Приватизацията по целия свят показа, че тя само засилва проблемите, които би трябвало да реши. Затова много държави започнаха ренационализация.
Изненадващо, но именно Германският съюз на държавните служители реши да установи какво мислят германците за приватизацията. Защото дори привилегированите държавни служители с техните сигурни работни места вече се чувстват притеснени от съкращенията на коледните добавки, на парите за отпуск, от продължаващата вече дълго време стагнация на заплатите, от удълженото работно време и постоянно нарастващото допълнително натоварване, породено от съкращения на заетите, и всичко това се отразява на настроението им. Освен това държавните служители вече трудно понасят постоянното натякване, че частникът върши нещата по-добре.
За да аргументира по-убедително исканията си за увеличение на заплатите, Съюзът на държавните служители възложи на социологическия институт „Форса“ да извърши допитване на тема „Приватизация“. Според агенцията половината от населението на Германия оценява отрицателно резултатите от нея. Особено силна критика се отправя към железниците и енергийните концерни. Според 58% от запитаните единствено държавата е в състояние да осигури задоволяване на нуждите на обществото на приемливи цени. Само 16% подкрепят продължаването на приватизацията. Това е пълен обрат в нагласите на населението в сравнение с подкрепата за приватизацията, която съществуваше през 90-те години.
„Гражданите са неспокойни — каза председателят на Съюза на държавните служители Петер Хеезен. — Монополите по поддържане на чистотата и енергоснабдяването постоянно вдигат цените. Трябва да се направи преоценка дали наистина приватизацията от последните години беше правилна идея.“.
Събуди се и Съюзът на общинските предприятия (СОП), който доскоро заемаше пасивна позиция. Той също проведе допитване: „Какво мислят германците за приватизацията на водоснабдяването?“ Социолозите установиха, че над 75% от запитаните са против приватизацията му и само 13% я одобряват. Това представлява също драматична промяна на общественото мнение. А само преди две години силно спадналият и тогава процент на поддръжниците на приватизацията на сектора бе все още 24%.
Андреас Ширмер, вицепрезидент на СОП и директор на общинското водоснабдяване на Лайпциг, заяви пред пресата: „Общинските предприятия на водоснабдяването са гарант за високото качество и сигурност на снабдяването с вода на приемлива цена. И това завоювано доверие ние трябва да защитаваме пред гражданите всеки ден.“ Специалистът застъпи становище, което противоречи на мнението на неговите началници — приватизационните „фундаменталисти“ от общината на Лайпциг и „отговорните личности“ на града като кмета Буркхард Юнг от социалдемократите. Те настояват общинските предприятия на Лайпциг да се приватизират и да могат да бъдат спрени само чрез референдум. Естествено мнението на Ширмер ги „изненада“.
Но който усеща тежненията на народа, вероятно не е изненадан от социологическите проучвания. Настроението на населението се променя, за разлика от обичайното отношение на управляващи и медии, което изисква да не се обръща особено внимание на обществените нагласи.
Навсякъде обаче настъплението на неолибералните приватизатори буксува. Никъде техните обещания не се изпълниха, напротив. Да маркираме само положението в Германия, въпреки че и другаде нещата изглеждат по същия начин: обществените бюджети никъде не достигат, частните инвеститори фалират или се поддържат с държавни помощи (напр. пречиствателните станции в източногерманските провинции, тунелите във Варнов и под р. Траве, строежът на кметството в Гелзенкирхен). Вместо конкуренция, навсякъде се ширят монополи, които повишават цените на тока, водата, газта, канализацията. Покачват се цени и такси и в други сектори — железници, комунални предприятия, чистотата; допълнителни плащания и осигуровки за сметка на гражданите оскъпяват социалните услуги — пенсии, здравеопазване, образование, учебници; покачват се наемите във всички градове. А безработицата и ниското заплащане са следствие от приватизацията.
Държавата в ролята на спасител
Неизпълнените обещания няма да променят курса на твърдите поддръжници на приватизацията, но навсякъде сградата на неолиберализма скърца и се пука. Във всяка страна кризата се проявява по различен начин. Но навсякъде се налага, въпреки твърденията на теоретиците на неолиберализма, държавата да се намесва, щом като дори според разбиранията на класическия капитализъм пазарът не е в състояние сам да се справи. Навсякъде правителствата са включени в спасителни операции. Те се представят на обществото едва ли не като нормална, рутинна дейност на управляващите, а за криза и дума не става. Във Великобритания, европейския лидер в приватизацията, държавата от години вече съвсем официално поема задълженията на банкрутирали частни инвеститори. Със средства на данъкоплатеца тя откупи метрото и жп компании или е принудена да им плаща субсидии. Службата по контрола на водоснабдяването „Office of Water Services“ трябва да се справя с катастрофалните последици от водната приватизация. Така например, частните инвеститори ще бъдат задължени да поправят неотстранените след приватизацията течове във водопроводната мрежа.
Но и новият вариант на приватизацията, „публично-частното партньорство“, е в криза. Частният инвеститор на Лондонското метро, „Metronet“, който бе поел поддръжката и експлоатацията му до 2035 г., фалира още през 2008 г., държавата пое изплащането на неговите дългове. А зад „Metronet“ стоеше консорциум от толкова „реномирани“ световни концерни като „Bombardier“, „Electricite de France“, „Thames Water“ и др. Лейбъристките правителства на Тони Блеър и Гордън Браун въобще не мислят за промяна на приватизационната стратегия, каквото и да струва това на държавата, а консервативната „опозиция“ подкрепя тази политика.
В Германия съществува регулираща служба, която поема вече контрола над все повече приватизирани сектори. Федералната агенция за контрол на мрежите бе създадена през 1998 г. първоначално за контрол само на приватизираните пощи, тъй като германският „Теlесом“ не желаеше да допусне конкуренти в тази сфера. През 2006 г. правителството възложи на агенцията контрола и над други свързани с мрежови съоръжения сектори: електроснабдяване, газоснабдяване и железници. Нарасналата на 2300 служители агенция трябва да гарантира това, което пазарът не само че не успя да осигури, но и разруши — конкуренцията. Скокове в цените трябва да бъдат предотвратени. За съжаление важни социални проблеми на обществото не влизат в задълженията на агенцията. Така например, ако се гарантира конкуренцията на основата на ниски заплати и щатни съкращения, тогава за агенцията всичко е наред.
Привидно просто, но дефанзивно решение е взето от правителството на Холандия. Спряна беше по-нататъшната разпродажба на държавните предприятия. По този начин управляващата коалиция от социалдемократи и християндемократи коригира практиката на предишното правителство на християндемократите, водено от същия министър-председател, консерватора Ян Петер Балкененде. Там, където държавата все още притежава дялове в транспорта, пристанищата, енергийните предприятия и банките, ще ги запази. „Качеството на услугите за обществото трябва да бъде съхранено“, заяви заместник министър-председателят и финансов министър, социалдемократът Вутер Бос. Но дали това добро пожелание ще се осъществи в условията на напредналата към момента приватизация е твърде съмнително. И без това качеството на публичните услуги вече чувствително е спаднало.
В замяна на това разпродажбата на държавните предприятия в Швеция се превърна в престижен проект за избраното през 2006 г. консервативно правителство. Но от планираните шест продажби досега е осъществена само една, и то в твърде скромни мащаби: намери се купувач само за 8% дял от държавната телефонна компания „Telia-Buene“. Разпродажбата забуксува, защото обществеността стана твърде чувствителна към нечистите практики, които не са рядко явление при приватизацията. Така например двама служители на инвестиционната банка „Carnegie“ бяха преместени в Министерството на финансите, за да внесат там своето „ноу-хау“. Но когато тази „компетентност“ се изрази само в твърде високи бонуси за тях, двамата „специалисти“ трябваше да си отидат.
Нова Зеландия дава заден ход
Нова Зеландия сега взе твърд антиприватизационен курс. Но през 80-те години тя бе пример дори за Европа по отношение на приватизацията. Консервативните правителства с широк замах разпродаваха държавна собственост. И това беше сочено като образец за подражание на целия свят.
Резултатите от тази политика обаче се оказаха още по-катастрофални и от тези във Великобритания. Концерните в енергетиката реализираха печалби, но не обновяваха електропроводната мрежа. През 1998 г. големи части от страната останаха за 66 дни без ток. Продадени бяха също две важни обществени банки. Години наред след това обикновените граждани в много градове не можеха да си открият банков влог — от тази услуга не бяха заинтересовани глобалните нови собственици, големи австралийски банки. Орязани бяха пенсиите и социалните помощи, повишиха се таксите в учебните заведения, за приемане в болница трябваше да се плаща допълнителна сума. Висока безработица и нова бедност се появиха като следствие от безогледната приватизация, просяци наводниха улиците на градовете, нараснаха самоубийствата сред млади хора. След като всичко това се превърна в негативно всекидневие, световните медии просто престанаха да се интересуват повече от Нова Зеландия.
Но през 1999 г. настъпи обрат. Новото правителство на министър-председателката Хелън Кларк се зае да разчисти развалините от приватизационната истерия. Лейбъристката Кларк управлява с подкрепата на сменящи се малки прогресивни партии, като Зелените и др. Какво се получи?
Премахнаха се таксите за учебните заведения и за приемане в болницата. Към пощенските служби се създаде банка, в която всеки гражданин може да открие своя сметка. Държавата откупи обратно железниците и авиокомпанията „Air New Zealand“. Въведе се минимална работна заплата. За хората с ниски доходи правителството намали данъчното облагане, защото то е решаващ фактор, определящ вътрешната консумация. Държавата започна да финансира иновационни изследвания, например в биотехнологиите, за да може важното за Нова Зеландия земеделие да започне да произвежда нови хранителни продукти. 13 000 млекопроизводители се обединиха в голям кооператив. Но с това правителството си навлече упреци от страна на Запада, че тази му политика опасно наподобявала социализъм. „Без взетите мерки нашите средно големи млекопроизводители отдавна щяха да бъдат погълнати от „Nestle“ или някой друг концерн“, отговори в интервю пред в. „Neue Zuericher Zeitung“ министър-председателката. Производителите на плодове също се радват при кооперативното си обединяване на помощ от държавата.
Във външнополитическо и културно отношение Нова Зеландия също доби самочувствие. Тя възнамерява да стане истински автономна република и да се отдели от все още формално съществуващата зависимост от британската корона. Отказа да участва и в агресията срещу Ирак. Държавата стимулира производството на новозеландски филми, а коренното население на маорите получи права. „Ако нашето правителство не подкрепя културата, накрая ще се превърнем в предградие на Лос Анжелос, Сидни или Франкфурт“, заявява пред „Neue Zuericher Zeitung“ Хелън Кларк.
Вследствие на тази политика броят на безработните намаля, вече почти не се виждат просяци по улиците. Нова Зеландия демонстрира какво може да се постигне дори при капиталистически условия. За тези, които живеят със закостенелите представи на Запада, това може да звучи като нереална приказка. Вероятно има някакво значение и това, че страната лежи не в центъра, а в периферията на света, но фактите говорят сами за себе си.
Потулване на последствията
Кметът на Мюнхен, социалдемократът Кристиян Уде, направи пред в. „Frankfurter Rundschau“ банално очевидни, но за един немски политик все още необичайни изявления: „Частниците вдигат цените, снабдяването на населението не може да бъде осигурено, а общините се превръщат постепенно в рекламни служби за международните концерни. Последствията пораждат навсякъде униние и недоволство.“
Уде, президент и на Конгреса на германските градове, разгледа в Лондон приватизираното водоснабдяване и канализация на английската столица. „60 дни през годината непречистена вода изтича в р. Темза, и това при 245 милиона британски лири годишна печалба за фирмата. Потресен съм!“ — заяви Уде. — Господстващият Дух на времето днес би трябвало да се ужаси от самия себе си“. За съжаление сред кметовете на германските градове и сред политиците на „масовите народни партии“ Кристиян Уде все още е самотна лястовица. Може би някои от неговите колеги тайно мислят като него, но не смеят да дадат израз на своите виждания. А повечето от тях, като например неговата заместничка в Конгреса на германските градове Петра Рот, кметица на Франкфурт на Майн, сияят пред камерите и невъзмутимо продължават да приватизират, както повелява „духът на времето“.
„Масовите, народни партии“ в Германия правят всичко възможно да потулят проявите на криза. Например, християндемократическото правителство на провинция Хесен, с министър-председател Роланд Кох, от години безмилостно съкращава разходите за младежта, за образование и за социални помощи с цел оздравяване на бюджета. Приоритетни остават обаче държавните разходи за приватизационните проекти, като Финансовия център „Стария пазар“ в Касел, Финансовия център във Висбаден, Полицейската централа във Висбаден, Затвора — Хюнфелд, Университета — Франкфурт. Университетските клиники, обществени сгради — министерства, полицейски управления и др., се разпродават, за да пълнят общинските бюджети. А за това, че наемите за тях в бъдеще далеч ще надхвърлят първоначалните приходи, никой не бива да узнае. В момента за 90 училища в областта Офенбах в провинция Хесен тече най-големият проект за „публично-частно партньорство“ в Германия. Впоследствие за ползване на училищата до 2020 г. населението ще трябва да плати минимум 800 млн. евро наем, но това официално се премълчава. Всички договори с частните „партньори“ остават засекретени дори за избраните в местния парламент депутати, за градските и местните общински съветници. И когато министър-председателят на провинцията стартира публичен дебат за увеличаване на наказанията за юношеската престъпност и медиите направят това темата на деня, как обикновеният гражданин ще разбере, че зад тази дискусия се прикрива кризата?
Осъзнаването на причините за кризата се възпрепятства и от поведението на „народните“ партии на социалдемократите, християндемократите, свободните демократи и на Зелените, които единодушно виждат в приватизацията панацея за справяне с последиците от кризата. Понякога зад тази политика се крие и корупция в нейната разновидност — приватизационната корупция. Но най-важната пречка за разкриване на последствията от приватизацията е пълното й засекретяване. Независимо дали става дума за таксата за товарните коли по аутобаните, за водоснабдяването на Берлин, за разпродажбата на общинските жилища в Дрезден или за новия ПЧП-проект с училищата в Офенбах, за комисиите (от парламента до най-малкия общински съвет в провинцията), които вземат решенията, договорите за приватизация в оригиналния им вид са недостъпни за обсъждане от обществените избраници. Затова те не са наясно къде се крият капаните на тези договори и тайните клаузи, гарантиращи частната печалба за сметка на обществото. Още по-малко узнава за това самата общественост.
Да се отнеме властта на „окупационните сили“
За да се премине от простото отрицание към конкретни промени много е важен въпросът с разсекретяването на приватизационните договори. Това трябва да стане не само с бъдещите, но и със сегашните договори. Тогава ще се появят много загрижени физиономии и много личности ще бъдат обхванати от паника, щом обществото добие представа за съдържанието на текстовете и за напечатаното с малки букви в тайните клаузи на хилядите договори. Затова голямо значение има инициативата в Берлин „Край на тайните договори — искаме си обратно нашата вода“.
Референдумите обаче не са достатъчни. Първо, тяхната задължителна сила в различните провинции не надвишава 2 до 3 години. Второ, поддръжниците на приватизацията са разработили различни начини за усложняване на референдумите и за заобикаляне на техните решения. Например, ще намалят броя на пунктовете за гласуване, няма да оповестят населението за провеждането им, ще избързат с вземане на решенията от общинските съвети, ще изнамерят начини за юридическата им отмяна.
На всички нива в държавата, от провинциалните правителства до федералното, е оформено убеждението, че енергийните концерни, т.нар. четири окупационни сили на Германия — RWE, Vattenfall, E.on, EnBW — използват своя териториален монопол за диктат върху цените не само на тока, но и на газта. Това между другото стана възможно, след като с милиардите печалба през последните десетилетия концерните закупиха общински предприятия, водоснабдителни съоръжения и инсталации за изгаряне на отпадъци. По този начин те преодоляха монопола на държавата и сега имат възможност с лекота да елиминират алтернативните си конкуренти на публични услуги, като им отрежат достъпа до своите разпределителни мрежи, и да упражняват монополно влияние върху цените за централно отопление, за питейната вода, за обработка на боклука и на отпадните води. Затова не е достатъчно да се определи само горна граница за цените на енергията. Това досега можеха да правят и Федералната агенция за контрол на мрежите, и Федералната антикартелна служба. Усилията трябва да се насочат още по-далече, към национализиране на разпределителните мрежи, с което ще се отнеме властта на „четирите окупационни сили“.
Това е още по-необходимо, защото многократно и еуфорично заявената тенденция към възвръщане и рекомунализация на общинската собственост остава ограничена само върху малък брой приватизационни сделки. Повечето договори имат 30-годишен срок на действие, а връщане към старите условия преди приватизацията вече не е възможно. Градовете и провинциите, както и държавата, вече нямат пари за мащабно откупуване, още повече преди изтичане на срока на договорите. Картината би била по-друга, ако чрез ново законодателство се поставят други рамкови условия за ренационализация.
Профсъюзите започнаха да ограничават сътрудничеството си с най-големия протагонист на приватизацията — фондацията „Бертелсман“. Тази проява на съпротива е израз на нарасналото им самочувствие, което позволява да се мисли вече за демократично и компетентно управление на регионалната икономика от обществото. Профсъюзите се убедиха, че най-ефикасното средство за защита на собствените им интереси в сегашната обстановка отново си остава стачката…
Информация и подбор Иван Аладжов
Превод Любен Аладжов
