ЛАТИНОАМЕРИКАНСКИ ТАЙФУНИ С НЕЖНИ ИМЕНА

0
299

 

 

 

 

 

 

 

 

Къдринка Къдринова е председател на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България и зам. главен редактор на сп. „Тема“. Родена е през 1958 г. в Рим, Италия. Завършила е журналистика в СУ „Св. Кл. Охридски“. Работила е като журналист-международник във всекидневниците „Народна младеж“, „24 часа“, „Сега“, „Монитор“. Автор е на книгите „Под небето на Матагалпа“ (1987), „Романси в глобално кърваво“ (2005), „Виетнам — феникс и дракон“ (2009). Пътувала е из над 20 страни в света и е публикувала свои репортажи, пътеписи и анализи за тях.

Латинска Америка не е онова, което беше. Не само заради пословичната си вече „лява вълна“, но и заради издигането на гребена й на две жени президентки — чилийката Мичел Бачелет и аржентинката Кристина Фернандес. Мандатът на първата приключва през март 2010 г., но Бачелет си тръгва от президентския дворец „Ла Монеда“ с феноменалната за държавен глава в края на управлението му популярност от 70% и с искрената обич на сънародниците си. Рейтингът на аржентинската й колежка Фернандес напротив, силно изтъня по време на управлението й и избирателите начумерено броят нейните тоалети и набъбналото й три пъти семейно богатство. Въпреки всички нюанси помежду им обаче, и двете президентки вече са със запазени места една до друга в историята. Не само защото успоредното им управление им бе емблематично за промените на този традиционно мачистки континент. Но и защото двете станаха инициаторки на един истински революционен по мащаби и по стратегически размах проект — изграждането на 52-километров жп тунел под Андите като част от междуокеански жп коридор между Тихия и Атлантическия океан.

Инициативата залегна в основата на подписания от Бачелет и Фернандес в края на октомври в Сантяго чилийско-аржентински Договор за интеграция и сътрудничество. Осъществяването на проекта на стойност 3 млрд. долара, с което се заема международен консорциум с участието и на японската „Мицубиши“, ще прониже суровата и величествена планинска верига между Чили и Аржентина. Това ще облекчи не само търговията между двете страни, които сега поради липсата на удобна сухоземна връзка са принудени да извършват 83% от товарните превози помежду си през негостоприемния и вечно бурен Магеланов проток, но и ще спомогне за цялостното икономическо развитие на Южния конус. Междуокеанският жп коридор ще включи също жп мрежите и на Уругвай и Бразилия. Релсите ще свържат градовете Валпарайсо, Сантяго, Мендоса, Буенос Айрес, Монтевидео, Порто Алегре, Санта Катарина, Сао Пауло. Твърди се, че така търговията в региона ще нарасне поне 10 пъти. И всичко това благодарение на женската далновидност и конструктивност на Мичел Бачелет и Кристина Фернандес.

Поводът си заслужава да хвърлим един по-мащабен поглед върху епизодите от бурната латиноамериканска история, белязани от „тайфуни с нежни имена“. Участието на жените в политическия и културния живот на континента винаги е било ярко и забележимо. Особено характерно е, че както и другаде по света, „женският въпрос“ тук е свързан органично с разрастване на революционните процеси и на „левите“ обществени нагласи. Ето защо вглеждането в ролята на нежния пол в социалните кипежи от Рио Браво до Огнена земя е от съществено значение при опита да се осмисли и характерът на днешната латиноамериканска „лява вълна“.

Корените на „женския въпрос“ в Латинска Америка

Политико-географското понятие „Латинска Америка“ се обособява едва през ХIХ-ХХ в., след извоюване на независимостта на държавите на континента от бившите им метрополии — все „латински“ държави като Испания, Португалия, Франция. Впрочем, терминът е характерен преди всичко за френския политически речник и е продукт на определени геополитически амбиции — да се приравни под общ „латински“ знаменател сравнително слабото френско влияние в региона с внушителното културно вкореняване там на двете иберийски държави Испания и Португалия. Факт е, че в Испания и до днес е по-прието да се говори не за Латинска, а за Ибероамерика. Уточнението е необходимо, за да се открои и един от корените на „женския въпрос“ на континента, вплетен в периода на подем в антиколониалните националноосвободителни движения там, безспорно повлияни от духа на Великата френска революция и на нейния повик за „свобода, братство, равенство“.

Не може да се прескочи обаче и влиянието на духовната култура, наследена от предколумбовите цивилизации. Според част от изследователите жените в империите на инките, на маите и на ацтеките са били дълбоко потиснати и безгласни същества, изцяло зависими от волята на мъжете и впрегнати да се занимават с тежка селскостопанска дейност, докато силният пол е бил отдаден на военни подвизи и завоевания. Но има и други източници, които свидетелстват както за широката обществена свобода на нежния пол в предколумбовия период, така и за наличието на жени владетелки, шаманки, дори военни предводителки. Известна е например Червената царица на маите, открита при разкопки във впечатляващ саркофаг, също както и покритата с татуировки и погребана с корона и оръжия представителка на културата мочика в Андите. Широко разпространено е и преданието за инкайските принцеси, които, вече след разгрома на империята, се явили при испанските власти, за да изискат да получат полагаемото им се наследство. Испанците били изумени, че в инкайската империя жените също имали правото да наследяват родовите богатства и власт, а и не се притеснявали да търсят това свое право със самочувствие и кураж.

„Мачизмът ни е подарък от конкистата“, уверяват доста от днешните привърженици на индианизма — все по-популярно течение, което апологизира доколумбовите общества, противопоставя се на дискриминацията на индианското население, апелира за завръщане към характерните за него традиции и ценности. Това течение също е съставна част от днешната латиноамериканска левица.

Факт е, че самият термин „мачизъм“, станал вече интернационален, е чисто испански. И както днес е превзел всички езици, така преди повече от пет века е атакувал обществата, заварени в Америка от конкистадорите. В онзи кървав „сблъсък на цивилизациите“, който Испания по-късно много ще се старае да реабилитира като „взаимно проникване на култури“, решаващи са били надмощието и насилието. И това определено не е бил най-благосклонният към женската натура свят. Но пък парадоксално, или може би логично, тъкмо женската натура се оказва най-приспособена сред ожесточението хем да съхрани жизнеността и плодовитостта на местната култура, хем да даде живот и на хуманните зрънца на чуждата.

Любим на писатели и романтици исторически образ, който олицетворява тази жестока, но и спасителна кръстоска, е легендарната Малинче — индианката от потиснатата от ацтеките народност нахуа, която касикът на Табаско подарил като робиня и преводачка на приетия първоначално като пратеник на боговете конкистадор Ернан Кортес. Покръстена като Марина, но наричана също и Малинцин, и Малинали, тя е била жената, предопределила с посредничеството и съветите си съдбата и на Кортес, и на ацтецкия предводител Монтесума. С нейната личност се свързва както рухването на ацтецката империя (на която, казват, искала да отмъсти, защото империята потискала народа й), така и раждането на Новия свят (в буквалния смисъл — тя ражда син на Кортес, който е смятан за първия метис, а оттам и самата Малинче днес се води „майка на мексиканската нация“). Влиянието на Малинче върху хода на историческите събития до голяма степен е митологизирано, а оценката за нея се люшка от „предателка“ до „спасителка“. Ако обаче се фокусираме върху ролята й на преводачка, може би ще намерим и най-точния ракурс към личността й. Защото в по-широкия смисъл на понятието тя именно превежда народите над бездната на взаимното неразбиране и неприемане към взаимното преливане, преплитане, преобразяване и прекрачване в бъдното. Което не непременно е светло.

Формиралата се в годините на конкистата и на колониалното владичество структура на латиноамериканските нации и общества пренебрегва метиските им характеристики и гради социалната йерархия върху базата на произхода. Така най-отгоре се оказват наместниците на испанската или португалската корона, след тях са креолите — родените вече в колониите потомци на отсамокеански преселници, понякога смесвали се с индианци, по-надолу са метисите, повечето плод на извънбрачни връзки, после са индианците, а най-ниско са чернокожите роби, докарани от Африка за работа из тръстиковите и памучните плантации в Карибието и Бразилия. Въпреки широко разпространената идеализирана представа за Латинска Америка като за колоритна смесица на култури и раси, истината е, че и до ден-днешен в повечето страни посоченото почти кастово деление е запазено практически непокътнато. Стълбицата е и социална, и икономическа, и идеологическа. Малката „бяла“ върхушка продължава да притежава огромното мнозинство от благата и да го отстоява, неизменно придържайки се към десни и консервативни позиции. Една част от креолско-метиската средна класа гравитира към статуквото и възпроизвежда крепители на системата, а друга, недоволна от ограничения си периметър, се ориентира към интелектуални и реформаторски движения. Индианците и чернокожите си остават най-бедните, най-безпросветните, най-експлоатираните и съответно най-склонните към леви идеи и радикализъм слоеве.

Борбата за правата на жените в такъв тип система неотменно е свързана с борбата за социални права като цяло. Затова още от зараждането на организирания отпор на низините срещу диктата на върхушката в първите редици на протестиращи, стачкуващи, демонстриращи винаги са били и жените. Както и другаде по света, така и в Латинска Америка те най-пряко усещат всяка социална несправедливост, защото се грижат за децата, за които няма лекарства и медицински грижи, които не си дояждат заради ниските доходи на семействата, които остават без добро образование пак заради същото. Когато днес в покрайнините, примерно, на Лима или на Сантяго бездомни семейства от провинцията, дошли да търсят препитание в големия град, решават да щурмуват някой пустеещ терен и да го окупират, за да си сглобят там подслон с подръчни материали, „ударният отряд“ винаги е от жени. Жени с деца. Гласовити и решени на всичко. Малко са полицаите, които успяват да им се опълчат.

В борбеността на жените от народа, повечето от които имат във вените си доста индианска кръв, е лесно да се съзре и генетичната връзка с техните прародителки — онези непримирими индианки, които редом с мъжете си са се бунтували срещу испанците. В легендарното си въстание през 1780-1781 г. инката Тупак Амару Втори например е разчитал изцяло и на своята съпруга и съратничка Микаела Бастидас, която воюва смело заедно с него и накрая, след пленяването им, пак заедно с него е екзекутирана от испанците. Същата съдба и в същия ден споделя и Томаса Кондемайта, която е била капитан на цял женски батальон, сражавал се заедно с Тупак Амару. Бартолина Сиса пък е била съпруга на вдигналия на бунт Горно Перу Тупак Катари и заедно с него е мобилизарала 40 хиляди доброволци срещу испанците.

Налаганата с огън и меч от конкистадорите католическа вяра никак не е толерирала подобна революционност — нито сред мъжете, още по-малко сред жените. Нейният модел за поведение е ограничавал нежния пол до църквата, кухнята, децата и пълното подчинение на доминираната от мъжкото надмощие социална субординация. Репродуциран и на обществено-политическо ниво, този модел векове наред е бил и в основата на дискриминацията на жените — лишаването им от право на образование, от право на глас, от право на самостоятелно личностно развитие и т.н.

Разбира се, всяко правило е толкова по-строго, колкото по-ярки са изключенията. А католическа Испания от зората на конкистата е разполагала с едно наистина забележително изключение — кралица Исабел Католическа. Тя де юре е била просто съпруга на крал Фернандо. Но именно тя е прозряла или поне интуитивно е усетила огромния откривателски заряд на Колумб и е повярвала, че той ще донесе величие на испанската корона. Клюката, че е била спечелена от мъжката харизма на мореплавателя, подхожда повече на холивудския прочит на историята, а обективният анализ трябва да признае, че интелектуално и политически Исабел е била водещата фигура в Двойката католически крале, както испанците наричат Фернандо и Исабел.

В първите години на конкистата от Испания за Новия свят са заминавали само мъже-покорители. Жените са оставали да ги чакат в Испания. Затова зачеването на метиските нации е ставало между брутални конкистадори и непокорни индианки. И тук обаче не липсват изключения. Такъв е случаят с емблематичната Инес де Суарес, възлюбената на Педро де Валдивия, завоевателя на Чили. Тя е 30-годишна, когато, след 10-годишно очакване на своя заминал да покорява „Индиите“ съпруг, отплава да го търси отвъд океана. Там разбира, че той е загинал, но не се връща, остава в Куско и залюбва Педро де Валдивия, командир от отряда на Франсиско Писаро, покорителя на Перу. Валдивия има жена в Испания, но не я е виждал от години. Когато той поема със своя отряд на юг да превзема Чили, Инес тръгва с него. Следват люти битки с непокорните мапуче — един от най-войнствените индиански народи.

Инес борави със сабята наравно с мъжете и е безпощадна към индианците. В една от битките, когато испанците са безнадеждно обкръжени, тя собственоръчно обезглавява седем взети за заложници индиански касика и хвърля главите им за сплашване сред индианската войска, която се разбягва в ужас. Възмутена не от това, а от „греховното съжителство“ с Валдивия, католическата църква все пак разделя любовниците, като принуждава покорителя на Чили да омъжи Инес за свой подчинен и да отпрати семейството в Перу. Самият Валдивия се прочува още с доста зверства срещу индианците, така че, когато те накрая го пленяват, отмъщението е жестоко — дълго го изтезават, после, докато още е жив, му изтръгват сърцето, а от черепа му правят чаша…

Емблематични лица на политическата еманципация на „нежния пол“ на континента

Уви, кръв капе от повечето страници в историята на Латинска Америка — още от древни времена, та чак до края на ХХ век. Континентът преживява войни, революции, преврати, диктатури. Но все пак има един период, макар също белязан с много насилие, който почти единодушно се признава за най-светъл откъм водещи идеи — периодът на националноосвободителните антиколониални войни. Дълбоко повлиян от Великата френска революция и от френското Просвещение, той изиграва ролята на духовно възраждане за народите в Латинска Америка и оформя освободителната идеология, коя­то чрез посланията на кубинеца Хосе Марти ще прехвърли мост и към революционните движения и социалните преобразования на ХХ век. Ключов акцент в тях е примерът на Освободителя — венецуелеца Симон Боливар, бленувал и воювал за обединение на всички латино­американски народи под знамената на свободата, братството и равенството.

Борбата за женското равноправие в онзи период е само елемент от общото движение за обновление. Но е и главен двигател в бурния живот на една от най-обичаните латиноамерикански героини на всички времена Мануела (по-известна с галеното Мануелита) Саенс. Това е легендарната любима на Симон Боливар, който сам я нарича Освободителката на Освободителя. Родена в днешната еквадорска столица Кито през 1795 г., тя е смятана за първата феминистка в Латинска Америка. Извънбрачна дъщеря на испански идалго и на креолка, благодарение на баща си Мануелита получава отлично за времето си образование, говори с лекота френски и английски и, пак с усилията на таткото, е омъжена за 26 години по-възрастен британски военен лекар. Красива и блестяща, тя е приета във висшето общество в столицата на вицекралството Лима, но е завладяна от идеите за национално освобождение и дейно се включва в събиране на средства и в подпомагане на освободителните войски. Запознава се с Боливар при триумфалното му влизане в Кито през 1822 г. и още от първата среща двамата се влюбват. Мануелита изоставя мъжа си и следва неотлъчно Боливар в битки и премеждия чак до смъртта му през 1830 г. Емблематичното Освободителката на Освободителя идва от епизод в Богота през 1828 г., когато група заговорници се опитват да убият Боливар при влизането му в един от дворците там. Придружаващата го Мануелита усеща опасността и се хвърля между любимия и убийците. Така Боливар успява да избяга през прозореца.

След смъртта му от туберкулоза през 1830 г. тя го надживява с 26 години и умира в бедност, навестявана предимно от журналисти и писатели, които искат да опишат нея и Боливар. Тя винаги повтаря: „Докато бе жив, го обичах. След смъртта му го боготворя.“

Често при Мануелита се отбива и й оказва подкрепа Джузепе Гарибалди, който освен италиански е и латиноамерикански герой. Между 1835 и 1848 г. той е вихрен командир в освободителните битки в Бразилия, Уругвай и Аржентина. При превземане на бразилското пристанище Лагуна през 1839 г. среща и любовта на живота си, бразилката Ана Мария Рибейро да Силва. Цял свят обаче я знае като Анита Гарибалди, яхнала изправен на задните си крака кон, размахала пистолет и стиснала в прегръдката си бебе — така, както е увековечена на паметника си на Гарибалдийския хълм в Рим. Макар и да е била едва 18-годишна, когато среща Гарибалди, тя вече е била омъжена. Изоставя мъжа си, тръгва с Джузепе и между походи и сражения му ражда три деца, почти без да слиза от коня. Загива 28-годишна, по време на сражение вече в Италия.

Пресечките на исторически паралели и революционни съдби възраждат името Анита и в още една драматична история на двойка борци-интернационалисти за свобода. Това са бразилецът Луис Карлос Престес и немската еврейка Олга Бенарио. Те наричат дъщеря си Анита Леокадия на жената на Гарибалди и на майката на Престес. Престес влиза в световните новини през 1922 г., когато като млад лейтенант оглавява колона от бунтовници. Те извършват
25 000-километров поход из селските местности на Бразилия, където са посрещани като освободители. По-късно Престес развива марксистките си възгледи, влиза в Бразилската комунистическа партия и заминава за Москва. Там Коминтернът го подготвя за нелегално завръщане в Бразилия с цел организиране на въстание. За прикритие с него е изпратена немската комунистка от еврейски произход Олга Бенарио. През 1934 г. двамата поемат с кораб с фалшивите документи на португалска брачна двойка. Докато стигнат до Бразилия, вече са се влюбили и наистина са мъж и жена. Въстанието обаче се проваля и през 1936 г. и Престес, и Олга са арестувани. Режимът на тогавашния бразилски президент Жетулио Варгас заиграва с нацистите и екстрадира в Германия бременната Олга. Тя ражда Анита Леокадия в нацистки затвор. Бебето е предадено на бабата, майката на Престес, доня Леокадия, която го отглежда. А Олга загива в газовите камери на Равенсбрук през 1942 г. Но и до днес Бразилия, а и цяла Латинска Америка я тачи като своя героиня, като едно от най-ярките имена на жените революционерки на континента.

„Колоната на Престес“ става легенда на латиноамериканската левица, а самият Престес е наричан Рицарят на надеждата, както озаглавява посветената си на него книга Жоржи Амаду. Но много подобни и също толкова героични епопеи се разиграват малко по-рано и малко по-късно и в други части на континента. Епохална е например Мексиканската революция между 1910 и 1917 г. със селските армии на Панчо Виля и Емилиано Сапата. Женското участие в тази революция е масово и ентусиазирано, а за героизма на отрядите на soldaderas (войничките) — жени, вдовици, сестри, дъщери на загинали въстаници, и до днес се пеят песни и се разказват предания.

През 30-те години пък друга една „малка луда армия“ на Генерала на свободните хора (по изразите на Анри Барбюс) разтърсва централноамериканското сърце Никарагуа. Това са партизанските части на Аугусто Сесар Сандино, който между 1927 и 1934 г. първо воюва с американската окупационна армия, а после с оставения от нея репресивен режим. В тези битки също се раждат митове за всеотдайни революционерки. Сандино е убит през 1934 г. и в Никарагуа се възцарява диктатурата на фамилията на Анастасио Сомоса, началника на Националната гвардия и организатора на убийството на Сандино. Чак 45 години по-късно, през 1979 г., диктатурата е свалена от национално въстание, предвождано от партизанския Сандинистки фронт за национално освобождение (СФНО). Той е създаден през 1961 г. от група студенти, за да продължи делото на Сандино. Много млади жени и момичета се вливат в редиците му през годините. Една от най-зрелищните акции на Фронта е превземането на парламента в Манагуа на 22 август 1978 г. Пленените там депутати са разменени срещу освобождаването на хвърлени в затворите дейци на СФНО. Операцията се ръководи от „Команданте Серо“ — Еден Пастора. Команданте Дос пък е Дора Мария Тейес. По-късно тя ще е едно от най-изявените женски лица във Фронта, но тогава, при акцията, е едва 19-годишна, късо подстригана, и я бъркат с момче.

Участието на жените в партизанските движения в Латинска Америка особено след Втората световна война е красноречив белег за новото стъпало на обществената активност, което завзема нежния пол, а и за все по-отчетливото ангажиране на регионалната левица с темата за женското равноправие. Тя е сред водещите и в най-експлозивната латиноамериканска революция на всички времена — Кубинската. Жените са не само активни участнички в нея, но са и на ключови позиции. Макар и в сянка, огромно интелектуално влияние върху Фидел Кастро оказва например неподражаемата Селия Санчес, неговата вярна спътничка и съратничка от Сиера Маестра и от първите години на утвърждаване на революционната власт. Има не едно и две свидетелства, че тъкмо нейният дълбок хуманизъм и способността й за хладнокръвна преценка на обстоятелствата са били необходимият баланс на понякога прекалено емоционалните реакции на Фидел. Не по-малко емблематично име с доста по-дълготрайно реално присъствие в кубинската политика е и Вилма Еспин, съпругата на по-малкия от братята Кастро — Раул. Тя също е участничка в партизанската война, а по-късно оглавява Комитета на кубинските жени и остава начело до смъртта си през 2008 г. Сред забележителните жени на Кубинската революция е и Айде Сантамария. Тя е едва 16-годишна, когато заедно с брат си Абел участва в щурма на казармата „Монкада“ и в подготовката на въстание в Сантяго де Куба. Абел е пленен и убит след чудовищни изтезания, а на арестуваната му сестра в полицията й поднасят на чинийка извадените му очи… Айде все пак продължава участието си в революцията. След победата става инициаторка за създаване на Дома на Америките — уникалната културна институция, която си поставя за цел да стимулира творците в цяла Латинска Америка и да спомага за достигане на творбите им до най-широка публика, включително и сред най-онеправданите социално слоеве.

Поначало Кубинската революция е първата на континента, която реално решава ключови социални проблеми и осигурява безплатно здравеопазване и образование за народа. Наред с другото, тя е първата, която утвърждава не просто равноправието, а цяла серия привилегии за жените — защита на майчинството, стимули за професио­налното им развитие, задължителни „женски“ квоти в органите на властта и в обществените организации и т.н. Нещо повече, кубинките единствени в Латинска Америка, а май и в света по закон имат право да не ходят на работа в дните на месечния си цикъл.

Опитите да се повтори кубинската партизанска победа другаде на континента не водят до успех. Голготата на харизматичния Ернесто Че Гевара в Боливия го превръща в мит и икона за революционната младеж навсякъде по света, но в средите на латиноамериканската левица води и до дълбоки разцепления заради споровете кой път на борба да се избере.

Малко изследвана тема е женското влияние в живота на Че Гевара. А то е доста съществено, като се почне от майка му Селия де ла Серна, която винаги е имала много силна връзка с първородния си син Ернесто. Именно тя възпитава неговия непреклонен пред трудностите дух, вдъхва му любов към книгите и остро чувство за социална справедливост и човешко съпричастие, старае се да го калява физически и морално. Твърди се, че именно нейното прекомерно увлечение по здравословния живот неволно води и до астмата на Ернесто — тя се отключва при простуда на двегодишното момченце, след като майката го тренира с къпане в студен басейн.

По-късно върху идеологическото му ориентиране силно въздействие оказва перуанската привърженичка на маоизма Илда Гадеа, с която Ернесто се запознава по време на разгрома на гватемалската революция през 1954 г. Грозноватата и по-възрастна от Ернесто Илда, във вените на която тече и доста индианска кръв от народността кечуа, му прави силно впечатление с революционното си красноречие. Дотолкова, че той дори се жени за нея. Двамата се установяват в Мексико, там се ражда дъщеря им Илдита, а Ернесто прави избора на живота си — след дълъг среднощен разговор с кубинския емигрант Фидел Кастро решава да се присъедини към неговата дружина, която потегля да освобождава Куба. Партизанската война на острова предопределя раздялата с Илда и влюбването в младата кубинска партизанка Алейда Марч. Сватбата с нея е веднага след революцията. Тя ражда на Че още четири деца, а днес е пазителка на паметта му в специално създадена в Хавана фондация на негово име.

Боливийският етап от живота на Че се свързва с енигматичната партизанка Таня — Тамара Бунке. Още една „немска връзка“ в латиноамериканската революционна митология. Родена в Аржентина от родители немски евреи, емигрирали през Втората световна война, Тамара се връща по-късно в следвоенна ГДР, работи като преводачка от испански и така се запознава с Че по време на негова обиколка из европейските соцстрани. После заминава на работа в Куба и накрая е включена в боливийската експедиция на Че като агентка под прикритие в Ла Пас. След като е разкрита, се прехвърля в отряда в планината и там е убита. Но името й стои редом с името на Олга Бенарио в пантеона на „интернационалистките“, свързани с революциите в Латинска Америка.

Другата държава, която след Куба предприема свой специфичен опит за дълбоки социални преобразования и дава бонуси на жените, е Чили по време на управлението на Народното единство начело с президента Салвадор Алиенде от 1970 до 1973 г. Първият декрет на това правителство е за предоставяне на половин литър безплатно мляко дневно на всяко чилийско дете. Голямото новаторство на „чилийския експеримент“ е, че той се осъществява за първи път в света по изборен път, с напълно демократични и мирни средства. Напълно антидемократично и брутално е обаче прекъсването му — с кървавия военен преврат на 11 септември 1973 г., при който загива президентът Алиенде, както и други хиляди и хиляди привърженици на Народното единство, сред тях и много жени. Хиляди други преминават през центрове за мъчения и концлагери, включително и днешната президентка на Чили Мичел Бачелет. Пред сформираната Международна комисия за разследване на престъпленията на чилийската военна хунта са изнесени ужасяващи свидетелски показания за изтезанията, на които са подлагани затворници и затворнички. Както обикновено, най-гнусни са инквизициите срещу жените, включително и сексуални.

През 1976 г. и в Аржентина е извършен военен преврат. Зверствата на хунтата там също са чудовищни. 30 000 противници на режима са обявени за „безследно изчезнали“. В национална драма се превръща съдбата на стотици бебета, родени в затворите на хунтата от бременни арестантки. Майките и бащите им „изчезват“, а децата никога и никъде не са регистрирани като техни. Най-кощунственото е, че в много от случаите те са осиновявани от семействата на офицери, които де факто са убийци на истинските им родители, или пък са препродавани от тези офицери на други бездетни семейства. Трагедията води до създаване на Движението на майките от площад „Май“ — площада пред президентския дворец в Буенос Айрес. Всеки вторник и четвъртък жени с бели забрадки (знак на траур в Аржентина) обикалят площада с плакати със снимките на своите „изчезнали“ синове и дъщери и настояват да научат истината за съдбата им. Много от тях знаят, че в затвора са били родени и внуците им и изискват информация и за тях. Майките от площад „Май“ се превърнаха в морален фактор, който разобличи аржентинската хунта пред света и предопредели до голяма степен падането й.

Необходимо е да се припомни, че превратът в Аржентина бе извършен срещу правителството на първата жена президент в историята на Латинска Америка. Това бе Мария Естела (Исабелита) Мартинес де Перон — бивша кабаретна танцьорка и трета съпруга на генерал Хуан Доминго Перон. Тя стана държавен глава през 1974 г., след смъртта на генерала, който предвидливо я беше направил вицепрезидент. Нейното управление обаче доведе страната до такъв икономически и политически хаос, че военните лесно намериха оправдание за преврата си под формата на „спасяване на отечеството“.

Сагата на перонизма и на самия Перон с неговите съпруги е достойна за отделно изследване. Тук неизбежно трябва да споменем втората му жена, актрисата от радиопостановките Ева Дуарте, останала в историята като Евита Перон. Произлязла от низините и незаконородена, тя нескрито се опитва да подражава на легендарната Мануелита Саенс. Дори многократно подсилва нейния ефект Освободителка на Освободителя — когато в един етап на политическата си кариера Перон е арестуван, тъкмо Евита е тази, която мобилизира перонистките профсъюзи и повежда гигантска демонстрация към затвора. Стреснати от масовостта на протеста, тогавашните управляващи пускат Перон. След което, логично, падат от власт. А Евита, която се научава да държи пламенни речи в защита на бедните и онеправданите, става Кралицата на безризите. Перонизмът нямаше да е перонизъм и нямаше да може днес отново да държи на президентския пост в Аржентина жена без Евита. Отделен въпрос са всички противоречиви оценки за личността й и анализи на перонизма като каудилистко и — поне навремето — близко до националсоциализма движение.

Арт-отражение на борбите за права на жените

Зареденият с толкова страсти и емоции политически живот на Латинска Америка, включително и борбите за права на жените, рефлектират с цялата си експресивност и в изкуството и литературата на континента. Ярките женски образи от живота се пренасят на стените на мексиканските монуметални живописци, между страниците на майсторите на магическия реализъм, в театралните зали или на киноекрана. Само два от най-пресните примери са бразилският филм „Олга“ от 2004 г. за Олга Бенарио и романът на чилийката Исабел Алиенде, племенница на убития президент, „Инес в душата ми“ от 2006 г., посветен на Инес де Суарес.

Поначало в Латинска Америка най-прекият досег до социалния пулс, част от който е и „женският въпрос“, е чрез музиката и песента. Най-вече през 60-те и 70-те години на ХХ в. движението „Нова песен“ става особено популярно във всички страни на континента. Там стремежът е чрез близки до фолклора музикални форми и на разбираем за широката публика език да се отправят социално ангажирани послания, които да разбуждат у широките маси гражданско самосъзнание и стремеж към революционни преобразувания. Така певецът се превръща хем в изразител точно на болките на тези, за които пее, хем в техен водач по пътя на възможните промени. Тази мисия, която изисква пълно отдаване, превръща в истински народни звезди аржентинката Мерседес Соса, която, уви, съвсем наскоро почина, нейните сънародници Атауалпа Юпанки и Орасио Гуарани, уругваеца Даниел Вилиети, кубинците Силвио Родригес и Пабло Миланес и т.н.

Образец за общественото въздействие на този тип певци и състави е ролята, която изиграват изпълнителите от „Нова чилийска песен“ по време на Народното единство в Чили. Както и ответният удар, който се стоварва върху тях след преврата. Цял свят изтръпва от жестокото убийство на трубадура на мирната чилийска революция Виктор Хара. Приятелят му и също известен певец и поддръжник на Народното единство Анхел Пара пък е хвърлен в концлагера Чакабуко. Между другото, едни от най-хубавите песни на Хара са посветени тъкмо на чилийските жени, на трудния им живот и на неуниващия им дух, който винаги ги тласка към правдата и светлината.

Същият лайтмотив звучи и в творчеството на „майката“ на движението „Нова чилийска песен“ Виолета Пара. (Впрочем, тя е и физическа майка на Анхел и Исабел Пара, два от най-звучните чилийски гласа). Освен певица, поетеса, композиторка и неуморна фолклористка, Виолета е и уникална самородна художничка. Особен възторг у специалистите предизвикват нейните ръчно плетени килими с фантастични сюжети. Виолета Пара е първата латиноамериканка със самостоятелна изложба в парижкия Лувър, организирана през 1964 г.

Още една чилийка трябва да бъде откроена като „първа“ — поетесата Габриела Мистрал. Тя е първият представител на Латинска Америка, независимо от пола, удостоен с Нобеловата награда за литература през 1945 г. В нейното творчество чисто „женските“ теми като любовта и майчинството се преплитат с истински космически послания, които го правят близко и вълнуващо за всеки читател по света.

Женското присъствие в латиноамериканската литература е най-масирано в поезията и е доста по-скромно в прозата. Според литературната критичка Присила Гак-Артигас това е свързано със социалното положение на жената, на която в мачистките патриархални общества е отредено да се занимава с децата, да им съчинява приспивни песни, да забавлява гостите на мъжа си с музикални изпълнения и т.н. Т.е. самата среда й предписва душевна разтуха с поезия, но не я допуска до по-сериозни занимания с проза. Аржентинската писателка Марсела Серано има още едно обяснение защо в латиноамериканската литература преобладават мъже романисти: „Винаги има една жена, която заключва вратата, за да може геният на мъжа да се изрази. На жената никой не й прави услугата да заключва вратата. Ако е майка, тя самата няма да си я заключи. При първия зов на детето, дори то да е вече на 20 г. и да е на друг континент, тя ще зареже каквото и да е вдъхновение и творба, и ще хукне при него.“

Все пак през 80-те и 90-те години на ХХ в. и през първото десетилетие на ХХI тенденцията вече се изравнява. Все по-силно става присъствието на жените романистки в латиноамериканската литература. Наред със споменатата чилийка Исабел Алиенде тук са и панамката Роса Мария Бритон, и мексиканката Марта Серда, и парагвайката Рене Ферер, и аржентинките Анхелика Городишер и Лиляна Хекер. Творбите им отправят съвременен поглед към мястото на жената вече не само в латиноамериканското общество, но и в общочовешката ценностна система, а това е несъмнен белег за новото самочувствие на съвременната латиноамериканка. Тя е загрижена вече не само за социалните си права, но и за екологията, за мира, за алтернативните пътища на обществено развитие и т.н. Обществата на континента имат нужда от още много промени, включително и по „женска линия“. Но цялостният контекст на средата, пред­определен от хода на „лявата вълна“ през последното десетилетие, е донесъл повече легитимност, конструктивизъм и конкретност на специфичните женски завоевания, включително и в областта на изкуствата и литературата.

Женският профил на днешната „лява вълна“

Може би най-характерният белег на днешната „лява вълна“ в Латинска Америка е, че тя се осъществява от едно общо поколение политици. Лидерите на избралите този път страни, независимо от всичките им политически различия и нюанси от бледорозово до тъмночервено, все пак са връстници. Те са точно онези бивши младежи идеалисти от 70-те, които преживяха превратите и диктатурите, и сега много биха искали да реализират мечтите на бунтовната си младост. Не можем да се съмняваме в тяхната искреност, въпреки че всеки го прави според обективните обстоятелства, в които е поставен, и според собствения си темперамент.

Двете веднага видими женски лица в компанията „леви“ латиноамерикански президенти, разбира се, са на чилийката Мичел Бачелет и на аржентинката Кристина Фернандес.

Бачелет има драматична биография зад гърба си. Дъщеря на генерал, отказал да се подчини на Пиночет и затова убит, самата тя жертва на изтезания, преживяла и изпитанието на емиграцията. Завърнала се в политиката след падането на диктатурата не за да търси отмъщение, а за да укрепва демокрацията. Но и заложничка все пак на миналото, защото кръвта на убитите не може да бъде забравена, защото въздаването на справедливост също е фундамент на демокрацията. Сърдечна, усмихната, непретенциозна в личното поведение, с излъчване на начална учителка, достъпна на обществени места, с личен рейтинг над 70%, въпреки всички трусове на икономическата криза.

От другата страна на Андите е Кристина Фернандес, съпругата на предишния аржентински президент Нестор Кирчнер. Младееща, подчертано стройна, винаги в елегантни тоалети и с перфектно съчетани аксесоари, с ярък грим и високи токчета. Прилича повече на телевизионна звезда — но може би това е националната традиция, не изглеждаше ли още по-парижки легендарната Евита с всичките й кожи и перли?…

Бразилия също се стяга за жена президент. Довършващият втория си мандат сегашен държавен глава Инасио Лула да Силва вече оповести, че вижда като наследничка на поста своята дясна ръка — шефката на правителствения кабинет Дилма Русеф. Половин българка, да не забравяме. „Желязна лейди“. Някогашна „градска партизанка“ по времето на диктатурата през 70-те.

В Колумбия пък, тази вечно воюваща със себе си и вечно различна република, която още навремето така и не разбра мечтите на Боливар, един от двамата десни латиноамерикански президенти Алваро Урибе (другият е мексиканският Фелипе Калдерон) се кани да променя конституцията, за да си осигури трети мандат. И въздиша облекчено, че Нобеловият комитет даде наградата си за мир за 2009 г. все пак на Барак Обама, а не на сочената за фаворитка колумбийска сенаторка Пиедад Кордоба. Чернокожа, в ярки одежди, с неизменен тюрбан на главата и с непоносимо остър език, тя на всичко отгоре е идейна приятелка на венецуелския президент и антипод на Урибе — Уго Чавес. Пиедад, което на испански значи милосърдие, си спечели световна слава с дейното си посредничество в освобождаване на заложници на партизаните от ФАРК (Въоръжени революционни сили на Колумбия). Сега може да се кандидатира и за президент…

Мозайката е колоритна, но не е много оптимистична, защото:

• Мандатът на чилийката Мичел Бачелет изтича и тя няма право да се кандидатира отново. Към освобождаваното от нея президент­ско кресло се е устремил откровено десният предприемач и фен на диктатора Пиночет — Себастиан Пиниера.

•Непоносимостта на аржентинците към Кристина Фернандес стремително расте заради нейни погрешни икономически ходове, заради пристрастността й към блясъка и помпозността, заради резонанса от световната криза.

•Дилма Русеф засега е много назад в социологическите проучвания и съперникът й от десницата я изпреварва.

•Пиедад Кордоба може и да пръска народен колорит по колумбийската политическа сцена, но властта в тази страна никога досега не се е изплъзвала от контрола на олигархията…

Женският профил на днешната „лява вълна“ обаче не е само във формалната властова върхушка. Той е преди всичко в съдържанието на процесите, които текат на континента и които дават приоритет на социалните програми и на социалната солидарност. А точно това е била посоката, към която латиноамериканките от векове са тласкали обществата си. По-рано с революции, днес — с избори. Нека България не изпуска случващото се на онзи далечен континент. Има какво да научи от опита му.

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук