Поезията е странно нещо. Повечето интелигентни и чувствителни хора (през своята младост) възхитени, омаяни или оскърбени от света, съобразно с темперамента сиq започват да търсят обяснения за природата на нещата, изливат чувствата си в странни и редки думи с невероятни метафори, търсят музиката на езика, ритмиката му и от всичко това лъха наивитет, чистота, простодушие, радост или меланхолна тъга. По-късно децата помъдряват, стават възрастни, стават тъжни, забравят, че са изключителни, че са неповторими, стават обикновени, започват да се съмняват в лъчистите пролетни дни на юношеството и естествено забравят, че са били поети. Но онези, които успеят да запазят детския си възторг, първите неясни, но прекрасни миражи от света, песенността, лъчите в душата си на дете, които успеят да победят досадата и безразличието, което обзема възрастните – остават до края на живота си поети.
Такъв е Лъчезар Еленков, възрастно дете, дръзновен поет, страж на красотата, на истината и на мъдростта.
Последната му поема, баладата “Русото глухарче”, която аз имах честта да издам тази година, е едно красиво и неопровержимо доказателство за изключителната виталност и модерност на поезията на Лъчезар Еленков.
“Русото глухарче” е многопластово, полифонично произведение. Възхищавам се от смелостта и вещината, с която авторът безстрашно се втурва в дебрите на историята на славянството и славянския дух, превъплътява се в богове, в князе, в птици и реки в огън и
“Буквите изграждаха картина след картина.
На мъдростта струеше водопадът много ясно.”
Необичайна поезия, лееща се като широка славянска река из безпределна шир. Образите ни връхлитат и отминават на крилете на нежни думи. Музикални фрази, пълни с тих ромон на ручеи и звън от хлопатарите на белоснежни стада, изведнъж в дяволски контрапункт се сблъскват с жестоките светкавици на боговете и светът внезапно става скръбен, тъжен, черен. В света има смърт, историята не е умилителна приказка за деца.
“Отворена врата към свободата
е бесилката на края на града.
Икони в робство плачат. Витоша – замръзнала сълза.
Извикан е палачът. И тълпата да зяпа изпълзя.”
Образите са организирани, пестеливи, с изключително чувство, защото са правдиви и следват своята изконна историческа логика. А глухарчето, русото волно глухарче – символ на свободата, на любопитството, на неизтребимостта и устойчивостта на рода с лекота се носи през времена и епохи. Много неща вижда то, но няма време да ги осмисли в своя волен летеж, а само констатира видяното:
“Защо ли над бесилката уплашен гълъб прелетя?”
И неща, и събития, които в нашата многострадална история сме коментирали и изяснявали за себе си и другите стотици пъти, сега в баладата на Еленков оживяват със “страшна сила”, добиват плътност, отърсват се от поетиката на стиха и се превръщат в една друга приказна, магична реалност, която попива в душите ни като живителна влага. След първия прочит думите продължават да кънтят в съзнанието ни, защото в “Русото глухарче” е закодирана свещената истина за славянския род, за братята руси, за нас, българите, за възкресението и надеждата.