Получи се така, че най-напред отгърнах последните страници на „Русото глухарче“ и като видях колко книги със стихове има Лъчезар Еленков, в колко страни има издадени стихосбирки, на колко езици е бил превеждан, какви отговорни длъжности е изпълнявал, колко награди е получавал, на каква млада възраст е бил вече народен деятел на културата, се зашеметих. И си рекох, какво има да говорим, за него навярно всичко вече е казано. Но към казаното ще добавя и моите думички за „Русото глухарче“.
Точно баладичната форма е най-подходяща за този просторен разказ в прозаизиран стих, където авторът скача напред-назад през вековете, търси прераждането на човека, лети над големи пространства, епохи, обрисува с една фреска, озовава се ту в белоградчишкото селце, ту в горното течение на Волга, води лична се битка за личен хоризонт.
Някога, когато младият Ламар пишел „Рахитични са твоите рожби, Европа“, Людмил Стоянов откликнал: „Лалю Маринов от Калеица заплашва Европа“. Сега Лъчезар Еленков от Горни Лом търси път към „вселената Земя“. Търси я в широк план, опирайки се на яки темели – славянския корен, националната съдба, кумирът свобода.
Баладата звучи като светла и тъмна симфония, защото авторът ще ни хвърли ту при дървения флот по Волга, където „греблата пеят“, ту при завоя на Черна и при Владая, където плиска кръв, ту при шарените манастири на Александър Вутимски, ту при скелето на Успенския събор, от което Андрей Рубльов ще му каже „Бунтарите, момче, не ги обича дворът“.
Още когато почна да се появява в литературния печат, Лъчезар Еленков беше дързък, надскочил беше куплетите за трактористките и за многостаночниците, бягаше от розовото бодрячество и равните строфи на сивия стереотип, противник беше на трафарета, макар че понякога беше позьорско провокативен, в известна степен рушител, риташе по кокалчетата шаблона, и беше един от екзекуторите на баналността, хулиганстваше в добрия смисъл на думата и аз го наричах „самый левий“. От руската школа и времето на Велимир Хлебников, от разстрела на Никола Вапцаров и неговата епоха, беше погълнал веруюто, че за мечтите няма цензура, обикновеността му беше противна, като богоборец приземяваше небесни полети в смели метафори, беше чудат, фриволен, абсурден дори, падаше на колене пред графиките на Красаускас, където човешките ръце държат в своите длани слънцето. Невъзможно, но пълно с блестящ подтекст.
Чуйте един Лилиев:
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне –
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд –
сълзи, възторг – и уплаха!
С тихия пролетен дъжд,
колко искрици изтляха!
Чуйте един Славчо Красински:
Когато пада сняг в полята
и някъде звънят шейни,
какво спокойствие в душата
донасят зимните ни дни –
седя пред топлото огнище
и в тиха сладост замълчал –
не мисля нищо и за нищо
не ми е жал, не ми е жал.
Или Багряна:
Говори, говори, говори –
аз притварям очи и те слушам:
– Ето минахме сънни гори
и летим над морета и суша…
Лъчезар Еленков не може да пише така. И по-важното е – не иска. Това е неговият шанс. Той иска друго. Неговият регистър го води към
Там буря кърши клонове
и сабя ги свива на венец,
води към
Вихрове гонят тръни в полето,
към
Аз вече нямам мило, драго,
а вий… вий сте идиоти!
вика го към
Нощта ражда из тъмна утроба,
вековната злоба
на роба,
вика го към
своя пурпурен гняв величав,
към
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вяра,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Двете поетики са звездни висини в българската поезия, те са само в различни паралели, всяка си има свой периметър, свой електорат и е ясно в кой от тях зачислявам нашия поет. Той е автор на мащабни дръзновения, бяга от малката пластика, пленник е на патоса, не пише писма за кроткия читател, търси бунтаря дори когато мечтата е илюзия. Може тя да падне ранена, може да бъде дори убита – всеки да си носи риска.
Лъчезар Еленков е физиономичен поет. Харесваш го, не го харесваш – той е в българската библиотека. В едно определение „Самара сърмена“ казва толкова нещо за България и Русия, за оня светъл април на 1877 година, когато затътват копита, вейва се знаме и светва лъчът на българската свобода. Поетът се бори срещу стоманените и духовните спуснати решетки, кара ни да се замислим над констатацията, че червената лава след миг изстива и почернява. Пренесе ли се в наше време, вижда как „платена синя логорея доказва, че черното е бяло“, чува как „грачи в мембраната на микрофона бесен хлевоуст“…
И Лъчезар Еленков не е безгрешен и често плува „на чувствата в мъглата“, с абсурди ни замайва, но нали е русо глухарче – никне, макар да си знае, че над него веят ветровете на времената… Той скача през тях от свещта на газената лампа, от газената лампа към електричеството, от електричеството към „времето атомно“, минал под небе, където „орли железни с кръстове пречупени летят“, „през есенните дни на Мизия вървят червени танкове“. Всичко това се вие по спиралата на баладата, отдалечава се, връща се, небулозно е някъде, някъде е чиста емпирика от днешния ден. Лъчезар Еленков, общо взето, е художник на едрите мазги, но вижда и как „зографът руска зима върху стъклата на прозорците ружи ледени рисува“, как обесеният е отвесна удивителна, може да бъде език на камбана, може „сред среднощна“ болка в „отвесен град“ да бъде „амфора ката метафора“.
В презимето на Лъчезар Еленков първите две срички са еле, но елейни думи за това русо глухарче нека не леем, нека го оставим както то казва „като водопад синеок да гърми чрез гърлен славослов“.
Не мога да пиша като Лъчезар Еленков. И не искам. В това е моят шанс.
