На проведения на 14 ноември 2008 г. девети поред конкурс на ВС на БСП за студентски стипендии „Ново поколение” се явиха 46 студенти от различни висши училища. Всеки от участниците разработи есе по една от темите: „Как присъединяването на България към ЕС се отразява на нейния суверенитет?”, „Пълноценната реализация на младите хора в България – мит или реалност”, „Политиката на БСП – сблъсък или хармония на ценности и прагматични решения”, „Промяна на социалистическия идеал в условията на информационното общество”. Около 70% от участниците в конкурса писаха по темата „Пълноценната реализация на младите хора в България – мит или реалност”.
Общо десет са наградите в тазгодишния конкурс, сред тях една е на името на Стефан Продев и една еднократна поощрителна.
Третокурсничката от Факултета по журналистика и масови комуникации Яна Атанасова Цанева получи наградата за журналистическо есе на името на Стефан Продев, която се връчва съвместно от ВС на БСП и в. „Дума”.
Председателят на ВС на БСП и премиер на Република България Сергей Станишев връчи наградите на участниците в конкурса и припомни, че сега България е член на ЕС, с което се откриват много нови възможности за младите хора в нашата страна. Според него всеки млад човек трябва да участва активно в промените на страната ни към по-добро. Промяната на света около нас зависи понякога от малките неща и от позитивната ни нагласа, от отношението на всеки човек към неговите близки, хората, с които работи, както и към всеки един гражданин на Република България- допълни председателят на ВС на БСП. Като особено важна за развитието на обществото той изтъкна и мотивацията, с която младите учат, работят и взимат решения за своето бъдеще.
Премиерът пожела на спечелилите в конкурса успех в търсенето на реализация, която да отговаря на очакванията им. „Светът е такъв, какъвто си го направим ние.”
Сп. „Ново време” публикува в настоящия си брой наградените есета и поздравява всички за положения труд и творческо мислене в разработките им.
Цвета Димитрова Кушекова
Родена в Пловдив на 14 юни 1988 г. Студентка във ІІ курс на СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „Българска филология”.
Промяната на социалистическия идеал в условията на информационното общество
Мислех да пиша по втората тема – за реализацията на младите хора в България. Но… замисляйки се, открих за себе си, че съдбата на младите българи не би могла да бъде описана, а само оплаквана. Не желая да редя епитафии. Всичко вече отдавна е казано. Изнасилват тъжната участ на младия човек по предизборни трибуни, по митинги, по събрания, по шатри, от екраните – с цялата наглост и преходност на очевидната лицемерщина. От цялата тази баластра, от цялата тази патетико-страдалческа вихрушка от лъжи и нищо незначещи думи ми се завива свят, заболява ме глава. Търся обителта на съня. Заспивам… будна. Будувам…. насън. Сънувам малката цветарка. Плача. Възглавницата – мокра от сълзи.
Помня какво ми е разказвала мама за „онова време“, как дядо ми си е оставал винаги само с две ризи и ако му е попаднела трета – давал я е на приятел или непознат. Дядо ми беше най-добрият човек на света. Беше Христос! Беше истински комунист! Себеотдаваше се до последната искрица идеи, събираше болните кучета от улицата, лекуваше ги и ги хранеше. Онзи одисеевски кръг на завръщането, припознаването, преоткриването, който описва големият Тончо Жечев в „Митът за Одисей“ – дядо ми никога не издържа. Той никога не се е губил, за да тръгва на одисеевско търсене, никога не е търсил далечното и непознатото, защото родното, близкото винаги са му били достатъчни – малка измазана къщичка накрая на селото, дворче земя и едно слабичко конче, което го обичаше до смърт. Неизменната нравствена позиция на дядо ми никога не съумях да си обясня, защото той можеше, а аз не можех! Този простичък човек, възможно най-неинформиран, бе научил отнякъде най-великата, единствената нужна истина – истината на вярата. Дядо ми почина със 72 лева пенсия, без да може да си набави нужните лекарства, които биха удължили живота му. „Прекрасната“ демокрация му отреди старост в болести и недоимък. Там, в моето село, един гроб забравен и буренясал мълчаливо шепне за един грях, подобен на милиарди грехове. Един гроб и в него моят Христос.
Никога няма да бъда като онези комунисти от миналото. Прекалено съм информирана, похитен е умът ми, осквернено е сърцето ми. Все по-трудно ми е да вярвам! Задавам си непрестанни въпроси, отнасям се с мнителност към всичко. Често се случва да проклинам съдбата си, а нали всеки трябва да обича съдбата си, била тя и съдба на земни страдания. В какво да вярвам? От ресторанта, в който работя, се връщам винаги в малките часове, вмирисана на кебапчета, с дрехи, лекьосани от буламачите, с гърди, оцапани от мръсни погледи. Вървя по пустите нощни улици, а отгоре ме гледат звездите и повтарят мъката ми. Ще отнесете ли от умората ми звездички? Не! Защото никоя звезда не е червена!
Аз съм една от многото. Моята история е само песъчинка в бездната на неправдите и страданията. Нашето информирано настояще роди феномена на експлоатацията и разноправието. Информира ни за това какво става другаде по уродливия начин, повтаряме презокеанския модел. Оруел не биваше да лъже! Еднаквостта настъпи едва след рухването на желязната завеса. Всички получаваме еднаква информация, информация и отвън, затова биваме унифицирани. Все по-малко разчитаме на онзи набор от знания, от информации, които само сърцето пази, които винаги сочат вярната посока, истината. Преди да знам, вярвах, щом узнах, изгубих вярата си. Но какво узнах? Узнах за извращения, патологии, невероятни болести, нощем сънувам кошмари. Узнах за терористични актове, убийства, кражби – за да се страхувам, за да съм слаба и безнадеждна. Не вирее вярата там, където е пуснал корени страхът.
А всеки има нужда от спасителната вяра! Човек не е способен да побере цялата тази информация! Масови психози и мозъчни взривове ще бъдат ескалацията. Ще счупя телевизионния дявол с рога – антени. Тихо! Стига шумове! Искам да чуя сърцето си, искам да повярвам!
Днешният човек за жалост няма да завърши своя одисеевски кръг – прекалено много се е отдалечил, прекалено далече е стигнал в загубата на ценностите си, в родоотстъпничеството, в своята информираност. А обратният път към дома знае само сърцето!
Вярвам, че още мога да спася душата си от ада на демокрацията. Вярвам, че нещо от милия ми дядо е живо в мен – малко, но силно, вечно, благотворно пламъче вяра.
Историята е извървяла своето дясно полукръжие. Остава й да извърви обратния път – пътят на лявата половина, пътят към познатото, доброто, истинското – червеният път към вярата.
Вижте небето! Изгря първата звезда! Малка червена звездичка! Моята червена звезда!
Александър Иванов Смочевски
Роден на 2 ноември 1988 г. в София. Студент във ІІ курс на СУ „Св. Климент Охридски”, Философски факултет, специалност „Философия”. Лауреат на 2 олимпиади по философия. Миналогодишен стипендиант на ВС на БСП.
Промяната на социалистическия идеал в условията на информационното общество
Всяко теоретическо обобщение обикновено се предхожда от кратко историческо изложение. При такова мислене обикновено се твърди, че началото предполага себе си в своето по-нататъшно разгръщане, а пътят на развитието винаги може да се резюмира в неговото начало. Началото на социализма като относително обособен идеал е утопията. А изконното първоначално значение на „утопия“ – което често ни се изплъзва – е неналичното, място, което го няма. В този смисъл базова интенция на социалистическото, а в по-общ план – на лявото, е творческият порив „от нищо – нещо“. Това е стремежът (и мечтата) за един също толкова безпрецедентен акт на сътворение, колкото е християнският, но вече пренесен в полето на социалното. Цялата по-нататъшна история на социализма може да се представи като приземяване от небесата към земята на този стремеж.
При първо приближение това изглежда убедително, но затова пък е непълно. Идеята за социализъм, както я схващаме и днес, е продукт на Просвещението. Главният патос на просвещенското съзнание си остава разумното пресътворяване на света чрез научно изследване и практическо усвояване. Просвещението е опит за излизане от самопричиненото непълнолетие на човека (Кант). Социализмът като просвещенски продукт също е носител на този заряд на разумна промяна. И когато говорим за него, не може да се измъкнем от тази историческа определеност, която е донейде и обремененост.
Социализмът иска промяна, а не само изменение. Приложено към обществото, това е ключ за неговото разбиране. Промяната е изменение „за“; изменение, което има своя телеология; което самò целеполага. При една от най-големите (и най-спорни) исторически промени (някои казват „подмени“) на социализма, формулировката за промяната като целеполагане разделя лявото на две. Лявото се изправя пред една дилема, на която още не е дало ясен отговор, но на която историята вече е започнала да отговаря: движението е всичко, а целта – нищо (Бернщайн); или: движението е средство, което целта надхвърля (преодолява).
Социализмът (вкл. този на информационното общество) има две основни определености, без които не може. На първо място това е неговата лявост. Понятието за ляво разбирам като политически, икономически, идеологически приоритет на общественото над частното, на обществения интерес над частния. Това е вътрешният смисъл на лявото. Или другояче казано: лявото е грижата за цялото, за общественото цяло като преодоляло социалните противоречия.
Втората определеност на социализма е в претенцията му да бъде не просто коректив, а алтернатива на общественото status quo. Това негово качество се проявява в два модуса: на постоянното преодоляване като оставане вътре или на качественото преодоляване като излизане отвъд.
В съвременната теоретична литература често се появява объркването, че постиндустриално и посткапиталистическо са идентични понятия. Това е всъщност проблемът за (съ)отношението формационен – цивилизационен подход. Ако приемем, че с епоха (напр. земеделска, индустриална и т.н.) обозначаваме дълъг исторически период от развитието на цивилизацията, то с формационните понятия (феодализъм, капитализъм и пр.) означаваме исторически периоди откъм социално-икономическото им съдържание. Лесно се вижда недоразумението, което възниква при смесване на двата подхода.
В условията на преход от индустриална към информационна епоха, въпросът за статуса на социалистическия идеал (идея) е изключително актуален. Може ли модерен проект, какъвто е социализмът, да бъде пълноценен играч в една „постмодерна ситуация“ (Ж.-Ф. Лиотар)? Големият разказ за историята, в който се движат обясненията на левицата, приложим към едно време, което доброволно се отказва от големите разкази?
Истинският въпрос, който стои днес пред политическата левица (респ. пред нейната традиционна институциализирана форма – партията) е не „Какви сме ние?“, а по-скоро: „Чии сме?“ Това е проблемът за политическото представителство. Ако допреди четиридесет години на Запад този въпрос има ясен отговор, то днес усилията за неговото конкретно решаване са затруднени в значителна степен от флуктуациите и бифуркациите в структурата на обществото, от динамиката на социалните трансформации. Към партията и държавата се присъединиха организациите на гражданското общество. Самите партии (а това се отнася с още по-голяма степен за левите партии) придобиха характеристики на граждански, неправителствени движения. Така основната определеност на левите партии днес, както посочва известният изследовател на демокрацията А. Турен, е, че те са „трансформационни субекти“.
В последните две десетилетия, в условията на неолиберална глобализация и еднополюсен световен ред, полето за действие и средствата на левите партии коренно се измениха. Политическият проект на неолиберализма, насочен към деполитизация на политическото, трябва да намери своя адекватен отпор отляво. Последните избори в САЩ доказаха, че реабилитацията на политическото и на политическата левица в частност, е не само възможна, но и необходима. Тогава, когато лявото няма никакви други средства за борба, остава само едно: символният капитал (П. Бурдийо). Това се отнася в още по-голяма степен за информационното общество, в което виртуалната реалност става реална виртуалност (по сполучливия израз на М. Кастелс). Лявото е призвано да превърне символния капитал от удобен камуфлаж на финансовия и спекулативния капитал в своя идентификационна мрежа. А това води до питането: Има ли необходимост от лява идеология в информационната епоха?
Понятието „идеология“ е многозначно и с дълга история. В рамките на марксистката парадигма, където се ражда и утвърждава, то получава различни семантични оттенъци. Ако трябва да обобщим три негови основни значения от Маркс през Грамши до днес, те са: 1) фалшиво (изкривено, изопачено, превърнато и превратно) колективно съзнание; 2) общо качество на обществената надстройка, която е в диалектическо единство и противоположност с базата; 3) т.нар. научна идеология (съвсем неопределено). Тази полисемантичност често е водела до грешни теоретични оценки с тежки практически последици. И, ако според мен, политическият проект на левицата на информационната епоха трябва да включва в себе си и проект за лява реидеологизация, това е така, само доколкото под „идеология“ се разбира „политически диференцираният момент на новото в надстройката“. Това „ново“ е наглед неопределено, но то следва да получи своите определения от самата структура на информационното общество. Т.е. информационното общество самò ще положи своя информационен социализъм. Доколкото преходът от индустриална към информационна епоха още не е завършил, не можем да характеризираме детайлно неговият социализъм. В този смисъл виждам политическата практика на левицата днес „тук“ и „сега“ по-скоро като постоянна и усърдна критика на идеологията (по примера на франкфуртските неомарксисти, които – за съжаление в последните години в лицето на Хабермас твърде много се либерализираха. Критиката на идеологията (както своята, „лявата“, така и чуждата, неолибералната) може да бъде проведена като диалектична или като херменевтична. Стоя на страната на първата, тъй като смятам, че тя включва и втората. Ако критиката на идеологията, проведена като херменевтика (постоянно рефлексивно интерпретиране, резултиращо в развенчаване и кристализиращо в образи) е удачна за „свободния интелектуалец“, за „необвързания критик“ или просто за отделния разумен човек, то критиката като диалектика е приложима към политическите формации. Може би изглежда така, сякаш да бъдеш опозиционер в управлението и управляващ в опозиция (защото това е част от смисъла на една диалектическа критика на идеологията), е най-обикновена поза или „политико-социална шизофрения“ (вж. М. Фуко). Но това обвинение е също една привидност, срещу която трябва да се води борба.
И така, преходният социализъм, днешният социализъм трябва да бъде ориентиран към две главни задачи: 1) критика на идеологията (в най-широкия смисъл на критика – като „полагане на граници (Кант) и като самоопределяне чрез определяне на другото) и 2) опит за възраждане на социалната държава.
Тези две задачи се вписват в контекста на последните глобални процеси. Според редица влиятелни и авторитетни световни икономисти, социолози и учени (достатъчно е да споменем само Дж. Стиглиц) световната финансова криза е начало на възраждането на държавата (която само допреди няколко години беше описана като значим фактор), като опосредстващ механизъм в диадата труд – капитал. От съвременната левица зависи дали тя ще използва тези процеси на „вторичен етатизъм“ (Бауман) за своите обществено-политически цели.
Тъй като световният преход е в своя апогей, още не може да се даде цялостно, детайлно и конкретно определение на социализма (като проект и като реалност) на информационната епоха. Ако все пак трябва да отговорим някак на въпроса: „Що е информационен социализъм?“, може да бъде само апофатично: Информационният социализъм е алтернативата на информационния капитализъм.
А що е информационен капитализъм? Отговорът гласи: Предстои да видим.