ОТНОСНО ИДЕНТИЧНОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

0
217

О. з. полковник, журналист. Участник в антифашистката съпротива, доброволец в Първата фаза на Отечествената война. Завършил НШЗО “Хр. Ботев” и Военнополитическата академия в София. Като офицер е на политическа работа в полка, работил е в ГПУ на НА, направление “Пропаганда”. Бил е преподавател по обществени дисциплини във ВПА и НШЗО “Хр. Ботев”. Шест години е в отдел “Пропаганда и агитация” на Коларовски РК на БКП – София. В Главна редакция “Пропаганда” на радио София работи 14 години. Има множество публикации в ежедневния и периодичния печат. Член на СБЖ.
Въпросът за идентичността на Българската социалистическа партия възникна след краха на доскоро съществуващия социализъм и поемането от България отново по пътя на капитализма. С течение на времето все повече хора спират вниманието си върху този въпрос. Особено през последните години, когато БСП изпълнява ролята на главна политическа сила в управлението на страната. Той се използва от политическите противници на партията, намира широко място и в коментарите на медиите. Не без тревога се обсъжда от партийни членове и други привърженици на социалистическата идея. Стигна се до положението, че в самата БСП се формира ляво крило, което издига глас срещу опасността от нейно одесняване, за съхранение на идентичността й като социалистическа партия.

ххх
„Ако социализмът може да бъде осъществен само тогава, когато умственото развитие на целия народ ще позволи това, тогава ние няма да видим социализма дори и след петстотин години… Социалистическата политическа партия е авангард на работническата класа; тя не трябва да допусне да я спира ниското равнище на развитие на масите, а трябва да води масите след себе си…“

Това е откъс от речта на Ленин, произнесена на Селския конгрес, проведен 13 дни след 25 октомври 1917 г. (ст. ст.) – датата, на която в Русия е свалено Временното правителство и управлението на страната се поема от първото съветско правителство. А конгресът, както и всичко друго в навечерието, по време и след завземането на властта от Болшевишката партия, подробно е отразен в книгата на американския журналист Джон Рид „Десет дни, които разтърсиха света“. Като убеден комунист той е бил във водовъртежа на тогавашните събития в Петроград.

Курсивът от мен в цитирания откъс е един от аргументите на Ленин, с който той отхвърля твърденията на дясното крило на партията на есерите, че селяните, които представляват над 80% от населението на Русия, при това твърде много изостанали в политическо и културно отношение, не са готови да тръгнат по пътя на социализма. Същевременно Ленин отстоява започналото вече изпълнение на поставената от Болшевишката партия цел – изграждане на социалистическия обществен строй в Русия. Първата и най-важна крачка вече е направена – издаден е декрет за национализация на земята, за ликвидиране на частната собственост върху нея.

Разгорещената дискусия, станала на споменатия Селски конгрес, е доказателство за съществуването на проблема кога и как да се стигне до социализма. Проблем, отнасящ се не само за селското стопанство, но и за цялата икономика. И не само за селяните, но и за всички слоеве от населението. За капиталистическото общество като цяло с всичките му компоненти: икономиката с нейните отрасли с различната им степен на развитие; начинът на производство; хората с тяхното различно икономическо, социално и политическо положение; целият сложен комплекс от обществени отношения – икономически, политически, културни, битови и много други. По хоризонтална линия те варират от най-малката общност по местоживеене до нацията върху територията на цялата страна. А по вертикална – от най-малкото звено на държавно управление – до висшите органи на държавата. Така е и с всички недържавни политически и граждански организации.

Проблемът кога и как обществото да стигне до социализма не е преставал да бъде дискусионен от далечното минало до днес. През всичкото време е преобладавало мнението, че това може да стане реалност като осъществена от хората мечта, като тяхна съзнателно поставена цел и реализирана от самите тях. Най-страстните застъпници и защитници на този възглед са Ленин и създадената от него Болшевишка партия. И той намира реализация в Русия, поради, което се наложи почти в цялото международно социалистическо движение.

Обаче крахът на социализма в Русия и в свързаните с нея други страни опроверга възгледа на Ленин, че социалистическият строй е въпрос на човешката воля. Отново излезе на преден план въпросът кога и как може да се стигне до социализма. И в България той е на дневен ред. Особено във връзка с положението на Българската социалистическа партия, която е един от най-активните политически фактори в страната. Още повече че днес тя е основната управляваща политическа сила. Това нейно положение провокира различните мнения и съмнения относно политиката и идентичността й.
Идентичността на БСП като социалистическа партия зависи от отговора й на въпроса кога и как може да се стигне до социализма. Той е първият критерий за нейната социалистическа същност. От него зависи каква политика да провежда, която е следващият критерий за идентичността й.

Провалът на съветския социализъм е доказателство, че възгледът за тържеството на социализма като реализирана от хората тяхна воля и цел е ненаучен, не почива на научна основа. Научният отговор на въпроса кога и как ще се стигне до социализма следва да се търси в марксисткото гледище за обществото и неговото развитие.

Карл Маркс за пръв път доказва диалектическата същност на капиталистическото общество, че то съществува и се развива по свои собствени обективно действащи икономически закони, независимо от волята и желанията на хората. Според него развитието на икономическата обществена формация представлява естествен „природно-исторически процес“. Капитализмът не е непроменящ се. Кога по-бавно или по-бързо, кога по-незабележимо или по-видимо той постоянно се намира в положение на промяна, на развитие, в движение. Тази, така да се каже, „генетично заложена“ диалектическа природа го прави не вечен, а преходен. Подобно на това, което става с всичко от живата и мъртвата природа.

В обективно протичащото развитие на обществото, включително и на капиталистическото, не е заложена никаква цел за изпълнение. То не се извършва по волята на хората, а благодарение на своите вътрешно присъщи закономерности.

За обективния характер на общественото развитие Енгелс прави следните разяснения. В природата – казва той – си въздействат една върху друга само безсъзнателни слепи сили, в чието взаимодействие се проявява общият закон. Протича промяна, развитие, движение, но липсва каквато и да е цел за постигане. Такава не съществува. В обществото обаче действат хора, които при това си противоречат, сблъскват се, противоречията и сблъсъците са изключително големи. Това обаче ни най-малко не променя факта, че ходът на историята е подчинен на вътрешни общи закони. „Сблъскванията между безбройните отделни воли и отделни постъпки в областта на историята – обяснява Енгелс – довеждат до такова състояние, което напълно е аналогично на състоянието, което господства в безсъзнателно действащата природа.“ Следователно, и в природата, и в обществото обективно протича един и същ процес-промяна, развитие, движение. В този обективен процес на промяна, наричан още движение, няма заложена цел за постигане. Цел и задачи за изпълнение липсват, такива си поставят хората. Тях ги има в съзнателната човешка дейност, включително и в политиката.
Диалектическият метод при изследването не само на природата, но и на обществото е единствено научния метод. С него Маркс и Енгелс нагледно не само разкриват диалектическата природа на обществото, неговото обективно развитие, но и научно обосновават неизбежността на социализма. Прилагайки този метод на изследване, те превърнаха социализма от неосъществима мечта, от утопия в наука. В това отношение са забележителни думите на Енгелс: „Човешката история… се явява като процес на развитие на самото човечество и задачата на научната мисъл се свежда до това, да проследи последователните степени на този процес през всичките негови блуждения и да докаже вътрешната му закономерност през всичките привидни случайности.“

Маркс и Енгелс доказват, че процесът на качествена промяна, т.е. движението на природата и движението на обществото са не само обективни по своя характер, но представляват една и съща закономерност. Движението и в двата случая не съдържа в себе си каквато и да е цел за постигане. Цел няма. Затова вярно и отговарящо на истината е твърдението на Едуард Бернщайн, изречено от него преди повече от сто години: „Движението е всичко, целта е нищо“. Заради тая вярна мисъл, отговаряща напълно на диалектическия подход на Маркс и Енгелс към природата и обществото, този техен последовател си навлича омразата на Ленин, на болшевиките и на всички други, които възприеха болшевишката идеология и начин на борба срещу капитализма – насила и преждевременно да наложат социализма.

И днес има хора, включително и у нас, които заради тази вярна мисъл продължават да сипят хули срещу Едуард Бернщайн. Те не виждат, че с това свое твърдение той правилно подхожда, като не поставя обективното развитие на обществото в зависимост от целите и задачите, които хората си набелязват за изпълнение. С тези свои думи той просто повтаря казаното вече от Маркс и Енгелс. По такъв начин противниците на Бернщайн фактически отричат обективния характер на общественото развитие и изразяват субективистичния си възглед, че то протича по волята на хората, че го направляват, определят неговата посока, дори го сътворяват, за да постигнат някои свои цели. Това е едно напълно противоположно разбиране на проблема от разбирането на Маркс и Енгелс.

Негативно отношение към казаното от Едуард Бернщайн имат и създателите на лявото крило в Българската социалистическа партия. В своите публикации явно или тайно те го изразяват когато упрекват ръководството на партията, че не поставяло социализма за нейна цел. Постъпват така, защото с погрешното си тълкуване на тая фраза приписват на Бернщайн отричане на смяната на капитализма със социализма. А такова нещо няма в изреченото само с четири думи мнение за обективния и закономерен характер на движението на обществото. Погрешно е, например, тълкуването на младия и активен деец на лявото крило и член на неговото ръководство Александър Смочевски, изразено в статията му „БСП между социалдемокрацията и демократичния социализъм“ във вестник „Дума“ от 11 април 2008 година. В нея той, подражавайки на Ленин, оценява казаното от Бернщайн като „реформиране на капитализма“, при което „капитализмът остава непреодолим и вечен“.

Това обвинение срещу Бернщайн е безпочвено, защото става дума за движението, развитието на обществото като обективно закономерен процес, независещ от волята на хората – теза, доказана от Маркс и Енгелс. Смочевски обаче погрешно го възприема като идейно-политическо движение, респективно – за социалистическо движение. Че е така, се вижда в една предишна негова статия, отпечатана в кн.1/2, 2007 г., на списание „Понеделник“. В нея той пак споменава мисълта на Бернщайн „Движението е всичко – целта е нищо“. И обяснява, че движението не е нищо друго, освен осъществяване на целта…“ След което продължава: „Социалистическото движение губи своите надеждни основания и осмисленост, ако не е движение към определена цел, без тя да се превръща в откъсната от обективната реалност идея-фикс.“

Ясно е, че Смочевски говори за социалистическото движение. Но защо превръща „движението на Бернщайн“ в идейно-политическо, в социалистическо движение. Прави го, за да докаже, че социализмът е възможен само като осъществена цел на субективния фактор, каквато е и социалистическата партия, че това няма нищо общо с доказаното от Маркс и Енгелс диалектическо, обективно, закономерно и независимо от волята на какъвто и да е субективен фактор развитие, движение на обществото, благодарение на което ще се стигне до социализма. По такъв начин Смочевски представя социалистическата обществено-икономическа система като резултат, зависещ единствено от волята и борбата на субективния фактор – социалистическото движение, от социалистическата партия. Налице е отричане на научната марксическа теория за социализма, на законите на общественото развитие. Налице е, макар и прикрито представена теза, че социализмът е възможен само като воля, цел и задача на социалистическата партия, които тя може да постигне в определен период от време. Волунтаристичен възглед, който Ленин ярко демонстрира с речта си пред Селския конгрес.

Верен на схващането, че социализмът е въпрос единствено на субективния фактор, на социалистическата партия и игнорирайки диалектическия и обективно закономерен характер на общественото развитие, Александър Смочевски в статията си във в. „Дума“ настоява в новата Програма на БСП да залегнат няколко последователни прехода, всеки със съответни цели и задачи за изпълнение, като с последния от тях, наречен стратегически, ще стигнем до социализма. В това предложение има всичко от тезата на Ленин за тържеството на социалистическия строй: възможността за победата в една отделно взета страна, и то без значение на степента, на която се намира обществото в своето развитие; ръководната роля на партията в поставянето на социализма като цел за осъществяване при първия удобен момент; за мобилизиране на масите за постигане на тази цел. В тази „рецепта“ обаче няма нищо от науката за социализма, основите на която са положени от Маркс и Енгелс.

В някои свои публикации Александър Смочевски открито и безкритично се отнася към Лениновата, болшевишката теория за социализма. Например в статията си във в. „Земя“ от 5 декември 2007 г. „БСП между компромиса и принципа“. Наред с другото в нея той напомня кога каква програма е приемала БСП в своята история. И съобщава, че „след Октомврийската революция партията приема нова програма“, в която „се възприема ленинизмът, ленинските тези за империализма, за социалистическата революция и диктатурата на пролетариата…“ Става дума не за програма, а за програмна декларация, приета от ХХІІ конгрес на БРСДП(т.с.), състоял се през май 1919 година. Тогава партията се преименува на Българска комунистическа партия (тесни социалисти), а конгресът е обявен за Първи конгрес, като отговарящ на новото й име и на съдържанието на Програмната декларация, взаимствано от Болшевишката партия под влияние на победата на Октомврийската революция. Но неточностите, допуснати от Смочевски в случая нямат значение. Важното е, че привлича вниманието на читателите на вестника върху ленинизма, върху ленинските тези за социалистическата революция, като върху правилна теория за тържеството на социализма. Фактът, че той не взема отношение към тази погрешна теория, е доказателство, че я възприема. Включително и това, че социализмът е възможен само като цел на партията, която да бъде постигната в набелязан срок от време. Дори в най-близко бъдеще.

Тази идейно-политическа позиция се среща неведнъж в трудовете на Ленин. Тя убедително е показана и в почти цялата книга на Джон Рид.

Малко ми е съвестно, че подлагам на толкова широка критика възгледите на Александър Смочевски за социализма. Той е млад автор, бъдещ учен в областта на обществознанието, както се казва, е наше момче. Но моята критика се отнася не толкова до неговите, колкото до възгледите на други от лявото крило, които далеч повече са „врели и кипели“ на идеологическото и политическото поприще. Един от тях е Павел Писарев. Неговата идейно-политическа позиция, теоретическите му възгледи за тържеството на социализма са чисто ленински. Ето едно доказателство. На 15 май 2008 г. във в. „Земя“ е публикувана статията „Как ехото заглъхва…“ Автори са Павел Писарев и Александър Смочевски. Подреждането им като съавтори показва кой „тежи“ повече за изложените в статията идеи и позиции. Вземам показателната за случая фраза: „изглежда някои от партийните дейци се срамуват от социализма както като критично оценена минала практика, така и като идеал и бъдещ проект, макар и далеч в историята напред“. Привличам вниманието върху подчертаните от мен думи. Първо, що се отнася до съществуващия доскоро реален социализъм, за положителен факт се посочва направената му критична оценка само върху практическото му осъществяване и функциониране, върху практиката, начина на действия преди всичко на главния действащ субективен фактор – партията. С една дума – критична оценка само на политиката. Това е добре. Известно е обаче, че този социализъм е осъществен въз основа на ленинската, болшевишката теория за победата му. Но за критична оценка върху тази теория Павел Писарев, заедно със своя съавтор, не казва, че е направена, нито пък че има нужда от такава. Следователно, той я възприема такава, каквато е.

А що за твърдение е, че социалистическата обществено-политическа система може да бъде предварително изразена във вид на проект, който да бъде реализиран. А кой може да бъде автор на такъв проект? И кой ще го изпълнява? Разбира се, някой субект. А кой е той? Очевидно е, че всичко това се възлага на партията. Тя е, от която, като авангард на масите ще зависи обществото да премине от капитализма в социализма. Тя ще изготви проект на новия обществен строй и, разбира се, тя ще го реализира. Всичко това ще бъде дело на субективния фактор. А за обективното и закономерно развитие на общество и дума няма. То напълно е елиминирано.

Да се говори за бъдещия социализъм като за нечий проект, е субективистично, волунтаристично отношение към самия проблем за социализма.

Що се отнася до реализирането на набелязания проект, „макар и далеч в историята напред“, и то по принцип няма разлика от гледището на Ленин за сроково осъществяване на социализма. Проект се прави, за бъде рано или късно изпълнен.

По един или друг начин ленинската теория за социализма се поддържа и от други ръководни дейци на левицата в БСП. Янаки Стоилов, например, в докладите си на националните конференции винаги застъпва тезата за социализма като цел за изпълнение от партията. И не казва нищо за закономерното обществено развитие.

Ярък пример на игнориране на обективното и закономерното развитие на обществото и считането на тържеството на социализма единствено като дело на субективния фактор е мнението на четиримата най-видни дейци на лявото крило за социалистическото развитие на България. То се съдържа в статията „Ключово събитие в националната история през ХХ век“, поместена в книжка 9/10, 2004 г. на сп. „Понеделник“ по случай 60-ата годишнина на антифашисткото народно въстание – 9 септември 1944 година. По реда на представяне авторите са: Александър Лилов – професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН; Павел Писарев – доктор на социологическите науки; Димитър Генчев – доктор по история и Янаки Стоилов – доцент, доктор по право. Четиримата са членове на БСП, някои и на нейния нов Национален съвет. В списание „Понеделник“ заемат следните длъжности: Александър Лилов е главен редактор, а другите трима са заместник главни редактори. И четиримата са членове на Координационната комисия на лявото крило, като Янаки Стоилов е неин председател. По всичко изглежда, че те са и едни от инициаторите за създаване на левицата в партията.

Но какво е тяхното мнение за тържеството на неотдавнашния социализъм в България: „Победоносното встъпване на Червената армия на Балканите и в Европа, настъплението на съюзническите войски на Западния фронт, споразумението в Ялта бяха основен фактор за установяване на отечественофронтовската власт, а по-късно и за социалистическата ориентация на страната. Социалистическото развитие обаче бе подготвено от дългогодишната борба на българските социалисти, от техните идеи, от способността на партията да намери форми и средства за български път към социализма.“

Вярно е, че встъпването на Съветската армия на Балканите, настъплението на съюзническите войски на Западния фронт и споразумението в Ялта са основен фактор за установяване на отечественофронтовската власт. Това е така, но и не съвсем. Истината е, че встъпването на Съветската армия на българска територия стана възможна благодарение на обявената война от Съветския съюз на България. Ако войната не беше обявена нямаше как части на Трети украински фронт на Съветската армия да се окажат на българска земя. Друг е въпросът, че съветското правителство имаше достатъчно основания да постъпи така.

Ролята на Съветската армия за победата на Девети септември не бива да се размива с настъплението на съюзническите войски на Западния фронт, още повече пък с Ялтенската конференция. Защото конференцията се състоя в началото на февруари 1945 г., т.е. пет месеца след 9 септември 1944 г. А и Георги Димитров в своя доклад пред Петия конгрес на партията много по-точно и вярно го казва: „… ние трябва още веднъж да подчертаем, че най-голямата заслуга в победата на Деветосептемврийското въстание, в освобождението на нашата родина от немско-фашисткото иго се пада на братската героична Съветска армия.“

В случая въпросът обаче, който ни интересува е, че авторите на статията премълчават, че социалистическата ориентация на страната се дължи на субективен, и то външен фактор, което означава, че тази ориентация не е резултат на закономерното социално-икономическо развитие на българското общество. При това те не са прави с твърдението си, че социалистическата ориентация е обхванала цялата страна, т.е. целия български народ. Тя се отнася преди всичко за Българската социалистическа партия и за част от населението. А партията като главна управляваща вече политическа сила, заедно със социалистически ориентираната част от населението, е българският, вътрешният субективен фактор, който с лостовете на държавата, политиката и пропагандата налага преминаването на българското общество от капитализма към социализма. Не може и дума да става за естествено, обективно и закономерно развитие, в резултат на което капиталистическата икономическа система в България да е изчерпала своите възможности за развитие, за да бъде заменена със социалистическата икономическа система. В случая се касае за преждевременно ликвидиране на съществуването на капитализма и преждевременно изграждане на негово място на социализма. Българското общество не само икономически, но като цяло не беше стигнало в своето развитие до необходимата степен на зрялост, от която да навлезе в ерата на социализма.

Фактът, че четиримата научни дейци отминават този въпрос, а без него не може да се изясни проблемът за социализма в България, показва, че те стоят на субективистични позиции по този проблем. Премълчаването им за ролята на външния субективен фактор е убедително доказателство за тези техни позиции.

Във второто изречение на цитата от статията четиримата автори, които, както се разбира от списанието, са от Центъра за стратегически изследвания, вече открито изразяват волунтаристичното си гледище за социализма в България. Недоумяващо е как може да се твърди, че социалистическото развитие на България е „подготвено от дългогодишната борба на българските социалисти“. Казано иначе, от десетилетната борба на партията преди 9 септември 1944 г. Това твърдение абсолютно не е вярно, не отговаря на историческата истина. Защото, ако е вярно, това би означавало, че в тази дългогодишна борба БСП е подготвила българското общество като цяло за социалистическо развитие.

На авторите на това твърдение биха завидели и най-видните представители на субективистичното направление в обществознанието. А на БСП биха завидели социалистическите партии от много страни, особено от най-развитите, в които капитализмът е на няколко века, но те, същите партии, които имат много по-дългосрочно съществуване от БСП, не са успели да подготвят своите страни за социалистическо развитие. А видите ли, тя само за 50 години – от своето създаване до 9 септември 1944 г. – е успяла да подготви България за такова развитие. Дори за 25 години, защото нейното влияние става голямо след края на Първата световна война. Що се отнася пък до това, че страната след малко повече от 60 години капиталистическо развитие от Освобождението до 1944 г. е била вече узряла за социализма, и този рекорд, установен от четиримата учени, няма равен на себе си.

Трудно може да се посочи по-голяма волунтаристична изява от направената в случая оценка както за преувеличената роля на БСП, така и за преувеличеното изключително бързо изчерпване на българския капитализъм.

Разбира се, ролята на БСП в българското общество до 9.9.1944 г. не бива да се подценява. Но приписването й на толкова голяма заслуга не отговаря на истината, както и твърдението, че България като население, още повече като социално-икономическа система, е била подготвена за социалистическо развитие.

Въпросът за социализма е в ръцете на партията. Всичко зависи само от нея. Всъщност това казват хората от идеологическия център на лявото крило. А това обяснява защо те и други като тях критикуват ръководството на БСП, че не поставяло социализма като нейна цел за изпълнение. И в резултат на което тя губела своята идентичност.

Както се вижда, приписаната роля на БСП до 9 септември1944 г., а и след това, като теоретична постановка напълно съвпада с тезата на Ленин за ролята на Болшевишката партия относно пътя на Русия към социализма. Това показва, че четиримата научни представители на Левицата в БСП стоят на ленински позиции за ролята на партията и в днешно време, при съвременните обществени условия в България, което ще рече, че съвсем по ленински, по болшевишки продължават да поставят въпроса за социализма у нас. Независимо от опитите им понякога да говорят за необходимостта от изграждането на БСП като модерна партия. И да показват, че възприемат някои постановки дори за социалдемокрацията, че лявото крило стои на ленински, болшевишки позиции по въпроса за социализма говори и следният факт. Неговите идеолози, каквито са главният редактор и заместник главните редактори на сп. „Понеделник“, правят критична оценка на съществуващия доскоро у нас и в Русия социализъм само като практика, като начин на практическо осъществяване, но не и като на теория. А такава теория има. Въз основа на ленинската теория беше изграден този социализъм.

И още нещо. Когато тези теоретици и идеолози говорят и пишат за модерен, демократичен, информационен и пр. социализъм въобще не споменават Маркс и Енгелс. Това не е случайно. То означава само едно: отричане на валидността на марксизма за съвременните обществено-икономически условия, за развитието на обществото през ХХІ век. Вместо това продължават да признават болшевишката теория. Макар и мълчаливо, без да вземат открито отношение към нея. А такова отношение е необходимо, защото с нея е свързан рухналият социализъм. Но към марксизма отрицателното си отношение изразяват не само мълчаливо, но понякога и открито. Особено главният редактор на списание „Понеделник“.

Ал. Лилов в своите теоретически изследвания на съвременните обществени условия често прави разбор на трудовете на различни чуждестранни автори, сред които преобладаващите са от Запад. Например статията си „Постиндустриалната теория“ в кн.1/2, 2007 г. на сп. „Понеделник“, той посвещава почти изцяло на теоретическите разработки на американския учен Даниел Бел от 70-те години на миналия век за развитието на двете общества – капиталистическото и социалистическото. Този учен от САЩ е стар познайник от времето на острата идеологическа борба между социализма и капитализма. Времето, когато за идеологическия фронт на БСП отговаряше Александър Лилов. Тогава идеолозите и пропагандистите на партията се противопоставяха на постиндустриалната теория на Даниел Бел, според която, наред с другото, протичала конвергенция между социализма и капитализма, което означава, че при съвременните постиндустриални (слединдустриални) условия на производство и начин на живот се извършвало сближаване между двете обществени системи. В резултат на което ще се получи едно ново, постиндустриално общество. Но с тази постиндустриална теория Даниел Бел не отричал марксизма, признавал неговата валидност, но само за времето на индустриалното капиталистическо общество. А тя била продължение на марксизма в условията на започналата вече постиндустриална епоха. Така твърдеше тогава в своите трудове самият Даниел Бел. Сега същото казва някогашният отговарящ за идеологическата работа на БСП. Ето какво пише в статията си Александър Лилов: „…противопоставянето на Маркс и Бел като несъвместими теоретици е неоправдано, без това да значи, че не са различни. Подобно противопоставяне е неоправдано, защото Маркс изследва индустриалното капиталистическо общество такова, каквото е до средата на ХІХ век, а Бел изследва индустриалните – капиталистическото и социалистическото общества такива, каквито са през втората половина на ХХ век“. Т.е. марксизмът важи само до средата на 20-ото столетие. Така излиза според казаното от Александър Лилов.

Но има и нещо друго. За кое социалистическо общество говорят Даниел Бел и Александър Лилов, което щяло да се превърне в постиндустриално общество. За онова, което съществуваше през ХХ век, но то, както е известно, беше изградено на основата не на марксизма, а на ленинизма. Така че налице е поредният случай болшевишката теория да се признава от Александър Лилов, като и я отъждествява с марксическата научна теория за социализма. Така постъпват и противниците намарксизма, за да му припишат пороците на болшевизма.

В статията си Лилов се отнася към изградения върху ленинизма съветски социализъм като към напълно автентичен социализъм. Отношението му е изцяло положително, а това е още едно доказателство за положителното му отношение и към ленинската, болшевишката теория за социализма.

Във връзка с изразеното си съгласие с Даниел Бел за превръщането на социалистическото общество в постиндустриално Александър Лилов демонстрира една друга, изключително чудновата теоретична проява. В статията си той пише за това превръщане в началото на 2007 година, а Бел разглежда съществуващия до към края на миналия век социализъм. Лилов сега разглежда същия социализъм, но който отдавна не съществува. И твърди, че този несъществуващ вече социализъм е започнал да прераства в постиндустриално общество. Следователно, нещо, което не съществува, се превръщало в друго, но реално вече нещо. Несъществуващото социалистическо общество се превръщало в съществуващо постиндустриално общество.

Очевидно Александър Лилов толкова много се увлякъл по теорията на Даниел Бел, та не се е сетил, че сега, когато я рекламира като валидна за социализма, няма никакъв реален социализъм. Получава се нещо като преливане от пусто в празно. Би могло да се предполага, че след този злополучен финал на усилията му да превърне несъществуващия социализъм в постиндустриален, Ал. Лилов ще сложи точка на постиндустриалната теория на Даниел Бел от времето на този социализъм – но не би. Оказва се, че неговата цел е далеч по-голяма – да убеди съвременното социалистическо движение да възприеме тази теория, за да се ръководи от нея в борбата за социализъм при днешните условия на ХХІ век. За да не бъда голословен, ще представя в пълнота неговата концепция, с която завършва статията си: „И така, срещата на левицата с постиндустриалната теория е предстояща. Резултатът от нея е предсказуем: раждане на постиндустриалната левица. Постиндустриалната модернизация на световната, европейската и българската левица е точка първа в съвременния ляв дневен ред. В момента, в който бъдат изработени лявата алтернатива, левият идеен и политически проект за извършване на постиндустриалния преход – тази модернизация се е състояла. Нека повторя отново – сега живеещите на Земята хора с леви убеждения са последното поколение на индустриалната и първото поколение на слединдустриалната левица.“

Чак сега Лилов обяснява какво е искал да каже, когато близо 20 години говореше за превръщането на БСП в модерна лява партия. Че тя ще стане такава, когато изработи ляв, т.е. социалистически идеен и политически проект за извършване на постиндустриалния преход в България. А и самата тя да се превърне в постиндустриална левица.

Тази концепция поражда няколко въпроса, които поставят нейния автор в неудобно положение.

Първият е: от каква теория да се ръководи партията, за да сътвори ляв идеен и политически проект за извършване на постиндустриалния преход. А и самата тя да се модернизира като постиндустриална левица. Защото без теория това не може да стане. Отговорът се съдържа в положителното отношение на самия Лилов към постиндустриалната теория на Даниел Бел. Именно тази теория трябва да бъде теоретическото оръжие на Българската социалистическа партия, а не, например, теорията на Маркс, която за съвременните условия не се признава за валидна от някогашния отговорник за идеологическата работа на партията.

Щом ще се създава ляв, социалистически идеен и политически проект за извършване на постиндустриалния преход, това означава, че има и десен, капиталистически идеен и политически проект за извършване на постиндустриалния преход. Понятно е, че в него е заложена целта съвременното капиталистическо общество да се превърне в постиндустриално капиталистическо общество. А за левия, социалистическия проект, е казано само да се извърши постиндустриалният преход. Но на какво – не се съобщава. Остава да се гадае. Ако е на капиталистическото общество, за него си има десен проект. Може би Лилов иска спрямо това общество да бъде приложен и левият проект. Да се получи нещо като конкуренция между двата проекта. Но какво би се получило, ако надделее левият проект – това може да каже само Александър Лилов. Иначе, от десния проект се знае какво ще се получи: постиндустриалното капиталистическо общество.

При такава съпоставка на двата проекта, отнасящи се само за съвременното капиталистическо общество, защото социалистическо няма – излиза, че с левия идеен и политически проект за извършване на постиндустриален преход на това общество ще бъде осъществен и преходът от капитализма към социализма. Друго предназначение този проект не може да има. Това го подсказва и самият Лилов с твърдото убеждение, че е предстояща „срещата на левицата с постиндустриалната теория“.

Но постиндустриалната теория е единна. Тя не се дели на лява и дясна. Не я дели и Даниел Бел. Една и съща я вижда и при капитализма, и при социализма. Не я сели и Лилов, но според него има два различни проекта – ляв и десен – за извършване на постиндустриален преход. Една единна теория, но два противоположни, отричащи се проекта за нейното приложение! До такова положение докарва нещата професор Александър Лилов.

Давам си сметка, че ще прозвучи нескромно, но макар и със скромни познания, още повече като член на БСП с партиен стаж над 60 години, искам да се обърна към Александър Лилов: другарю Лилов, Вие сте се объркали. Не обърквайте и другите хора с леви убеждения чрез постиндустриалната теория на Даниел Бел, с която той много замаскирано уж се обявява за продължител на Маркс, а същевременно отрича валидността на неговото учение при днешните обществени условия. За да ни убеди във вечността на капитализма, само че разкрасен с постиндустриални украшения. А вижте как настъпилата финансова и икономическа криза разобличи Даниел Бел и потвърди валидността на Марксовото учение и за т.нар. постиндустриално капиталистическо общество.

Със свята концепция Александър Лилов не дава отговор на въпроса как с нея ще се стигне до социализма. А и тя не съдържа такъв отговор. Защото е нанаучна теория, особено що се отнася до преминаването на обществото от капитализма в ерата на социализма. Ето защо придържането към тази теория не може да бъде критерий за идентичността на БСП като социалистическа партия.

Въпросът за социализма е научен въпрос. Като такъв той е показан и доказан от Маркс и Енгелс, но и постоянно отричан от различни хора на науката, от идеологически и политически противници. А в много случаи не се и разбира от привърженици на социалистическата идея.

Маркс и Енгелс създават стройна научна философска концепция за хода на човешката история – историческия материализъм. Според това философско направление основният двигател е икономическият, материалният фактор. Макар и невинаги забележим, той е определящ за всички явления в живота на хората, включително и за бурните събития в историята на народите. Въз основа на историческия материализъм двамата мислители научно обосновават неизбежността на социализма, превръщат го в наука. Научният им подход към този въпрос преминава като червена нишка в техните трудове. А в малкото си по обем произведение „Развитие на социализма от утопия в наука“ Енгелс в кратък исторически план проследява кат мечтата, идеята за социализма се превръща в един от основните научни въпроси на обществознанието. Наред с анализите на социално-икономическото и политическото състояние на капиталистическото общество, имащи значение за това превръщане, той посочва диалектическия метод, с който Маркс подхожда и доказва диалектическата природа на обществото, неговото обективно и закономерно развитие, чийто резултат ще бъде преминаването в социалистическата степен на развитие.

Проблемът обаче не е само как ще се стигне до социализма. Не по-малко важен е и въпросът за присъщите характерни черти на този обществен строй.

Известно е, че собствеността върху средствата за производство, от която зависи и самият начин на производство и разпределението на резултата от него – всичко това представлява основната характерна черта на всяко общество, най-важната част на неговото съдържание. Това се отнася и за социалистическото общество. Но същността на социализма не се изчерпва само с това. Неговото съдържание е много по-богато както в икономическо и социално, така и в политическо, културно и битово отношение. Може да се каже във всяко едно отношение.

Сред всички характерни белези на обществения живот, през чиято призма на всеки един се прави оценка на социализма, е и белегът за демокрация. Той заслужава голямо внимание, защото тенденциозно или не, на основата на доскоро съществуващия недемократичен социализъм на Ленин, като такъв, явно или мълчаливо, се дамгосва социализмът въобще, социализмът – така да се каже на Маркс и Енгелс. И се говори за какъв ли не друг, особено за демократичен социализъм. Като аргумент за такова отрицателно отношение към социализма на двамата мислители се използва и тяхната теза за диктатура на пролетариата. Още повече че тя по най-извратен начин беше изтълкувана, представена и приложена от Ленин и неговата Болшевишка партия. Ето защо специално внимание заслужава въпросът как Маркс и Енгелс разглеждат социализма от гледна точка на демокрацията.

Преди всичко трябва да се каже, че двамата са горещи привърженици на най-широка демокрация в обществото. Не е случайно, че те най-остро осъждат и се борят срещу недемократичните режими на буржоазията, оценявайки ги като нейна диктатура, срещу която противопоставят диктатурата на пролетариата. Но като важна демократична черта на социализма. И във връзка с това високо оценяват избирателното право на широките народни маси.

Разбира се, употребата на израза „диктатура на пролетариата“ е изживяла своето време. Но ето как вижда Маркс тази диктатура и то, като реално осъществен идеал в лицето на Парижката комуна.

Парижката комуна всъщност представлява най-широко общинско самоуправление на град Париж от превзелите го комунари (френската дума комуна значи община). А общинското самоуправление едно от най-ярките прояви на демокрацията. Именно като на такъв демократичен инструмент, чрез който са предприети дълбоки икономически, социални и политически промени, Маркс дава висока оценка на Комуната. Още повече, че по време на управлението й не са извършвани никакви репресивни действия срещу нейните политически противници. За разлика от буржоазното правителство, което след като си връща властта над Париж, и то не без съдействието на германските войски, се превръща в екзекутор на Комуната и нейните поддръжници. На отмъщението на буржоазията стават жертва близо 40 000 души.

От Парижката комуна демокрацията толкова прекалено е била застъпена, та Енгелс след време казва следното по неин адрес: „… беше необходима преди всичко най-строга диктаторска централизация на цялата власт в ръцете на новото революционно правителство“. А към изпадналите в страх от думите диктатура на пролетариата той се обръща: „Е, добре господа, искате ли да знаете как изглежда тази диктатура? Погледнете Парижката комуна! Тя беше тази диктатура на пролетариата“.

Съвсем друго е разбирането на Ленин за диктатурата на пролетариата. Според него „революционната диктатура на пролетариата е власт, завоювана и поддържана чрез насилието на пролетариата над буржоазията, власт, несвързана от никакви закони“. Тази формулировка е чисто ленинска. Но нейният автор представя това свое разбиране по проблема като непоклатимо универсално правило. Дори си позволява да твърди, че тъкмо такова е и разбирането на Маркс, който обаче никога не е правил някакво определение.

Парижката комуна не е дело на Маркс и Енгелс. Въпреки това в нейно лице те виждат до голяма степен потвърждение на своята представа за социализма. Включително като общество, далеч по-демократично от всички други, които историята познава.
Тъкмо поради това, ако днес се говори не за друг, а за автентичен социализъм, а такъв е социализмът на Маркс и Енгелс, няма нужда да му се слага етикетът „демократичен“. Защото разграничението е наложено спрямо ленинския, болшевишкия социализъм, а не спрямо марксическия.

Тази разлика трябва да се отчита и открито да се говори за нея. Иначе, ще се насажда заблуждението, че ленинизмът е тъждествен на марксизма, което води до очерняне и отричане на научната теория на Маркс и Енгелс за социализма.

Тази тяхна научна теория за социализма е специфичен вариант на създаденото също от тях научно философско направление за обществото и неговото развитие, на историческия материализъм. Спецификата на науката за социализма е в това, че разглежда конкретно развитието и преминаването на обществото от капитализма към социализма, а също и някои от основните характерни черти на социалистическата обществено-икономическа система. В това отношение забележителна е следната мисъл на Енгелс, изразена в писмото му отговор до руската революционерка Вера И. Засулич от 23 април 1885 година: „За мене – казва той – историческата теория на Маркс е основно условие за всяка издържана и последователна (курсивът негов) революционна тактика, за да се намери тази тактика необходимо е само да се приложи теорията към икономическите и политическите условия на дадена страна“.

Сега е нужно само да заменим думите революционна тактика с думата политика, но със или без замяната казаното е абсолютно задължително за всяка партия, която изповядва социалистическата идея.

Възприемането от Българската социалистическа партия на научния, марксическия възглед за преминаването на обществото от капитализма към социализма е основният, определящият критерий за нейната идентичност като социалистическа партия. Другият, не по-малко важен критерий е нейната политика, която с другото, задължително е да бъде съобразена с обективния и закономерен характер на общественото развитие, с историческата теория на Маркс, както се изразява Енгелс.

Но за това – друг път.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук