ПАСИВЕН РИБОЛОВ В КУБА

0
287


Винаги съм се удивлявал на търпението на тези, по мнението ми „тихи луди”, които без всякакво съжаление губеха часове над някоя въдица с надеждата да се завърнат у дома с една или повече риби, с които да се гордеят пред себеподобните си. Така беше и в онази топла ноемврийска вечер (не съм сбъркал, именно топла!), в която вече трети час киснех пред хотел „Ривиера” в Хавана до един заклет местен рибар, който невъзмутимо държеше другия край на найлоновия конец. Беше го хвърлил далече навътре в морето. Вече беше хванал една солидна добавка към домашното си меню с надеждата да я удвои или утрои до заранта. В един момент си дадох сметка, че и аз, случайният чужденец, киснех до него с не по-малко търпение вече часове, с надеждата да бъда свидетел на това свещенодействие: трепването на найлона, след което до вече хванатата риба ще се нареди втора или трета.

Дни по-рано, при посещението на Гошкин, като негов преводач-придружител отидохме до рибарския кооператив в Кохимар, близо до Хавана, станал известен като едно от любимите места на Хемингуей. Очарован от светлосиньото небе, Гошкин искрено се възхити на двуметровата купчина от риби, от типа на мерлузата, струпана в един ъгъл. „О, не! – възкликна един от домакините. – Това не е уловът, а стръвта!” „Но щом тези половинметрови риби са стръвта, какъв ли е уловът?” – възкликна учтивият гост. „Елате, ще Ви покажем!” – смирено каза рибарят и отвори една врата. Тъкмо в момента товареха една шестметрова риба, достойна посестрима на главната героиня в известната новела на Хемингуей „Старецът и морето”. За да я поберат в камиона, я бяха срязали на две.

Точно около Нова година играех шах до басейна в хотел „Сиера маестра”, където бяха настанени много от чуждестранните специалисти. Изведнъж около нас хората зашумяха. Някакъв руснак беше пренебрегнал сигурността на басейна и беше влязъл в дълбокото край хотела да лови грамадни охлюви и морски звезди. В Куба рядко се говори за акули – те не се доближават до плажовете, които са плитки за тях. Не такъв беше случаят с хотел „Сиера Маестра” – тук водите бяха дълбоки и някоя акула беше подгонила дръзкия рибар. С вълнение следяхме надпреварата: ще успее ли той да избяга от страшната й опашка, или водата ще се окървави от някой захапан негов крайник. Нейсе, „търсачът на силни усещания” успя да достигне невредим до стълбите, горещо аплодиран от почиващите в неделния ден, а акулата смирено се оттегли в дълбоките води.

Вече по-късно, близо до един магазин, дочух разговора на две домакини: „Има ли в магазина риби?” „А, не – отвърна запитаната. – Има само мерлуза!” Те, клетите, въобще не признаваха мерлузата за риба – за тях по-малко от черна (не като цвят, а като название на морския деликатес – вид вкусен калкан) изобщо не признаваха за риба.

След години по време на една командировка в красивия залив на Сантяго, в източната част на Куба, станах свидетел на най-странния риболов през скромния ми живот. Бяхме в една моторна лодка сред хиляди риби, подскачащи над водата в залива в преследване на прехвърчащите мушици и други насекоми. В миг една заблудена риба (после я премерихме с педи – беше около осемдесет сантиметра) падна в лодката. Придружаващите ни местни рибари не се помайваха нито за миг – веднага я удариха с един чук по главата и тя скоро престана да шава, а местният колега, някакъв арабин, успя да се спазари с тях за минута и се похвали, че в предстоящия уикенд трапезата му ще бъде свежо украсена с печена риба, нашия неочакван улов.

Българските ми колеги се занимаваха с друг вид риболов. Във всички „ергенски” квартири, както наричахме апартаментите, в които настаняваха нашите специалисти до пристигането на семействата им, шетаха леко облечени кубинки, бели или мулатки, които приготвяха вкусни кубински деликатеси или най-обикновен черен фасул с бял ориз (кубинците наричат това ястие „морос и кристиянос” – „маври и християни”, поради цветовото съответствие с основните храни. Нашенския бял боб те за нищо не го зачитат), гарниран с вкусни пръжки от свинско месо. Мъжете с удоволствие редуваха пръжките с месото на майсторките. Само не разбрах кой в такъв случай беше рибата – дали мъжете, или палавите им партньорки.

Спомням си за един колега, инженер Чернев, на 62 години, който беше дошъл при нас от провинцията след заминаването за България на жена му, затъжила се за болната си сестричка. Колегите добродушно се майтапеха с него – че вече не бил за „онази работа” и дори жена му го зарязала. „Недейте, бе, момчета, и вие ще стигнете моите години, и вас ще ви налегне моята „болест” – казваше им той добродушно. Но те не „увираха”, особено ергените, щастливи със своите приятелки. Докато „старият” не си нае една опитна кубинска мулатка да го пере и да му готви. Тя събуди мъжа в него. Той продаде всичко, което имаше, за да я изхрани и облече.

Но гордо изправи чело и вече никой не смееше да му се подиграва.

Кубинките по своему бяха много морални: въпреки повика на плътта, те се пазеха за първата си съпружеска нощ. Особено доволни бяха от „медените” седмици, прекарвани в първокласните хотели с благоволението на властите. Скоро след това се развеждаха и тогава трудно можеше да се устои на хормоните им, за радост на нашите временни „ергени”. Но стръвта им се изливаше и на невинни кубински момчета, които попадаха в лапите им и които те безмилостно обладаваха. При това влагаха в това обладаване толкова страст, че момчетата вече не смееха да се доближат до същества от „нежния” пол. Може би с този страх трябва да си обясним и големия брой хомосексуалисти в Куба – просто наплашените момчета намираха утеха при по-кротките си събратя.

Та така по въпроса за „шараните” в Куба. Кой беше рибарят и кой рибката – на това не мога да си отговоря и днес, години по-късно.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук