той обхване всички европейски държави без Русия и Турция, ще се разпростре на 6 млн. км² площ, с около 730 милиона жители, т.е. върху 60% от географската европейска територия. В популационно отношение обаче, потенциалът на ЕС е много сериозен и се приближава до потенциала на такива свръхнаселени държави като Китай и Индия.

На четвърто място, в чисто геополитически смисъл, ЕС не покрива показателите и критериите за глобален геостратегически играч. По площ ЕС е по-малък от РФ, САЩ, Австралия, Бразилия, Канада, Китай и съпоставим с такива страни като Индия, Индонезия, Алжир, Конго, Судан, Аржентина и Мексико. За разлика от тези страни, ЕС е без полезни изкопаеми, без нефт и газ, с разрушена екология, със застаряващо и демобилизирано население, с отрицателен прираст на народонаселението, но с висока гъстота на единица площ, със слаби военни възможности – без могъщ военноморски флот, без стратегическа авиация, без космически войски, без глобални средства за комуникация и управление на войските.

Географските и военните реалности са смущаващи. Общата брегова линия на ЕС ще бъде 38 000 км² плюс 750 000 км² острови. Военната мощ на “европейското НАТО” не е в състояние да контролира и отбранява такива пространства. В ЕС има две ядрени държави (Англия и Франция), докато в Азия те са 6 (Русия, Китай, Индия, Пакистан, КНДР, Израел), с тенденция скоро да станат 7 (Иран). Освен това всички азиатски ядрени държави имат средства за доставка (Пакистан – МБР “Шахин” и “Гури-2”, КНДР – “Тейподонг”, Китай – DF-15, Индия – “Притхви”, Иран – “Шахаб”, Израел -“Йерихон”). Само САЩ и Русия (в бъдеще и Китай) могат да създават космически групировки от спътници за непосредствено управление на боя.

С други думи, ЕС е силно уязвим при каквито и да е военни конфликти.

На пето място, форматирането на ЕС не е инициатива на европейските народи, не произтича от тяхното духовно единство и не е следствие от историческия процес, разглеждан като съответстващ на себе си и без всякакви други определения. Едва ли има нещо общо между духовността на шведа и на италианеца, между англичанина и гърка, между българина и датчанина. Трудно е да се предположи, че обединението е мечтата на европейските народи – настроенията в отделните държави не потвърждават подобно предположение (в някои от тях вече стана нужно да се прегласуват референдумите за присъединяване, в други -мнозинството “за” изглежда изкуствено). ЕС е сбор от държави без общ език (повече от 60% от европейците общуват само на майчиния си език), без общи медии, с консервативна локализация (само 1,6% от европейците живеят и работят вън от родната си страна). Остава да мислим, че проектът е “бюрократично дете” на западноевропейската политическа и интелектуална прослойка и е проява на исторически осцилации от първата половина на ХХ век, следователно във философски смисъл носи белезите на реакционен проект.

Ако трябва да се обобщи, ЕС извън Глобалния планетарен проект не е жизнеспособно образование, тъй като е пълен с дълбоки вътрешни противоречия: цивилизационни, етнически, антропологични, икономически, финансови, природо-ресурсни, геополитически, геостратегически и военни. Затова и с пълно основание Европейският съюз като държавна организация може да се интерпретира като мащабна спасителна операция на западноевропейските страни (евроатлантическото ядро) за оцеляването им в новите световни реалности. Те се нуждаят от останалата Европа само като територия и като източник на резервна работна сила. Затова са готови да платят минимална част от натрупаните си богатства като жизнен стандарт, за да не загубят всичко. Подобен стремеж не може да се опише в морални категории и не е проява на мечти, гордост, предразсъдъци, безумие, егоизъм, хуманизъм или на някакви други положителни или отрицателни мотиви. Тя е въпрос на живот или смърт и затова ще се налага с икономически, културни и военни средства (войната на НАТО срещу Югославия) без всякакви ограничения. Ако оцелее в близките 20-30 години, ЕС ще остане по същество общ пазар, докато вървят опитите за ментално мутиране на източните етноси и изчезването на тяхната държавност. Не e ясно какво ще стане след това, но може да се предположи, че в този си вид ЕС няма историческа перспектива. През 1990 г. мъдрият съветски изследовател на Елада В. Н. Ярхо написа: “Никаква общност на разума между хората от всички региони и времена не е съдържателна идея, тъй като не съдържа стимул за вътрешно развитие и се намира извън историята.”

Рано или късно ЕС ще трябва да избира: или ориентиране на вектора на развитие на изток и скъсване на англо-саксонската връзка, или поне изтъняването й до поносимост, което е малко вероятно, или окончателно подчиняване на императивите на Глобалния проект и признаването на англо-саксонската доминация, което ще бъде неизбежно. За подобно твърдение има достатъчно видими доказателства, на първо място, в духовната и в езиковата сфера. Следователно, от гледна точка на световното развитие, съществуването на ЕС е предизвикателство към останалите субекти и обекти на историческия процес, предизвикателство към субективните основания на създаването му, към неговата практическа философия.

Реализирането на който и да е вариант от бъдещето на ЕС ще разделя за дълго Европа на две почти равни половини. Източният вектор е преди всичко Русия, Централният азиатски ареал, пъпът на Евразийския континент. Каквито и да са “розовите мечти” на Западна Европа във формата на ЕС, преди решаването на руския въпрос нищо друго не може да се прави.

Отношенията между двете половини на Европа са силно обременени исторически, политически, ментално и географски. Те не са само две половини от едно цяло – те са два различни свята. Различията извират от дълбините на вековете (идеята за Трети Рим), минават през социалистическия проект (един от главните препъни-камъни) и достигат до днешната капиталистическа руска визия (във военно отношение Русия е по-силна от европейското НАТО). Западна Европа и Европа като ЕС не харесват Русия – нито днешната, нито вчерашната, нито по-вчерашната. Не е нужно да се дават факти и цитати в подкрепа на тази теза – те могат в изобилие да се намерят и в медиите, и в специалната литература. Може би ще бъде полезно да се напомни само становището на Збигнев Бжежински: “Русия е победена държава. Тя загуби титаническа битка. И да се говори, че “това не е била Русия, а Съветският съюз” – значи да се бяга от действителността. Това беше Русия, наричана Съветски съюз. Тя предизвика САЩ и беше победена. Сега не трябва да се подхранва илюзията за великодържавността на Русия… Тя трябва да се раздели и да бъде под опека.”

Какво е днешното състояние на Руската Федерация в геополитическото поле?

Като територия, Руската Федерация (РФ) е 4 пъти по-голяма от ЕС (17 милиона км²). Тя притежава големи природни богатства, евтина и високоинтелигентна работна сила, забележителни научни и културни достижения, незаменим опит в съжителството на различни култури. При опит за интеграция РФ би погълнала ЕС и би го претопила за около 100 години. Тя просто ще го изсмуче и ще го изплюе, което не е кой знае колко трудно. По параметрите си Руската федерация отговаря на всички критерии за геостратегически играч и по необходимост е конкурент (противник) на останалите играчи. Затова и за ЕС, и за Глобалния проект вариант за интегрирането на РФ не се обсъжда. Тяхната цел е елиминирането на РФ като държавно обединение и свиването на руския етнос до 30-50 милиона. По този въпрос на Запад се говори напълно открито и откровено както от интелектуалци и журналисти, така и от политици и държавници. Има ли основания за реализирането на подобен сценарий? Има. Има и обективни и субективни основания. Тяхното съвместно разглеждане в перспектива показва наличието за РФ на стратегически прозорец от 10-15 години, в който съществуват шансове за нещо по-добро. Едно спокойно, доброжелателно и равноправно съседство между ЕС и РФ е трудно осъществимо.

През януари 2003 г. беше публикуван нашумелият доклад на РАНД-корпорейшън “Становище за равнището на упадък на Русия: тенденции и последици за САЩ”. Докладът дава представа за шест варианта на военна интервенция срещу РФ. Те са:
1. Използването на военна сила от РФ срещу съседни държави.
2. Завладяването от терористи на руско ядрено оръжие.
3. Гражданска война в РФ с използване на оръжия за масово унищожаване.
4. Етнически погроми над грузинци, арменци и азербайджанци в Южна Русия.
5. Крупномащабна екологична катастрофа, особено с АЕЦ.
6. Възникване на заплаха за нефтопроводите, снабдяващи Запад с каспийския нефт.

Изложеното може да се възприеме несериозно, като виртуална игра на група интелектуалци. Не е така. Епохалните исторически събития винаги са започвали с интелектуални “игри” и са завършвали като жестока и сурова “проза”. През пролетта на 2003 г., по време на първите боеве в Ирак, САЩ се оплакаха, че иракчаните имат руска апаратура, смущаваща високоточните им оръжия. В резултат беше разстреляна автоколоната на руския посланик в Ирак (спомнете си случката с китайското посолство в Белград през 1999 г.). Какво пречи на ЕС или на САЩ да открият мрежа на „Ал Кайда” в Москва или в Тюмен? Та нали призракът на НАТО се мержелее вече край Смоленск, на 300 км от Москва, както е било в най-кошмарните години от руската история.

Няма по-точен и обективен показател за истинското отношение и за истинските политически чувства на ЕС (и САЩ) към Русия от техните реакции на всеки що-годе сериозен вътрешноруски или околоруски процес. Достатъчно е Русия малко да се стабилизира след трагичния катаклизъм от началото на 90-те години на ХХ век (например финансово, както е сега) и да започне да се грижи за себе си, за да започне координирана политическа, информационна, идеологическа, цивилизационна, геополитическа и геостратегическа атака срещу нея, съчетана с военен и терористичен натиск. Финансовото осигуряване на операциите дори не се крие и се осъществява на държавно равнище. Случилото се около честването на 60-годишнината от победата над нацистка Германия (май 2005 г.) е показателно. Зад парадните усмивки на западните лидери на Червения площад прозираше озъбеното лице на глобализма, открито настаняващ се край руските граници и готов да захапе и разкъса руската земя. Киргизия и Тюркмения, Азербайджан и Грузия, Украйна, Молдова и балтийските мъничета са геостратегическия таран на ЕС и на Глобалния проект за обсада на Руската федерация, фортпостове за натиск и за геостратегическо “ужилване”. Неслучайно след бесланската трагедия, зам.- ръководителят на президентската администрация на РФ Владислав Сурков издигна до болка познатия от историята лозунг: “Враг у ворот! Фронт проходит через каждый город, каждую улицу, каждый дом. Нам нужны бдительность, солидарность, взаимовыручка, объединение усилий граждан и государства”. И макар че след това младият човек се опитва да хвърли вината за всичко лошо върху “нравствената криза, възникнала в недрата на псевдоколективния комунистически режим”, по необходимост зад неговите думи прозират познати исторически осцилации.

Призивът на Сурков изразява поведенческото, нравствено и идеологическо объркване, царящи във Великата славянска държава. Вече 16 години тя прави опити да се съвземе след тежкото пропадане в геополитическата бездна и не може да намери отговори на предизвикателствата на времето. По този път се губят стари приятели и се печелят нови врагове.

Руският управленски елит лелее призрачната надежда, че ако не може да излъже САЩ или ЕС, ще може поне да се договори с тях за съвместно управление на света на базата на глобалния пазар. Този елит се гордее с отговорното стратегическо партньорство, предложено му от Вашингтон, за съвместно водене на световните дела. Това е голяма заблуда. “В намеренията на САЩ никога не е влизало споделяне на тяхното световно превъзходство – пише достатъчно убедително Збигнев Бжежински. – И дори да го бяха предвидили, другото им “аз” съвсем не беше в състояние да го приеме… Откакто се появиха първите разминавания между “отговорните стратегически партньори”, диспаритетът на всички нива (политическа мощ, финансово влияние, способност за технологично обновление, сила на културно привличане) показва безсмислието на тази концепция. Не беше необходимо повече редица руснаци да си направят извода, че този лозунг, изкован от американците, имаше за задача просто да ги заблуди.”

На официално равнище европейското направление на руската външна политика е формулирано в известната реч на руския президент Владимир Владимирович Путин пред германския Бундестаг, произнесена на 25.09.2001 г.: “Вярвам, че Европа може в обозримо бъдеще да възстанови имиджа си на мощен и самостоятелен център в глобалната политика само ако обедини възможностите си с човешкия потенциал, територията и природните ресурси на Русия, както и с нейния икономически, културен и военен потенциал.”

Предложената концепция е близка с възгледите на белгийския философ и геополитик Жан Франсуа Тириар с това „малко” разминаване, че проектът на Тириар предвиждаше не руска Европа, а съветска Европа, а това е твърде съществена разлика. Който иска да намери достатъчно основания за такава разлика, основания изключително актуални днес и за Русия, и за ЕС, ярко илюстриращи ролята на историческите осцилации, може да се позове на крайно интересната статия на Фридрих Енгелс от 1890 г. „Външната политика на руския царизъм”.

ЕС и Руската федерация са несъвместими геополитически субекти. Няма съмнение, че различните политически, икономически и културни инициативи за взаимно сближаване и добросъседство от типа на регионално сътрудничество, обща борба с престъпността, укрепване на демокрацията, мултилатерално сътрудничество, енергийна безопасност, различните “пътни карти”, развитието на гражданското общество и др. подобни, не са повече от фасада за заглаждане на всички съществуващи противоречия. В смисъл на теорията на конфликтите, това са опити да се прехвърли обективният конфликт от класа на антагонизъм или строго съперничество, в смесения клас на конфликт с черти на антагонизъм и симбиоза. Подобен конфликт се нарича експлоатация. В случая се подразбира доброжелателна експлоатация, при която и двете страни печелят в конфликта, но едната повече от другата и за сметка на другата.

Разбира се, по-добре е подобна фасадна политика, отколкото допускане на конфликта да премине в стадий на разрешаване, където капитулацията на една от страните е неизбежна. Фасадната политика трябва да се насърчава, тъй като везната на европейското равновесие е в неустойчиво положение – и двете страни са във вътрешно напрежение. В глобален мащаб не са напълно ясни целите и мотивите на Руската федерация, а ЕС наподобява прекалено надут балон. Едно малко, но сериозно убождане, и балонът ще се спука. Има опасност съдбата на Европейския континент да се реши от устойчивостта на двата му полюса – кой от тях пръв ще се разпадне. Затова опитите да се търсят допирни точки в сфери от взаимен, но краткотраен интерес, като визов режим, данъчни облекчения, равноправна търговия, духовен обмен, трябва да се оценяват положително дотолкова, доколкото ни избавят, дори временно, от опасностите на преждевременното разрешаване на диалектическите противоречия в историческия процес.

От такава гледна точка и в такъв аспект разговорите за началото на някаква нова Студена война между Русия и ЕС (заедно със САЩ), разговори, които са с нарастваща интензивност и на изток, и на запад, нямат научни основания. “Студената война”, като своеобразен геополитически и геостратегически феномен, е възможна само между страни със съпоставим геополитически и геостратегически статус, т.е. казано по-просто, между страни с приблизително равни икономически, военни и идеологически възможности. Руската Федерация е все още далече от подобен статус.

В близко бъдеще Русия по всяка вероятност ще продължава да се придържа към съюзи с променлива геометрия, без да допуска сериозни обвързвания по сантиментални и други ирационални причини, като се ръководи единствено и само от непосредствения си държавен интерес. Несъмнено това трасира пътя към желаното световно лидерство, без да дава и най-малки гаранции за неговата достижимост. Световното лидерство е скъпо удоволствие и се заплаща на изключително висока цена. Дали Русия ще бъде готова да плати такава цена и ще има ли с какво да я плати, е въпрос, чийто отговор се крие в мъглата на времето.

Европейският съюз е в не по-малко сложно положение. Макар че в изходния си евроатлантически формат си присвои званието “победител” в завършилата Студена война, това е огромна историческа заблуда. “Неверно – казва академик Игор Ростиславович Шафаревич – что Запад победил Советский союз в “холодной войне”. Победа предпологает большую силу духа и жертвеность, а Запад слаб так, как и прежде… Кризис Запада не осознан и не изжит, а только загнан внутрь”. Тази криза принадлежи и на съвременния Европейски съюз и това не трябва да се забравя.

Кортежът „Европейски съюз – Русия” е заплетен геополитически проблем и решаването му, по един или друг начин, е неизбежно. Опитът от последните 100 години показва, че хармоничните, справедливи и нравствени решения все още са в сферата на утопичните интелектуални надежди. Това не е пресилено твърдение. Историческият процес се отразява в обществените отношения, а те от своя страна – в общественото пространство. Ако погледнем обществените пространства и на Изток, и на Запад, ще установим, че те са изпълнени с противоположни настроения, очаквания и увереност. В преобладаващата си част те не съвпадат с официалното говорене от високите политически етажи. Когато е налице такава ситуация, а тя е налице, последиците са винаги крайно неприятни. Затова думата предизвикателства, употребена за отношенията “ЕС – Русия” в нейния автентичен, академичен смисъл, е напълно подходяща (в българския език предизвикателство е отглаголно съществително от глагола предизвиквам – дразня, разпалване на вражда, неоправдана постъпка, която има за цел да разсърди и възбуди конфликт).

Що се отнася до България, тя няма нито исторически, нито цивилизационни основания да напуска или да се отказва от генетиката на своя произход. Вън или в ЕС, България се нуждае от близки и родствени цивилизационни приятели. Може само да се съжалява, че руската външна политика не е достатъчно избистрена и до голяма степен се придържа към остарели парадигми. Една източна мъдрост гласи: „Ако искаш да стигнеш до някъде бързо, тръгни сам, ако обаче искаш да стигнеш далече, тръгни с приятели.”

През 1849 г. големият руски поет Фьодор Иванович Тютчев написва едно забележително стихотворение, от което ще цитирам вместо заключение две четиристишия:
Давно на почве европейской,
Где ложь так пышно разрослась,
Давно наукой фарисейской
Двойная правда создалась.
Для них – закон и равноправье.
Для нас – насилье и обман.
И закрепила стародавность
Их как наследие славян…

В гласа и в поезията на Фьодор Тютчев си заслужава да се вслушаме. Та нали Аристотел е казал, че “поезията предлага по-сериозно и философско знание от историята” . Наистина, може да се намерят хора, които да спорят с Аристотел, но това си е тяхна работа.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук