ЛЯВАТА РЕИДЕОЛОГИЗАЦИЯ

0
225


Идеологията е била и още е, а по всичко личи и ще продължава да бъде, необходим компонент и органична част от всяка социална система. Пренебрегването на идеологическия “момент” на общественото цяло е вид редукционизъм. Неговите проявления днес са израз на една нова идеологичност, утвърждавана от неолибералната идеология. Така отказът или отричането на идеологията е всъщност приемане на определена идеология. Идеологическият мотив на неолибералите, че крахът на една идеология – тази на марксизма – означава крах на идеологията като такава, е израз на една превърната (и поради това превратна) форма на съществуване и на обществено съзнание. Тук нито предпоставката (“марксистката идеология е мъртва”), нито изводът (“идеологията изобщо е мъртва”) намират логическо, а още по-малко фактическо оправдание. Не намират логическо оправдание, тъй като идеологическото поради самата си природа не може да умре. Погрешно е да се смята, че отслабването на влиянието на една определена идеология влече след себе си отслабване влиянието на идеологията като такава. Това обаче е и фактически неоправдано, тъй като: 1) лявата идеология изобщо (и марксистката в частност) не може да отмре тогава, когато условията, които са я породили, са налице; 2) смъртта на идеологията като такава би означавала смърт на социалното като такова. Следователно нашата задача, която не е просто апология на марксизма или друга подобна нелепост, ще се състои в доказване наличието на обективни социални условия (противоречия), пораждащи и създаващи необходимостта от лява идеология. В този смисъл марксистката идеология може да се трансформира и преструктурира, но не и да се деконструира или да катастрофира.

Социалните условия, които имплицираха и породиха по един или друг начин (тук този механизъм не е съществен) в средата на ХІХ век необходимостта от цялостна антисистемна и критично ориентирана идеология, се заключаваха в едно фундаментално за капитализма противоречие, каквото е противоречието между обществения характер на производството и частния характер на присвояване на неговите продукти. Понятието за това базисно за капитализма противоречие е научно-познавателен резултат, а не идеологически постулат. Това е съществено отношение при капитализма, което не може да бъде отречено по няколко причини: 1) характерът на производството е обществен, той не може да се реализира без онази съвкупност от отношения, която се нарича производствени отношения. Общественият му характер и неговото разделение и специализация са качества, които могат да бъдат констатирани емпирично още преди да са обобщени теоретично. 2) Щом има производство, трябва да има и продукти на това производство, а оттук следва, че има и потребление. Потреблението, като противоположно на производството, би трябвало да е неговото “друго”(Хегел). Но производството е конститутивен елемент от системата, без който тя не би могла да бъде, докато потреблението е необходим, но не определящ фактор. Самото производство по определен начин съдържа в себе си “своето” потребление. А вярвам, всички ще се съгласят, че производство все пак е налице – има го като налично битие, като нещо, което е налице, поне като явление, ако не като същност.

Констатацията на Маркс за основното противоречие на капитализма изкристализира в цялостната опозиция ”труд – капитал”, която е фундираща за разбирането на капитализма. От отсъствието или наличието на тази системотворяща за капитализма опозиция, се определя и неговото наличие или отсъствие. Въпросът живеем ли днес при капитализма, може да бъде преформулиран. Налице ли е днес противоречието между труда и капитала, като противоречие, което задава единството и относителната устойчивост на капиталистическата система? От отговора на този въпрос ще зависи и отговорът на въпросите: ИМА ли лява идеология и необходима и реализуема ли е лява реидеологизация днес?

Преди да отговорим на този въпрос, е необходимо да си изясним
какво имаме предвид под идеология
Андрей Райчев определя идеологията като “връзка между несвързани в дейността предмети” . Става дума за онези същностни (закономерни) обективни връзки и отношения, които по една или друга причина са намерили превърнато, а оттам и превратно отражение в човешкото съзнание. Руският философ М. К. Мамардашвили в своето изключително интересно изследване за превърнатите форми ги разглежда като форма на съществуване, която е “продукт от превръщане на вътрешните отношения на една сложна система, която се появява на определено нейно равнище и скрива фактическия им характер и пряка взаимовръзка в косвени изрази. (…) В приложението й към идеологическите отношения Маркс интерпретира превърнатата форма като лъжливо съзнание, т.е. не като субективно индивидуално заблуждение, а като обществено необходима привидност на отношенията, възпроизвеждаща се в представите на техните агенти.” (к.м. – А.С.). По този начин превърнатите форми се превръщат в ядро на идеологията и своеобразен модел за нейното обяснение. Идеологията не е нито субективна лъжовност, която се дължи на грешка или на целенасочено изкривяване на истината, а е обществено необходим механизъм за запълване на празноти (липси). Там, където обяснителните модели, схеми и методи на науката не запълват познавателната или съзнателна “празнота”, там действа идеологията. Това обаче е само отрицателната страна на идеологията – механизъм за запълване на познавателни празноти. Позитивният момент на идеологията е в нейната обществено необходима същност. Обществото не може да съществува без идеология/идеологии. Плурализмът на идеологиите отразява и изразява социално-икономическата диференциация на обществото. Поглеждайки към първоизвора, разбираме, че идеологията никога не е нещо самостоятелно, нещо, което би могло да се обясни само по себе си, изолирано от цялостната социална система , винаги е конкретно-историческа, тя е част от обществената надстройка и като такава отразява в крайна сметка икономическите отношения.

За необходимостта от лява реидеологизация говорят под една или друга форма водещи съвременни социални теоретици като Жак Атали. Отговорът на всички притаени все още питания, е в самата действителност. Едно е обаче да се надяваш на чистото кантианско “трябване”, друго е да се основаваш на самата тенденция, която влече след себе си процес на реидеологизация. След като неолибералната конфискация си присвои цялото поле на “истинна” интерпретация, автентичната социалистическа констатация, че светът е ляв или ще бъде ляв, беше обявена за остаряла провокация на един отмиращ светоглед. Но че това е не само погрешно, но и идеологически оцветено, сочи самата действителност. А тя освен че не върви към тотална деидеологизация, както се опитват да докажат някои добре заплатени идеолози, но – нещо повече – стремглаво се е упътила към поредната масова идеологизация – този път на неолиберална основа. Често повтаряно е, особено от Енгелс и в писмата от последните години на живота му, че обществената база и обществената надстройка се намират не в едностранно действие, при което базата определя надстройката, а в двустранно взаимодействие. Така че, лявата реидеологизация може да се окаже успешен активатор за една икономическа трансформация – още повече ако и социално-икономическите условия за това са назрели.

Лявата идеология е необходима
и трябва да бъде преди всичко интегриращ, а не непременно хомогенизиращ фактор. Тя трябва да обединява онези социални групи, слоеве и класи, които стоят на страната на обществения интерес, а не да ги уеднаквява. Тя не би могла да ги унифицира. При тази взривно разпространяваща се плурализация това е невъзможно.

Тук обаче възниква друг проблем – как може да говорим за лява идеология като такава, при положение че е правилно да говорим за леви идеологии. От Бернщайн до днес лявото и неговата идеология се плурализира до такава степен, че понякога се губи спояващото единство, което прави от един или друг факт нещо ляво. Левите идеи нарастват така бързо и стават толкова много, че понякога е трудно да си отговорим на въпроса това все пак ляво ли е, или не? Критерият за единство на иначе твърде различните идеи и идеологии, които шестват из лявото пространство, съществува още от възникването на лявото като такова. Според мен той трябва да се търси в прастарото положение за приоритет на обществения над личния интерес, на общественото над личното като конститутивен за всяка лявост. От степента и формите на този приоритет ще зависи и конкретният профил на съответната лява идеология. Но този принцип ни дава достатъчно основание да говорим за лява идеология в единствено число, за единство в многообразието на леви идеи, профили, ракурси и т.н. Този принцип приема конкретни очертания в конкретните икономически програми на различните политически сили.

Тази сила, разкъсваща редица социални връзки, която стана причина за обявяване на края на класите и класовото общество и възшествието на групите и социалногруповите процеси, трябва да бъде използвана конструктивно. Опитаха се, но все още неуспешно, и още се опитват да докажат, че прекомерната обществена диференциация и социална фрагментация водят до взривяване на класите като такива. Неуспешно, тъй като
фундаменталното противоречие труд – капитал

е неотнимаемо и изчистено от абстрактността си. В тази двойка труд – капитал се съдържа цялото социално-класово противоречие на капитализма. Следователно краят му ще означава прекратяване на двоякото противопоставяне и единство на тази бинарна опозиция.

Трудът. Основните удари и отляво, и отдясно срещу труда като определящ фактор, елемент и съществена част от производството и възпроизводството на обществото, идват от привилегироването на творчеството. Творчеството заема мястото на труда – това е лайтмотивът на не една и две съвременни теории. В творчеството, за разлика от труда, се съдържа онзи иновативен момент на новото, което никога досега не е било, който изгражда специфичните му характеристики. Творчеството било индивидуално, а трудът – обществен. Творчеството е свободно, а трудът – необходим. Но именно поради това, че творчеството е индивидуално, то няма необходимо отношение към възпроизводството и историческото развитие на обществото. Трудът е задължителното условие, а не непременно причина за съществуването на човека.

У Маркс съществува разделение на прост и сложен труд. Според него “по-сложният труд е само подигнат в степен, или по-скоро умножен прост труд, така че по-малкото количество сложен труд се равнява на по-голямо количество прост труд.” Тази формулировка днес губи част от своята актуалност, доколкото вече сложният труд, освен количествено, е и качествено различим от простия труд. Съвременният преход от индустриален към информационен капитализъм, от индустриално към постиндустриално общество, е преход от доминация на прост към доминация на сложен труд, а не от обществено необходим труд към обществено необходимо творчество. Да, творчеството наистина придобива статус на важен, на съществен фактор в обществото, но то не изземва функциите на труда като определящ фактор. Homo Informaticus не престава да бъде същевременно и Homo Faber. Човекът и обществото са комплексни системи. Една определеност, която е прибавена към системата, дори да влиза в противоречие с друга нейна определеност, стига да съществува като органична част от цялото и в относително единство със своето друго, е част от системата и нейно качество. По същия начин качеството “информационен човек” не изчерпва комплексното качество “човек”, но то е съществена част от него. С това, че е творческо същество, същество способно да измисля, да създава, човекът не престава да е трудово същество, същество способно да възпроизвежда. Тепърва ще се появява с все по-голяма острота въпросът за детайлно дефиниране на понятието за информационен човек. Това определение трябва да стане на поне три равнища: 1) субстанциално – кое е новото, което привнася качеството Informaticus в комплексната и относително устойчива система Homo; 2) структурно – как се отнася новото информационно качество на човека към цялата система от определения и отношения, наречена човек; 3) функционално – как ще се промени начинът на функциониране на човека в качеството му на информационен човек.

Изводът, който можем да направим дотук, е, че човекът в новата си битийност на
информационен човек
няма да промени същностно своята определеност на същество, което създава оръдията на своя труд. Трудовата същност на човека се определя от социалната му природа, която продължава да съществува и да се възпроизвежда чрез труда: “Като произвеждат необходимите им средства за живот, хората косвено произвеждат и самия си материален живот.” Това не означава, че човекът няма да претърпи съществени промени, но ще запази своята същностна определеност на трудов човек. А тя е изискване на самата социална действителност.

Има ли лява идеология и необходима и реализуема ли е лява реидеологизация днес? Съществуват няколко факта, които налагат развитието и разпространението на лявата идеология.

1. Съществуването на крещящи социално-икономически противоречия както на глобално, така и на национално равнище. Светът се дели на бедни и богати: страни, континенти, групи хора и отделни региони. Златен милиард и живеещи в нищета шест милиарда – това не е просто статистика, а екзистенциален въпрос. Именно тази обективна, базисна за капитализма неравнопоставеност, налага съществуването на лявата идеология като реакция срещу социалната несправедливост и активатор за обединение на всички онези, които влизат в числото на изключените, бедните, декласираните, онеправданите, и т.н.

2. Въпреки краха на съветския тип социализъм, днес социализмът продължава да съществува не само като теория, но и като практика. Поразителните практически успехи на социалистически страни като Китай и Виетнам, на масовата вълна на олевяване в Латинска Америка , на устойчивия скандинавски социален модел, са вече ясна индикация за това, че социалистическата и социалдемократическата левица съществуват не само като проект, но и като реалност. Това от своя страна е достатъчно основание за съществуване на лявата идеология.

3. Лявата идея и идеология е културен феномен, част от европейския и световен културен модел. Причастни към левицата в миналия век са били едни от най-забележителните творци на Европа и света – писатели, художници, учени. Лявата идеология е част от културната палитра на Европа. Без нея Европа би обедняла културно.

4. Днес светът преживява идеологическа криза. Както посочва Ал. Лилов, тази криза “засяга едновременно и трите основни идеологии на съвременността: консерватизма, либерализма и социализма.” Лявата идеология е необходима като алтернатива на неолибералната и неоконсервативната идеология. Идеологическият вакуум трябва да бъде запълнен отляво. Това, че либералното зае в практическата политика тактическите позиции на социалното (вкл. в България, при БСП), не означава, че стратегическата победа на последното е изгубена. Тя просто е отложена за по-късно.

5. Лявата идеология има историческо предимство пред всички други идеологии, поне по две причини: 1) изразява интересите и стремежите на мнозинството от хората; 2) отразява необходимия ход на историческо развитие, при който посткапитализмът може да изглежда невъзможно, но във всички случай е необходимо бъдеще. “Мрежовото общество може да бъде капиталистическо, но може да бъде и модерно социалистическо общество.” Тази инвариантост произтича от самия многовекторен, но в последна сметка линеен, път, по който се развива историята. По кой път ще поеме човечеството, ще зависи само от него и от политическите усилия и борби както на лявото, така и на дясното. То ще зависи в последна сметка от екологическия императив на нашето съвремие, който с нетърпяща възражения категоричност казва, че условие за оцеляване на света и на човешкия род ще бъде трансформирането на икономиката и социалната организация върху ноосферна основа.

В последно време процеси на програмно олевяване наблюдаваме дори при такива смятани доскоро десни социалдемократически партии като ГСДП. Неслучайно в приетата наскоро Хамбургска програма немските социалдемократи заявяват принадлежност и причастност към демократичния социализъм като политическа цел и реално обществено устройство: “Нашата история е дълбоко повлияна от идеята за демократичния социализъм, за едно общество на свободните и равните, в което нашите фундаментални ценности са реалност. Тя изисква една подредба на икономиката, държавата и обществото, в която са гарантирани гражданските, политическите, синдикалните и икономическите права на всички хора, те живеят без експлоатация, потисничество и насилие, т.е. в социална и човешка сигурност.

Краят на държавния социализъм от съветски тип не оборва
идеята за демократичния социализъм
а потвърждава ориентирането на социалната демокрация към фундаменталните ценности. Демократичният социализъм продължава да представлява за нас визията за едно свободно, справедливо и солидарно общество, чието реализиране е наша постоянна задача. Принципът на нашето действие е социалната демокрация”. Немските социалдемократи не само обръщат взор наляво, изплашени от загубата на обществено доверие, но и открито заявяват, че демократичният социализъм е крайна цел, а социалната демокрация само средство за нейното постигане. В този смисъл следва и БСП, пред която тепърва предстои дебат за идентичността й, да последва примера на немските събратя – малко повече лявост няма да навреди. Напротив, би могла да възстанови част от загубеното доверие. Опитът на германските социалдемократи е болезнен – ход надясно, след което завръщане, подобно на блуден син. Тази стратегия е лоша. Разумният ход е социалистическо ляво без залитания към комунистически или социалдемократически отживелици. Крайната цел е демократичният социализъм, а средствата могат да бъдат най-различни. Важното е да не се излиза от стратегическия дискурс на лявата идеология.

Реализируема ли е лява реидеологизация днес? На този въпрос отговор ще даде самата история, в която никога не сме просто безучастни свидетели, а активни участници. Каквото и да говорят отдясно, старата истина, че историята се прави от хората, не е изтъркана идеологема, а реалистична, изпитана и успешна стратегема. Това не бива да забравяме при модернизирането, реформирането и трансформирането на лявото, което ще се наложи рано или късно като адекватен модел за изменение на света. Защото “философите само по различни начини са обяснявали света, а задачата е той да бъде изменен.”

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук