Светослав Николаев Стоев
Роден на 17 февруари 1989 г. във Враца. Студент във втори курс на Медицински университет – София, Фармацевтичен факултет, специалност „Фармация”. Второ място в конкурс на Търговско-промишлената палата във Враца „Европа – искам да знам”.
Как присъединяването на България към Европейския съюз се отразява на нейния суверенитет?
От близо 18 години в публичното политическо пространство се афишира един бленуван идеал, една заветна цел, а отскоро и „сбъдната мечта“ – пълноправно членство на България в Европейския съюз. От тогава датира и разгорещеният спор в обществения дебат, на страниците на националната преса, а не на последно място и в дома на всеки заклет патриот: „Аджеба, добре ли ще ни е в Европа“? На фона на т.нар. преход, който в условията на българската действителност заприлича по-скоро на похода на Мойсей към „обетованата земя“, и то по това, че няма да завърши, докато не загинат онези поколения, които са го започнали, на нашенеца някак си не му беше на сърце дали ще му казват „европеец“, а дали ще може спокойно да напазарува и да плати „топлото“ през зимата. Постепенно, обаче, в неговото съзнание започна да зрее идеята, че за да се „оправим“, трябва да станем европейци, и то не само по географска карта, но и в политиката, и в обществото, и в разбиранията. Върху иначе „големия човек“ от малката балканска страна започнаха упорито да действат, подобно на революционно открит широкоспектърен антибиотик, най-различни кампании, които твърдят колко е „хубаво“ да се присъединим към голямото семейство на Стария континент и как това да стане по-бързо и безболезнено. И както във всеки момент на важен исторически избор, и тук се появи „ябълката на раздора“. Успоредно с всички медийни прояви, насърчаващи прехода от балканското към европейското, надигна глас загриженият Бай Ганя, но не от добре познатата творба – убиецът на Алеко, а добре облеченият, владеещ поне два чужди езика модерен „продавач на розово масло“ на ХХІ век. Този загрижен за националната идентичност родолюбец умело се скри зад ултрапатриотичните възгласи, че с членството в Европейския съюз България продава не само душата си, но и историята, наследството и „таланта“ си на дявола. Но какво направи този предприемчив бизнесмен и патриот, толкова загрижен за корена на българина. Отговорът е много простичък – необходимостта да се съобразява с новите правила, нуждата да зареже „алъш-вериша“ и да започне по „виенски“ своя бизнес, принудата да захвърли дисагите и да вземе „данъчните тефтери“, да догони „маневриращия влак“ на Европа. А дали така ще загуби България суверенитета си? Дали не е по-добре да си останем в сянката на „удачния балкански субект“, но да бъдем истински? Е, да, да се играе на думи и да се подменя смисълът на понятието „суверенитет“ е удобно, когато трябва да се проведе успешна манипулация, а да манипулираш и без това смачкания от несгодите на прехода към „пазарна икономика“ родолюбец, е лесно.
Неслучайно девизът на Европейския съюз е „Единство в многообразието“, което може да се интерпретира като „суверени в съюз“ или „свободни заедно“, но не и „слободия в единството“. Проблемът с риска от загубата на национална независимост в рамките на едно от най-успешните досега в историята политически обединения, много прилича на проблема с криворазбраната цивилизация. Защото съобразяването с правилата на една общност не означава непременно безпрекословно подчинение, а по-скоро сверяване на часовника, „наглеждане“ на личните усилия и амбиции, така че да бъдат реализируеми в рамките на един нов порядък. Макар и все още твърде краткотрайно, членството на България в Европейския съюз доказва, че имунитетът ни като нация все още е в сила.
Преди около две години, когато България стъпи на прага на светлия дом на голямото евросемейство, българинът приличаше на малко дете, гледащо съблазнено кутия лъскав шоколад, но предлаган му от лекомислеща и непозната госпожа. В главата му бе предизвикана буря от дилемата, дали ако приеме подадената му ръка към „западния свят“, няма да загуби индивидуалността си в множеството. Аз, като човек, който смее да твърди, че е патриотично настроен, доколкото ми позволява българската реалност, като гражданин, който иска да се усъвършенства и работи във и за тази страна, смятам, че изборът бе правилен. Смятам, че България не загуби суверенитета си, а спечели шанс да стане страна по редица значителни международни въпроси, бе допусната до сцената, където се разиграва политическият театър не само с европейска, но и със световна публика. И съответно ще трябва да заплати за това, но не с независимостта си, а с волята за промяна към европейските норми и правила. За две години в България започнаха процеси, които водят към „хаоса на Космоса“, които трябва да изведат страната ни „на светло“ и да дадат поле за изява на младите хора в цяла Европа, и то като българи, не като емигранти, напуснали родината си, която „ужким“ пази суверенитета си, а се обрича на изолация и крах, придържайки се към корените си, а в същото време проигравайки бъдещето си.
Без да претендирам за точност на дефиницията на понятието „суверенитет“, от прочетеното в учебниците по история и в речника, аз смятам, че да е суверена една държава, означава да има териториална и политическа независимост, свобода на избора на нейните поданици. Членството на България в Европейския съюз е най-адекватният и възможен начин за реализиране на „истинския“ суверенитет на страната ми, най-нормалният начин да осигури моята сигурност и свобода на българин-европеец. За да могат спокойно да спра да казвам онази фраза, превърнала се в мото на изнервения и обезкуражен млад човек „Европейци сме ний, ама …недотам.“