СТИХОВЕ И ГРАФИКИ

0
178


* * *1

Кипарисът на двора
от вечност се привежда
да види всички хора
дошли дотук по грешка.

Иконите безмълвни
висят на пост за лустро,
че живите са смъртни,
а мъртви сме нагъсто.

Гърнетата в стените
кънтят на кухо, глухо,
че словото в душите
остава недочуто.

Без проповед амвона
стърчи залудо в чудо,
че Лета и понтона
отнесе с всичко друго.

И кръстът на кубето
е килнат към Медина,
а Меката в сърцето
смъди неизлечима.

На изток ли е Раят
или оттам се чува
на Церберите лая,
че иде страшна чума.

* * *2

Една остатъчна измама
за град и прибори сребро
търкаля се по тротоара
със спомена за потекло.

Балкон от буржоазна сграда
виси на косъм-парапет,
кован с лъжливата представа,
че вечното не ходи на гурбет.

Комини прашни, но бездимни
скучаят прави въпреки
стрехите, паднали невинни
под гнилите от дъжд греди.

Прозорец с криви черчевета
пустее, вее се от вятър мним
и ронят се стъкло, парчета
еснафски бит без псевдоним.

Из двора кучета бездомни
играят като бившите деца,
които днес щастливи и безродни
търкалят кучешка съдба.

На улицата, сред паважа
във мръсна локва негатив
се проявява за дублажа
на град безлик и нечетлив.

Живот без смисъл, но единствен
минава близо, от ръка в ръка.
И случаят не е насилствен,
а просто улицата си е без платна.

* * * 3

След ударите на камбана
светците по терлици
си тръгват. Нова смяна
застъпва мъченици.

Под свода, без стопанин,
със свещ за проходилка,
мълчи голтак мирянин
в молитва за хранилка.

В олтара, зад завеса
охранен поп охлажда
без Божия намеса
плътта от адска жажда.

На входа милостиня
убогите причакват
и своята пустиня
на глас в захлас изплакват.

От селото каруца
докарва нов покойник,
роднини в гърло с буца
му търсят нов настойник.

Махленски го ожалват
дошлите за пазара,
дисагите напълват
и палят по цигара.

И после пътя хващат
и живи, и живели,
че мръкне ли, се раждат
копнежи оскотели.

И Господ отвисоко
твореното не вижда,
безочливо, жестоко
на хора се привижда.

* * * 4

Една любов като скърцаща панта
на стара таванска врата
чегърта, предъвква позната поанта –
сърцето не носи вина.

И човек си живее така, на аванта –
вратата отляво, последен етаж.
Съдбата събрана в пазарската чанта,
животът останал в забравен кофраж.

Таванът прашясва в калкана на сянка –
eдната любoв не променя човек.
На завет, със други, във унес и дрямка
най-добре се живее в егрек.

* * * 5

Сам по себе си Иван –
българин от птичи явор,
мъж на цвят и нрав – катран,
гражданин, така, по прякор.

Правен по баща си син –
да е честно, чисто, трудно.
И на майка си един
неин нежен като утро.

Беден, във кръвта си ляв,
със сърце скилидка чесън,
по душа – обичащ, прав
във живот последен, десен.

Под ръка със спомен тих,
на уста със пепел в песен,
през просото с топъл стих
за из път на път несресан.

Крехък, незавършващ, клет
с липсващи народ, родина
ще ли съм поне проклет поет
за дилбер жена любима?

Сам на себе си Иван,
казах си – човек на сипей
черен губи гологан,
бял да го намерят, сирен.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук