Рецепта за женска красота
Не ми повтаряй сега глупостите: козметика, пластика, фитнес… Истинската рецепта за женска красота я зная аз и ще ти я повторя така, както и на мене ми беше записана.
Беше през лятото на 197… ., когато съвсем случайно попаднах в гр. Зеленогорск. Това е курортно градче, разположено сред великолепна гориста местност в североизточната част на Финския залив. Причина да отида там стана приятелят ми, руският поет Иля Фоняков, комуто гостувахме с жена ми. Той имаше да решава някакви литературни задължения, свързани с една таджикска поетеса, пристигнала от Душанбе “да летува” в това северно място.
Градчето беше усойно не само поради гористата местност и тежката зеленина, но и поради влагата, с която беше наситен въздухът. Такава зеленина у нас няма. По нас тя е друга, някак светла, разцъфтяваща, весела. А тук… Тук ще прекъсна с климатичните особености и ще премина направо към предмета на своя разказ.
Стана така. Намерихме я тази таджичка в почивната станция, в която беше отседнала със своя приятелка. Двете млади жени бяха дошли от хиляди километри далече, носейки с багажа си и два огромни пъпеша. Не съм виждал такива пъпеши, всеки от тях тежеше поне по 15-16 килограма и макар пъпешите, както и двете жени, да бяха изминали такива разстояния, бяха свежи, ненаранени, с хубав цвят на кожата. Как да ви ги опиша – те бяха възпълнички, невисоки на ръст, с тъмносмолисти коси и с удивително свежи лица, неподправени, матови, но не тъмни или жълти, каквито ние си представяме хората от Средна Азия. Таджиките са народ от ирано-персийската група, те се различават от монголоидите и разните му там селджуци, туркмени, татари и прочие. Та с две думи – приятни жени, любезни, гостоприемни по източному… Веднага нарязаха единия пъпеш, за да ни нагостят. Пъпешът беше чудесен – охладен, сочен, сладък. Казах нещо по този повод, похвалих жените в смисъл на усилията им да понесат тези тежести на такъв дълъг път. Тогава Мавджуда, поетесата, сетне разбрах, че тя е главен редактор на детско списание, която досега поддържаше едно делово изражение, се усмихна. Лицето й отведнъж се преобрази, освети се от усмивката й. Деловият разговор беше на приключване и преминахме на по-свободни теми – за таджиките, за таджикската литература (Омар Хаям и Ибн Сина, на латински Авицена, са таджики), за език, обичаи. Беше ми интересно, разпитвах, но сега няма да претрупвам разказа си с такива подробности. Има достатъчно справочници и енциклопедии. Съвсем естествено полюбопитствах и за нейната собствена поезия. Каква ли пък ще е тя? До този ден за мен жените на Изтока се криеха зад фереджета, изпод които бегло поглежда едно голямо боязливо око. Споменах нещо и за това. Намекнах и за красотата на източните жени, скрита за мъжката половина на човечеството. Пожелах да чуя нейно стихотворение на таджикски (фарси) език, интересуваше ме звучението му. Не се посвених да си изпрося нейна книга – между автори такива размени са обичайни. Оказа се, че Мавджуда не е донесла своя книга, но е дошла с една новоиздадена (1978 г.) на руски език книга с рубаи на Омар Хаям. По страниците й с молив бяха отбелязани любимите четиристишия, които тя, вероятно, си препрочита. Подари ми тази книга, като написа върху заглавната й страница свое собствено стихотворение, което сама издекламира в един напевен ритъм – таджикското стихосложение е тоническо. Но понеже нищо не разбрах от смисъла, а думите ми подействаха като напевен шепот, пожелах да ми го преведе буквално на руски език. Отнесох се съвсем професионално в случая. От този подстрочен превод и от записаната графика на ритъма, по-сетне аз подредих думите в стихове на български език. Ето какво излезе от четиристишието на таджикската поетеса Мавджуда Хакимова – това е пълното й име.
Ако у мъжете си не запалваме огън,
ние статуи хладни ще останем до смърт.
Ако с ласка да ни дарят те не могат,
ще изсъхваме – прашни цветя покрай път.
Това е. Мисля, че се получи. Във всеки случай смисълът е точно такъв. И звученето е музикално, според мен.
Толкова за срещата ми с поетесата Мавджуда Хакимова. Ще завърша с нещо друго. Когато се прибрахме вкъщи, забелязах, че нещо е станало с жена ми, която безучастно мълчеше по време на целия разговор с таджикската поетеса. Запитах я какво й е. Мълчи. Свъсена. Посивяла. Не намирах видима причина за това. Държанието й ме оскърбяваше. Изминаха няколко дни така и сетне като че ли нещата започнаха да се връщат към прежното състояние. Тогава в прилив на добро настроение аз й написах едно шеговито четиристишие. Не е кой знае какво, но то изведнъж оказа вълшебно въздействие върху нея. Тя се преобрази и пак стана лъчезарна, каквато си беше. Ето го това мое четиристишие:
Жените, всички, са прекрасни до една.
И чий съпруг да отрече ще смее?
А моята, о, тя е моята жена!
Това е най-вълшебното у нея!
Разказът ми завърши. Искаш ли да си запишеш рецептата за женската красота? Тя се съдържа в стихотворението на таджикската поетеса Мавджуда Хакимова. Спокойно може да се прилага и без лекарска консултация.
Женско парти
…на ужаса да бъдеш
девствен!
Н. Лилиев
Не ги виждах. Бях с гръб към съседното сепаре в онова кафене, ти го знаеш. Там е удобно. Там най-често се събират приятели по различни поводи – годишнина някаква, рождени дни, а често и просто ей така. Бяха само жени, пет или шест, постеснили се в сепарето. Не съвсем млади, но запазени, зрели жени. Шумяха развеселени, говореха високо без да се смущават, че някой ще слуша приказките им, които, както може да се съди по смеховете, не бяха за пред мъже. Сигурно се разказваше с подробности, жените обичат подробностите.
Вече казах. Не можех да ги виждам, но ясно чувах разговорите, колкото и да е това непорядъчно за един мъж, особено на моята възраст. Не всичко долавях и поради общия звуков фон в кафенето, и поради това, че гласовете им начесто преминаваха в шепот. Но ще разкажа каквото можах да чуя.
– Кажи, кажи. Сега е твой ред.
– Какво да разкажа? – гласът беше свеж, плътен.
– Разкажи как стана? – този пък беше писклив, сопранов. Най-често него чувах, но не се обърнах да видя чий е.
-Ти сякаш не знаеш как става!
– Нищо, разкажи. При всяка е различно.
Нададох ухо, разбрал, че ще е нещо съвсем интимно, което може да се чуе само от жени.
– Щом толкова настоявате… – започна колебливо. – Ще ви се изповядам, само не шумете толкова. Ето, започвам…
И започна. Жените се смълчаха и аз можах да чуя всичко в подробности.
– Бях на осемнайсет. Завърших гимназия, издържах конкурсите и се записах студентка в София, така избягвах от строгия родителски контрол… С момчета още не бях излизала… лъкни и слушай! – предупреди тя някоя нетърпеливка. – Не знам дали сега се срещат такива момичета… Още в първия семестър забелязах, че едно от момчетата ме заглежда, харесва ме. И аз го харесах, от мене по-едър, с ей такива големи, големи очи – тъмни, и с една черна къдрава коса, само някъде около слепоочията му се забелязват подранили бели косъмчета…
– Остави това, – обади се друга по-нетърпелива. – Продължавай нататък. Как стана?
– … започнахме да излизаме. Веднъж на кино, друг път на концерт или на опера… и на изложба ходихме, голо тяло… Точно след тази изложба той ми каза: “Ако те поканя, ще дойдеш ли в квартирата ми?” Защо пък не! – казах го дяволито, уж неразбрала какво всъщност иска. Разправих всичко на приятелките си, както сега го разказвам на вас. Те ме засипаха със съвети – как да се облека, каква да е роклята ми, какво бельо да подбера, какъв парфюм да си сложа. Всъщност те ме нагласиха с всичко, някои ми предложиха и свои неща, специално бижутата. “И бъди покорна, не се дърпай като коза!” – съветваха ме. Някои вече имаха опит в тези отношения и аз трябваше да съм послушна.
– Е, стига , по-нататък, по-бързо!
– Какво по-нататък. Срещнахме се и вече без да се питаме къде да отидем, той ме поведе към квартирата. Сетне разбрах, че тя не била негова, отстъпена му била… Пролетно време беше, но стаята е била предварително затоплена и аз съблякох жакетчето си. Останах по блузка, една тъмновиолетова блузка с якичка и отпред с копчета. Разкопчах най-горното, както бях посъветвана. Той ме гледаше и мълчеше. Погледът му беше върху шията ми…
– И…
– И изведнъж се нахвърли върху ми. С две ръце разтвори цялата блузка, но така че копчетата й се разхвърчаха. И се започна…
– Целуваше ли те?
– Какво ти целуване! Изпохапа ме цялата, навсякъде – по шията, по гърдите…
– После? После какво направи?
– После ме повали с цялата си тежест…
– На леглото ли?
– Не, на пода…
– Върху килима?
– Не. На паркета…
– И?
– Какво “и”? Стана каквото трябваше да стане…
– А кръв имаше ли?
– Няколко капки…
– Заболя ли те?
– Не помня… Но се изплаших.
– И с мене беше така… Но сетне вече никак не се плашех! – със смях се намеси една от жените.
Започнаха да се смеят, високо, като цвилещи разюздани кобили, избягали от хергелето и хукнали на воля по безкрайното раззеленило се поле. Женско парти!
Съпружеска вярност
В Полша бях служебно, на разменно гостуване. Тогава видях и Варшава, и Краков, и Гданск. За тях ще разкажа отделно. А сега нека да ви разправя какво се случи с преводачката ми. Тя се грижеше за всичко – за програмата на посещенията ми, за легла в хотелите, за самолетните билети и т.н.
Беата се казваше. Славяни, славяни, от едно семейство сме, но аз имах нужда от някой, който да ми превежда. Красиви жени са полякините. И тази беше хубава, формована, както ще кажа за някоя добре извъртяна писана стомна.
Пристигнах на смрачаване – в Полша свечеряването настъпва по-рано, отколкото при нас. Самолетът ми закъсня. Затова и Беата окъсняваше за откриването на една живописна изложба, която, както се оказа после, беше на нейния мъж, млад художник. Затова още от летището тя ме поведе натам. Изложбата беше подредена в мазе, превърнато в галерия. Присъстващите, както забелязах, бяха все млади хора, разположили се на пода с наслагани пред тях чаши с алкохол и чинийки с печени ядки. Това ставаше в онова постмодернистко време, от което и ние щяхме да се заразим по-сетне.
И аз подгънах колене на пода, рискувайки да поомачкам новия си костюм, с какъвто се тръгва в командировка. Отпуснах възела на стягащата шията ми вратовръзка и заслушан в разговорите, посегнах към една чаша. Така се включих в отпразнуването на това събитие. За картините нищо не мога да кажа, те се криеха под тютюневия дим в помещението.
Ще си призная, скучаех на празненството, понеже бях уморен и защото малко разбирах от това, което се говореше, макар и на висок глас, шумно, едновременно. Пък и притеснен се усещах сред тези непознати млади хора, с които случаят ме събра.
Главното, за което е разказът ми, обаче, стана в Краков. Но по-напред да кажа какво ме впечатли при всичките ми посещения в разните там издателства. Посрещаха ме любезно, дори прекалено любезно – и директорът, и целият творчески състав, направо се престараваха.Но аз се чувствах неудобно не защото не бях свикнал на такива любезности, а защото единствената жена, която присъстваше на срещите, при това определено много хубава, за преводачката става дума, беше удостоявана от тези мъже най-много с кимване на глава.
Смутен от това, при едно от посещенията, аз се престраших да запитам своя полски колега:
– Зная, че в Полша на жените винаги се целува ръка…
Той, непритеснен, ми обясни:
– Да. Има три начина да целунеш ръка. Ако дамата е високопоставена, навеждаш се и с лек поклон целуваш подадената ти ръка. Ако тя съответства на твоето обществено положение, издигаш ръката й нагоре, приближаваш я до себе си и тогава я целуваш… В останалите случаи само ще кимнеш…
Задоволих се с това обяснение, но никога и никъде, дори и в Полша, не приложих преподадения ми урок.
В Краков валеше. Есента беше кишава, студена. Непредвидил това, аз се криех заедно с Беата под нейния дамски чадър, но не се отказвах от посещенията на предложените ми обекти. Напомнете ми после да разкажа и за тях, ако ви се слуша. А сега идва ред за главното в моя разказ.
В хотела беше студено. Пък и се намръзнахме в тези разходки по църкви, музеи и прочие забележителности, които иначе не бива да се пренебрегват, доколкото се отнася до културното разнообразие. И до възпитанието, естествено.
С Беата се разделихме. Тя – в отредената за нея стая на най-горния, почти тавански етаж, аз – в запазения ми апартамент. Изкъпах се. Канех се да си легна. На другия ден ми предстояха нови, дотягащи вече срещи.
На вратата се почука. Беата.
– Ела, ела с мене!… – поведе ме тя към своята стая. – Бъррр! – улови ръцете ми, когато влязохме. – Виж, виж колко е студено тука!
Поколебах се, но все пак кавалерски предложих:
– При мен е топло!
Не рискувах да се разменим, аз също се боях от простуда, особено след горещия душ. Но Беата никак не се поколеба. Премести се в стаята ми. Подушила парата, която все още стоеше на пластове в банята, поиска разрешение:
– Мога ли да взема душ?
– Разбира се!
Тя се затвори в банята и оттам започнаха да изхвърчат всички подробности на дамското “нижно” бельо.
Леглото беше широко. Но аз, без да се замислям, хвърлих на пода върху килима една от възглавниците. И едното от сгънатите одеяла хвърлих там.
Беата излезе от банята затоплена, заметната само с широка хавлиена кърпа, опасана около бедрата и преметната през рамо върху потръпващите й гърди, които тя подпираше с ръка.
Сега, може би, очаквате да ви се похваля, което мъжете не пропускат в подобен случай. Не, няма да го направя. Завих се през глава на пода и през цялата нощ напразно се опитвах да заспя.
… На сутринта тихо се облякох. Побутнах с пръст спящата Беата:
– Ще те чакам във фоайето…
…
– И това ли е всичко? – запита жена ми, на която след завръщането си чистосърдечно се изповядах.
– Това беше…
– Глупчо! – шеговито заключи тя.
– А ти как щеше да постъпиш на мое място? – предпазливо я запитах.
– Не знам. Навярно, като тебе! – успокои ме тя.
– Значи и ти си една глупачка!
Засмяхме се и двамата.
И все пак, накрая ще ти кажа, това от мене да го знаеш: полякините са един път жени! Както щеш го разбирай.
