Как при „публично-частното партньорство“ държавата негласно поема целия икономически риск и задлъжнява допълнително
Без преувеличения може да се каже, че „публично-частното партньорство“ (ПЧП) днес е най-важната форма за приватизация. Институтът ПЧП бе създаден във Великобритания по време на правителството на Тони Блеър. Лейбъристкият премиер бе конфронтиран с наследството на консервативните си предшественици Маргарет Тачър и Джон Мейджър. Разпродажбите, особено на железниците и на водоснабдяването, бяха довели до катастрофални резултати. При приватизираните железници зачестяваха закъсненията и катастрофите, при частното водоснабдяване експлодираха цените за потребителите. Вследствие на лошия имидж на приватизаторите, съветниците на Блеър, ръководени от финансовия министър Гордън Браун, създадоха омекотен вариант на раздържавяване, а именно „публично-частното партньорство“. Аргументите на банкерите и консултантите бяха, че при тази форма не се продава нищо, а държавата запазва контрола върху собствеността си.
И наистина при ПЧП нищо не се продава, поне не явно. При този вид „партньорство“ инвеститорите извършват строителството или модернизацията на обществени здания, като поемат финансирането и поддръжката им за следващите 20 до 30 години. От своя страна публичният сектор се задължава да плаща наем за този период. По този начин могат да бъдат реновирани училища и да се построят и подържат учреждения, детски градини, болници, панаирни градчета и затвори, въпреки че обществените каси са празни. Така на общините не им е нужно да вземат нови кредити и могат да съкратят част от служителите си. А политиците се представят като дейни личности.
Всичко звучи добре. Затова общинските съветници в Германия не обръщат особено внимание на това за какво гласуват — на тях принципно им е разрешено да действат в тази насока и администрацията ги е упълномощила да водят преговори с инвеститорите. След сключване на договора, той дори вече не се внася в общинския съвет за обсъждане. Това важи особено за една специфична клауза на този вид контракти, т.нар. цялостно преотстъпване с отказ от възражение.
Средство за натрупване на дългове
Така например в гр. Мюлхайм на Рур един инвеститор трябва да построи здание за обществените медии и да го експлоатира 25 години, а общината ще му плаща през това време наем. Както винаги, мнозинството в общинския съвет даде зелена светлина на договора, без въобще да е запознато с него. Преди известно време в общинския съвет влезе фракцията Гражданска инициатива за Мюлхайм. Те се отделиха от групата на потайните демократи и поискаха, преди да гласуват, да се запознаят с договора, особено в частта му „Цялостно преотстъпване без право на възражение“. Кметицата г-жа Мюленфелд от социалдемократите, която между другото е на годишен хонорар от 116 000 евро в борда на надзорния съвет на енергийния концерн RWE, каза, че в момента договорите не са при нея. За останалите общински представители от т. нар. масови партии на добре платения електорат тази подробност не представляваше интерес. Но понеже представителите на гражданската инициатива продължиха да настояват, в крайна сметка след въпросното заседание споразумението им бе предоставено.
Бунтарите сега знаят какво означава „цялостно преотстъпване с отказ от възражение“, но им бе забранено да правят публични изявления по този въпрос. Кметицата най-настойчиво им внуши, че това трябва да остане засекретено. Инвеститорът можел да съди общината за издаване на фирмена тайна и за нанасяне на икономически вреди. Не е нужно човек да познава дословно споразумението на гр. Мюлхайм с големия френски инвеститор SKE Facility Management, тъй като стандартните, завоалирани формулировки на високоплатените адвокати навсякъде са еднакви.
„Цялостно преотстъпване с отказ от възражение“ означава: след като кметицата се подпише (тя е шеф на общинската управа), инвеститорът отива с договора при своя банка и £ продава правото си на наем. Банката от своя страна оценява стойността на наема за целия период, в случая с гр. Мюлхайм — за 25 години, след което изплаща на SKE Facility Management цялата сума, естествено с известна удръжка. Това представлява „цялостното преотстъпване“.
От своя страна гр. Мюлхайм вече не изплаща наема на инвеститора, както е по договор, а на банката. Общината се задължава да плаща редовно месечния наем, независимо от това дали инвеститорът е построил зданието некачествено, или по време на дългия период за ползване на обекта е обявил фалит. В това се изразява „отказът от възражение“.
По този начин с договора за ПЧП общината формално не взема кредит. И наистина тя не продава нищо, но инвеститорът £ продава договор за наем. Поради това в крайна сметка публичният сектор е принуден да изплаща кредита на инвеститора. По този начин това дългогодишно задължение се превръща в скрит кредит за общината, което е против замисъла на ПЧП. Публичният сектор задлъжнява с този кредит допълнително, и то много повече, отколкото, ако сам бе взел комунален кредит при много по-изгодни условия. Същевременно общината поема и целия риск от инвеститора, дори този за неговия фалит. Каква е ползата тогава от публично-частното партньорство?
Модел за разграбване
„Отказът от възражение“ означава още, че банката може да препродаде договора на други финансови институти. По този начин договорите за ПЧП се превръщат във вторични финансови продукти. С това се разкрива и истинският смисъл на „публично-частното партньорство“: тук не се „мобилизира частен капитал“, за да се извършат обществено значими проекти, въпреки празните общински каси, както официално се обещава. Чрез ПЧП инвеститорът тегли кредити, които веднага прехвърля на друго юридическо лице, респективно на общината, и по този начин мобилизира капитал за себе си, с който се впуска да приватизира и други предприятия по света. А банката от своя страна може да трансформира ПЧП-договорите във финансови продукти и да ги препродава също с огромна печалба за себе си на пазарите за ценни книжа. Това днес е редовна практика.
Банките постъпваха така и с договорите на частните купувачи на жилища в САЩ. Заемите, особено тези, при които не бе гарантирана възвращаемост, бяха превърнати във вторични ценни книжа и препродадени по целия свят, което е в основата на днешната финансова криза. Не е изключена възможността ПЧП-договори, като този с гр. Мюлхайм, в бъдеще да предизвикат подобни финансови сътресения, ако общините не са в състояние или няма да желаят да изплащат скъпите наеми по тях. Тогава отново ще трябва държавата да спасява положението, както я принудиха финансовите жонгльори с настоящата криза.
Междувременно… Гражданската инициатива за Мюлхайм се обърна със запитване към Сметната палата на провинция Северен Рейн-Вестфалия дали „отказът от възражение“ не е опасен и противозаконен? Отговор до момента няма.
По този начин „публично-частното партньорство“ не представлява истинско „партньорство“, а едностранно осигурява печалба за частния капитал. Междувременно британският експортен продукт ПЧП усърдно се насърчава от Европейския съюз, например с евтини кредити от Европейската инвестиционна банка. През 2003 г. „публично-частното партньорство“ бе превърнато от социалдемократите и Зелените в Германия в част от управленската програма на кабинета „Шрьодер“ и продължава да се форсира и от новото правителство на Ангела Меркел. Във Федералното министерство на строителството и транспорта, както и в правителствата на отделните провинции, се създават специални отдели, които да стимулират прилагането на ПЧП. Влиятелната неолиберална фондация „Бертелсман“ също подкрепя действащия в цялата страна „Съюз за ПЧП“. Федералното правителство дори прие специален Закон за ускорено прилагане на „публично-частното партньорство“.
