ДЕМОКРАЦИЯТА В ИЗТОЧНА ГЕРМАНИЯ ДНЕС

0
282


Междинна равносметка

Проф. Вернер Патцелт е роден през 1953 г. в Пасау. Предмет на неговите изследвания са немската политика и политическите структури в двете германски държави, сравненията „демокрация-тоталитарен режим“, ролята на политическите елити в обществото, политическата опозиция и нейните способи на работа в демократичните общества, пряката демокрация и социалните отражения на политическите конфликти.

На пръв поглед нещата изглеждат ясни — в петте нови федерални провинции съществува стабилна демокрация. Институциите в тях — партии, местни парламенти, правителствата на лендерите (провинциите) — функционират нормално.

Как обаче стои въпросът с културно-политическото внедряване на демократичните принципи? За да бъде то „измерено“, често използваме разграничението „доволни демокрации“, „критично настроени демокрации“, „опортюнистични демокрации“ и… псевдодемокрации. Към допълващите определения (освен упоменатите разграничения) отнасяме тази особеност, че при тях на думи става въпрос за демокрация, но на практика се отхвърля представата за нейното фактическо устройство, съответно се съди безпринципно за демократичния ред и като следствие от подобен подход социумът е недоволен от съществуващите демократични порядки или съди за тях необективно. „Доволен демократ“ е онзи, който приема както демократичните принципи в управлението на държавата, така и конкретното състояние на съществуващите в нея демократични форми на обществен ред.

„Критичните демократи“ също на думи са съгласни с демократичния „модел“, но оспорват демократичността в актуалното състояние на конкретната обществена система или имат даже лично отрицателно отношение към нея. „Опортюнистичните демократи“ пък са доволни от съществуващата демократична система, но оценяват демокрацията като държавно устройство критично или даже негативно.

Двадесет години след мирната революция в Източната и Западната част на Германия „доволните“ и „критичните“ демократи формират мнозинството — те са съответно 61% в едната част и 89% в другата. В „новите“ федерални провинции обаче те са доста по-малко, отколкото в лендерите на старата ФРГ. Вместо това, в отличие от „старите“ провинции, значителна част в групата на демократите в бившата ГДР по-скоро са тези, които могат да бъдат отнесени към критиците. Нещо повече — в новите провинции броят на фактически „недемократите“ расте. В сравнение с 1994 г. днес техният дял на територията на бившата ГДР вече съставя 33% от населението, докато към групата на „доволните демократи“ там могат да бъдат отнесени категорично едва 16% от населението.

От това пък следва, че процесът на демократизация в източните части на Германия е завършен само повърхностно. Но и без подобна констатация, усещането за недовършеност на процеса на демократизация се засилва от проявите на различни недоволства и обструкции към съществуващия във Федералната република мирен устройствен ред от страна на дяснорадикалните групи, които от няколко години насам — особено в източните провинции — намират значителен обществен резонанс. Без да драматизираме нещата, трябва да отбележим, че Национално-демократическата партия на Германия (NDP) успя да си извоюва — макар и в „преддверието“ на политическия живот на Германия — място на „нормална“ партия.

Какви бяха причините за тази не особено удовлетворителна равносметка на събитията след падането на Берлинската стена?

Политически своеобразия в демократичното изграждане в „новите“ федерални провинции

Близо 15-месечното извънредно положение вследствие на мирната революция и възвръщането към новата политическа „нормалност“ бе причината за богати и сложни следствия в „новите“ източни провинции. Преходният период, проточил се повече от година и съпроводен от политическа резигнация, предизвика в бившата ГДР истински „социален махмурлук“. От лятото на 1989 г. там се бе случило непредсказуемото — обединението на двете германски държави. След такива събития е трудно да си представим въодушевлението, което би объркало социалните реакции даже и в условията на една зряла демокрация.

Паралелно с това обаче бързо се разрасна и разочарованието, тъй като от самото начало новообразуваната система в Източната част бе изложена и на големи предизвикателства. Тези предизвикателства се дължаха отчасти на разочарованието от неефективното функциониране в началото на набързо и до голяма степен импровизирано създадените институции.

От друга страна, в обществото назряха и много политически илюзии — отчасти в резултат от самовнушенията на самите източногерманци, а отчасти — подхранвани лековерно или против здравия разум от граждани и институции във ФРГ. Трябва да споменем и факта, че много бивши граждани на ГДР бяха разочаровани от тенденция­та с появата на западногерманските политици в Източната част да се „просмучат“ и западните идеологически предразсъдъци — често твърде неуместни на фона на лавинообразно растящите проблеми. Те имаха претенциите да заместят „обективния подход“ при промените, в който пък безрезервно вярваха новосформиралите се източни елити на база доброто си рационално образование.

Обединението на Германия бе свързано също и с една мъртва точка на политическо объркване във ФРГ. Според поддалите се на това настроение, било невъзможно достойната едва ли не за национална гордост западногерманска политическа система да бъде „експортирана“ цялостно в саморазрушилата се ГДР. Към подобен възглед прибавяме и обстоятелството, че формирането на демокрацията в Източна Германия попадна в мелницата на изборната борба през 1990 г., в която бързо се включваха „обединени“ сили — на буржоазните партии с вече пангермански представените леви политически формирования. И понеже християндемократите не само спечелиха мнозинството във важните избори за Бундестаг през 1990 г., но и четири от петте учредителни изборни кампании в „новите“ провинции, бе произнесена за години напред „присъдата“ за успеха на източногерманския обществено-политически преход — и то не само в полето на чисто тактическите и идеологическите политически противобор­ства. А това, което тогава се чу като съзнателна критика на системата, бе приписано набързо върху принципното отчуждение на големи части на източногерманското население и те бяха буквално злоупотребени политически — отначало от Партията на демократичния социализъм (PDS), а после и от дяснорадикалните формирования Национално-демократическа партия (NDP) и Немския народен съюз (DVU).

Икономическите дадености и формирането на демокрацията в Източна Германия

Според вижданията в Западна Германия, демократичната консолидация в обществото върви ръка за ръка с успешното икономическо развитие. Различен обаче е опитът, натрупан от 1990 г. насам в Източна Германия. Може да се каже, че стопанството в „новите“ провинции днес е в значително по-добро състояние, отколкото по времето на ГДР. То обаче не можа да избегне „катастрофата на прехода“, чиито следи трябва да търсим в политическата култура на Изтока. Такъв извод настоятелно се налага, ако отчетем, че повечето източногерманци очакваха политиката да бъде и занапред важна съставна част в преустройството на икономиката. Според тях, демокрацията задължително би трябвало да „прелее“ в социална сигурност, обединението на двете германски държави — да осигури успеха на Изтока, а според възгледите на „реалния социализъм“ пазарната икономика да се установи едва ли не „от само себе си“. По-малко се търсеше съответствието между целите на промяната и икономическите обстоятелства, а именно това несъответствие в случая бе повече от очевидно — ако сравним краткосрочните очаквания на източногерманците и дълговременно действащите фактори за икономическата промяна.

Естествено, централно място бе отредено на предложението на федералния канцлер Хелмут Кол да се осъществи икономически, валутен и социален съюз между двете германски държави. Това предложение не бе оставено без внимание от тогавашното ръководство на ГДР и то скоро се превърна в най-важното средство за обединението. Огромното мнозинство източногерманци обаче пожелаха на часа тарифираните до този момент в марки на ГДР доходи, имуществата и спестяванията им да бъдат преизчислени в съотношение „едно към едно“ в западногерманска валута. На всичко отгоре социалните партньори — профсъюзите и работодателите, поискаха бързото уеднаквяване на източногерманските социални плащания и трудовите възнаграждения към съответните стойностни структури във ФРГ. Очакван резултат от подобен подход бе негативното следствие, че след разпада на икономическата система на социализма Източна Германия загуби значими свои стари пазари, които вече не бяха в състояние да „поемат“ занапред оскъпените чрез западната марка източногермански стоки и услуги. По отношение на вътрешния пазар се добави и това, че гражданите на бившата ГДР — именно в критичния начален момент на формиране на икономическия и валутен съюз — проявиха засилена склонност да купуват „западни“ стоки, с което „помогнаха“ за залеза на много свои предприятия.

От тези и други подобни на тях особености на прехода в източните провинции бързо нарастваше ръстът на безработица. По линия на социалната политика на обединена Германия нейните последствия бяха частично омекотени, но психическата травма си остана, доколкото повечето граждани на бившата ГДР приравняваха своята социална реализация към изявата си на работното място. Трябваше обаче да се намери „виновник“ за създалата се ситуация и той бе открит в лицето на привнесената отвън „система“ и главните „изпълнители“ в нея — германците от Западната част.

Прибавиха се и някои други отклонения на прехода, които лесно можеха да бъдат приписани на новия обществен ред — неудачни, макар и непредвидени странични явления при приватизирането на социалистическата собственост по линия на Агенцията за приватизация „Тройханд“ (възприемана в ГДР едва ли не като Министерство на колонизацията), дразнещото превъзходство на новата система при снабдяването със стоки, почти „насилственото“ саниране на старите сгради и инфраструктурата и т.н. Изброените фактори потискаха морално отявлените привърженици на старите партии в бившата ГДР, които глаголстваха доста тенденциозно в публичното пространство и сочейки „главното зло“ в лицето на безработицата, обезверяваха много искрени привърженици на мирната революция. Съвсем логично, в новоизграждащата се политическа система подобни противоречия бяха привнесени и в борбата между партиите и при това не само в аспекта на критиката срещу правителствената политика, но и изобщо в критикарството на цялата демократична система като такава.

Специфични обществени предпоставки при изграждане на демокрацията в „новите“ провинции

Всичко споменато по-горе действаше като цяло толкова масирано, че допълнително задълбочаваше проблема за създаване на плуралистична демокрация в новите „източни“ провинции — още повече че там поначало отсъстваха някои предпоставки на гражданското общество. Към това прибавяме и обстоятелството, че т.нар. политическо преддверие на прехода в бившата ГДР бе изцяло определяно от Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) и свързаните с нея политически структури. Това пък силно ограничаваше възможното алтернативно въздействие на дадени обществени „острови на критично мислене“ и лишаваше обществената практика от собствената инициатива на хората, основана на тяхната отговорна самокритичност. Когато ГЕСП и нейните сателитни структури се разпаднаха след 1989-1990 г., те оставиха след себе си не самокритично общество и собствена инициатива на гражданите, а по-скоро една аморфна политическа култура на послушните поданици. Одържавяването във всички сфери на живота и „класово ориентираната“ кадрова политика десетилетия наред бяха разкъсали връзката между увереното в собствените си възможности гражданство и икономическа основа, върху която тези възможности биха могли естествено да се проявят. Да не забравяме също, че отливът на елитни кадри и изявени членове на обществото на Запад, който бе много силен до момента на изграждане на Берлинската стена, допълнително бе обеднил за години напред демографската база на традиционното гражданско общество — особено в средите на средните съсловия.

За сметка на това Източногерманската държава на работниците и селяните със своите образователни представи и идеи се бе съсредоточила за дълъг период от време върху формирането на безспорно дребнобуржоазни и „пролетарски“ модели на поведение, допринесли за обхватното унифициране на стила на живот и налагането на свои собствени представи за „нормалност“ в обществото. Това бе причината за силното потискане на ролята, която се пада на индивида при създаване на свободна държава и на съответния обществен ред, а именно: всеки човек да бъде уверен в собствените си сили, да не се осланя прекалено много на държавната подкрепа, да не счита политическата си функция само като на молител и реципиент, а да бъде в състояние да включи собствените си възможности, цялата си енергия и да жертва времето си в дейности в полза на останалите. За съжаление, мирната революция също не успя за кратко време — въпреки очакванията — да ускори изпълнението на подобна обществена роля сред широките обществени кръгове. Последвалите години на демократична консолидация също бяха слабо пригодни за възбуждането на сили, подпомагащи широкото изпълнение на упоменатите обществени задачи. Пречка тук бе безработицата, която ограничи много хора в тяхното лично обществено „узряване“. За съжаление, много (да не кажем повечето) източногерманци навлязоха в „шокова“ фаза на нестабилност за собствения си социален статут, тъй като бяха насилствено принудени да се изявяват поновому в професионален и житейски план.

Накратко — те бяха принудени да се занимават повече с решаване на собствените си проблеми, отколкото да насочат усилията си към създаване на условия за развитие на общността.

Началната фаза на източногерманската демократизация бе съпроводена и от неочаквания опит на силното социално разслоение. За някои тя стана трамплин за социален възход. За немалко хора обаче, това бе „път надолу“. За повечето германци във всеки случай тази фаза се превърна в катализатор на процесите за социална несправедливост. Много предишни, действително успешни кадри, бяха „компрометирани“, и то не поради друго, а поради функциите им в „старата“ система. Новосъздаващите се демократични слоеве пък трябваше да мерят сили с подобни на тях социални групи от Запада. Проблемът тук бе, че част от „западняците“-специалисти действително бяха по-подготвени професионално, като в същото време имаше обаче и западни „позьори“ на професионалното си поприще, реално отстъпващи по достойнства на бившите „социалистически“ специалисти, но въпреки това реализиращи формално по-високи успехи.

Подобни явления подронваха увереността на гражданите на бившата ГДР в техните собствени възможности и често допринасяха за формиране в „новите“ провинции на усещането за своеобразна западна „колонизация“, която естествено събуждаше ответна реакция и бе стимул за оттегляне „на спокойствие“ в частната сфера на живот на потърпевшите.

На всичко отгоре, скоро се забави и преднината, която източногерманското общество бе взело в процеса на промени спрямо останалите социалистически държави по пътя към достигане на западните стандарти. Докато по времето на ГДР се разбираше от само себе си позициониране на страната като „витрина на социализма“, то след обединението „новите“ източни провинции се свлякоха до положението на „по-бедния роднина“. В крайна сметка се появи неблагозвучното понятие „хленчещият източен германец“. С този тип хора обаче разбираемо не можеше лесно да бъде изградено самостоятелно и пълноценно гражданско общество, тъй като то постоянно се „отлагаше“ от новосформиралата се „култура на мърморковците“. Получи се феноменът, според който тези „мърморковци“ все по-трудно можеха да се интегрират към системата на другите, на които всъщност „дължаха“ промяната от (условно) „лоша стабилност“ към (условно) „пълна с добри възможности нестабилност“.

Различните насоки в културното развитие

Различните акценти в нивото на Източната и Западната германска политическа култура бе една от причините за това, щото в бившата ГДР традицията на немския авторитаризъм бе още жива, докато в „старите“ провинции след войната бе установен политически и културен плурализъм. За това допринесе и обстоятелството, че общата история на националсоциализма бе различно тълкувана от позициите на съвременността. Беше много съществено това, че в бившата ГДР епохата на националсоциализма бе период, дефиниран еднозначно като „фашизъм“, като при това неговото трагично наследство бе „прехвърлено“ като исторически грях върху ФРГ. За ГДР бе оставена гражданската религия на „антифашизма“ едва ли не като масова обществена заслуга. Тъй като обаче по този начин бяха напълно „снети“ от историческата сцена някои съществени компоненти на националсоциализма, привкусът му на авторитарно общество бе „неутрализиран“ и диктаторско-авторитарната същност можа да бъде модернизирана и в новите политически и икономически условия.

Освен това, събитията в Чехословакия от 1968 г. имаха твърде различни последици за двете отделни германски държави. На Запад „Пражката пролет“ стана символ за някаква промяна — отчасти прекомерно смело замислена, а отчасти — проведена с болезнени последствия. Събитията в бившата ЧССР подрониха основите на дребнобуржоазния авторитаризъм и поставиха под съмнение разбирането за него като нещо естествено. Те дадоха на много хора във ФРГ сигнал, че ангажирането с други — освен с официалните — граждански идеали е твърде желателно и наложително. За хората в бившата ГДР станалото през 1968 г. пък се превърна в повратен момент за провала на реформистката политика в една „братска страна“, крушение на илюзиите относно потенциала за развитие на реалния социализъм, както и начало на повишения натиск върху онези, които се усъмниха в своята тотална идентичност с целите в държавата си, доминирана от ГЕСП. В крайна сметка едно малцинство от източногерманците започна да се отчуждава от социалистическата система, докато мнозинството от гражданите на бившата ГДР примирено осъзна, че тази система няма алтернатива. Ето защо, когато след мирната революция все пак обединението на двете Германии се превърна в алтернатива на Източногерманския „реален“ социализъм, тези хора се озоваха като че ли малко в „небрано лозе“. Техните възгледи и ценности естествено бяха твърде различни от менталността на западняците, която дълго и естествено се бе нагаждала към съществуващия в условията на пазарна икономика и плуралистична демокрация обществен строй. Това също е твърде основателна причина за неприемането на промените, настъпили след 1990 г. в новите източни провинции.

Какво можем да очакваме занапред?

Може ли да стане уеднаквяване на източно- и западногерманските културни модели?

В условията на изграждаща се на Изток демокрация това не стана автоматично и едва ли е възможно за кратък хронологичен период. Можем ли да очакваме това да стане в течение на бъдещите десетилетия? Тази теза се защитава сега все по-убедено.

Източна Германия се била превърнала в по-модерната в материален аспект част на ФРГ, на примера на която Западът можел да се ориентира какво му предстои — от готовността да бъдат въведени в производството гъвкави форми за организация на работното време, през целодневното обслужване на подрастващите в модернизираните и добре познати в ГДР детски ясли и детски градини, та чак до медицинските „комбинати“, които станаха повод също и в западните части на Германия да бъдат изграждани поликлиники. Към това е редно да отнесем и високата социална активност на източните германци, проявяваща се по време на избори и при организиране на различни протестни мероприятия. Малко вероятно е обаче тези своеобразни социални иновации, излизащи от 1/4 от германците, да бъдат възприети от останалите 3/4 от социума. По-скоро трябва да изхождаме обаче от това, че развитието на вътрешното единство е част от срастването на политическите култури в Германия. Вероятно то ще се прояви в изявата на все повече нови общи пластове от съвместно трупан общогермански политически опит, който ще обхваща в орбитата си постоянно растящ брой хора. Важен компонент в тази „съвместимост“ например е усещането, че обединена Германия все повече се превръща в суверенен фактор на мира, както и социокултурната модификация на някои от идеите на новата десница, позволяващи формиране на елементите на един нов немски патриотизъм.

Развитието на новото единство също може да допринесе в условията на ускореното темпо, с което се историзират събитията през XX век, да се говори все повече и повече за германското наследство, занемарено през периода на двете германски държави и независимо от различните подходи в тълкуването на събитията в него — безусловно да се възприема като общо. И най-накрая, като отчетем социалните реформи на Бисмарк, спомним си изграждането на княжествата и стигнем до убежденията след края на Тридесетгодишната война, ще възприемем в нов прочит идеите за това, че държавата трябва непосредствено да се грижи за благосъстоянието на своите граждани и именно по тази причина да функционира като социална. В тази връзка винаги под влияние на едни или други житейски предизвикателства ще се мъчим да си изясним кои са тези полезни тенденции в развитието на нашата немска съвкупност, които отначало бяха проверени практически в западната част на сегашната обединена германска държава и които впоследствие бяха пренесени чрез институциите и чрез социалните и културни въздействия от 1990 г. насам и на територията на разпадналата се ГДР.

Обобщавайки казаното по-горе, що се отнася до устройствения ред, който по-скоро отговаря на западните германски възгледи за рационалност, можем да приемем, че той ще се доразвива и укрепва в променените институции и структури на бившата ГДР, като привнася там през дълъг период от две-три бъдещи поколения възгледи, ценностни установки и полезни практики.

Всъщност, подобни изводи нито трябва да учудват, нито могат да предизвикат усещането, че преходът е грешен, нали?

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук