ИНТЕЛЕКТУАЛНО ПЪТУВАНЕ
Наложи ми се да ползвам такси. Вдигнах ръка и току до краката ми изпищя със спирачките си жълтият автомобил, разкрасен с шахматни квадратчета и с огромни телефонни номера. Шофьорът полегна към близката до мене седалка, открехна вратата и съвсем делово рече:
– Качвай се.
От търбуха на таксито ме лъхна спарен мирис на пот, на тютюнев дим и неизмити крака. Шофьорът беше обул на босо сандали с отдавна занемарен вид.
– Ще влизаш ли?
Нямаше как да откажа.
– За къде? – обърна той глава към мене, захапал димяща цигара.
Не съм пушач. Пък съм и гнуслив. Моят Вергилий беше с широко изрязан потник, който не можеше да скрие вълнясалата му гръд, както късите му гащета, впити в бедрата, не можеха да попречат на косматите крака да се промъкнат през тях и да настъпят педалите. Навярно колебанието ми го накара да зададе следващ въпрос:
– Да карам ли?
Седнах на излъсканата предна седалка и, вече взел решение, казах:
– Карайте.
Той ме погледна изненадано. И все пак натисна газта, решително изпреварвайки няколко коли, преди да се мушне в нужната му пътна лента.
– Не ми каза накъде да карам. Ако е близко, като спра на светофара, слез.
Попитах:
– Как да разбирам вашите условия?
– Условията ми са дългите разстояния. За дребни левчета не возя. Бензинът поскъпна.
– Ами…щом не ви е изгодна тази работа, откажете се от нея.
– Камени ли ке ручамо, попитал македонецът? – Шофьорът изкриви уста, изобразяваща усмивка.
Не бях настроен за такива разговори, но отбелязах:
– В Европа таксиметровите шофьори са в костюми, с бели ризи и вратовръзки…
– Там е друг климат. Тука е лято, горещо е, аратлик, потим се…
– И за това има лесно – казах, поглеждайки към морето, което се простираше откъм неговата страна на автомобила. Той проследи погледа ми.
– Нямам време за такива гевезелъци. Ти ли ще ми платиш престоя и дезодоранта?
– Аз си плащам изминатото разстояние, а обслужването…
– Абе, я се разкарай с твойте… От утре ще започнем стачка. Ще вдигнем цените. Тогава ще видим как ще се тътрите по улиците.
– Спри тука! – наредих му аз в отговор и се приготвих да сляза.
– Защо? – изненада се шофьорът.
– За да се разкарам.
Така завърши интелектуалният ни разговор. Няма да разказвам как съкратих ползването на таксиметровата услуга. Предоставих това на моя водач. Ще уточня само, че моят жест ми струваше и една красноречива ругатня, която увенча неясната му заплаха.
ЖАЛНА НИ МАЙКА
Седя си сам на пейка в Приморската ни градина. Подухва бриз и в краката ми политат подранили есенни листа. И все пак грее слънчице.
До мен на пейката поиска да седне млада майка, тя дърпаше след себе си детска количка. В нея лежеше едно пухкаво усмихнато детенце със сгъвки-пръстенчета по разголените си ръчички и крачета. Невероятно мила гледка. То се усмихваше с всичката невинност на света. Тази гледка ме разчувства.
Младата майка също се резнежи.
– Ох, на мама пича! – произнесе тя, набутвайки в устенцата на малкото същество бутилчица с водичка.
Ще ти призная, тази фраза ме лиши от нужната деликатност.
– Извинете ме, но защо обиждате детенцето?
Тя ме погледна учудено:
– Но аз не го обиждам, аз му се радвам, аз го обичам!
Тогава у мен се обади ужасната моя привичка да поучавам, и то винаги, когато не искат поученията ми.
– А вие откъде сте научили тази думичка? Знаете ли какво означава тя?
– По телевизията я чувам. И артистите така си говорят. И в книгите се употребява…
Не се сдържах.
– Чуйте сега какво ще ви кажа аз. Тази дума е, общо казано, неприлична дума, тя е обидна, с нея характеризират хора разхайтени, с неприлично поведение. Тя се употребява за мъж развратник, пезевенк, неспособен да има деца, безплоден значи. Също като неплодовитите клонки на овощните дръвчета или пък като онези израстъци по доматените коренчета, например…Тях ги кършат, очистват растението от тях…Та ти, майчице, не наричай детето си с такива думи. Макар да ги чуваш по телевизията и даже в театъра – завърших аз поучението си.
Милата майчица, тя се смути. А пък аз си помислих: “А не се ли подрежда днешното ни Отечество от такива пичове?”
Жална ни майка, България!
МРАЧНА ХРОНИКА
Не мога да си купя тези скъпи илачи. Вносни били. Но аз не мога да си ги купя, “финансите“ ми не разрешават.
Върнах се при моята лекарка. Така й обясних постъпката си:
– Докторке – казах, – аз имах един приятел, нежен, светъл поет и псевдонимът му беше такъв. Той умря преди няколко години. Неговият личен лекар беше записал в смъртния му акт: причина за смъртта – недояждане. Та затова се върнах, да те помоля в моя смъртен акт да не поставяш такава диагноза. Напиши го по-простичко: сърдечна недостатъчност.
Лекарката ме изгледа изненадана. Тя е хубава жена. На млади години такива ги харесвах. Но сега аз си помислих за някои писатели, предишни мои познати или приятели. Разправяха ми, че един от тях “преглеждал” уличните кофи за смет.
“Не е първица!” – си рекох, припомняйки си съдбата на Яна Язова, Кирил Христов, пък и по-близки до днешното време, като Багряна, да речем… Вие продължете нататък.
