Боряна Ангелова е родена в София. Завършила е Френска езикова гимназия, а след това психология и културология в Софийския университет „Св.Климент Охридски“. От февруари 2007 е редовен докторант в Софийския университет, специалност „Философия“ с преподаване на английски език с тема на дисертацията: „Потребителското общество в информационната епоха“.
Лесно може да бъде осъден лекар, директор на училище, бизнесмен, ако не допусне в съответната институция човек, принадлежащ към дадена раса, пол или със съответното заболяване, в същото време всеки, който просто няма пари, може да бъде изгонен. Липсата на средства е всесилен аргумент, който никой не оспорва.
Дъблин е един чудесен пример. Градът е класово разделен, с подчертано бедни райони, натъпкани със сгради от типа „затворен комплекс“, което за българина се асоциира с лукс, а за ирландеца с бедност, престъпност, опасност… В ирландските „затворени комплекси“ живеят преди всичко криминално проявени лица, архитектурата на сградите е тип „панорамен“ 3-4-етажен блок, на който входът и етажите са свързани с външна стълба, а през нощта към оголените към улицата входни врати на апартаментите са насочени прожектори. 24 часа в денонощието полицията има постоянна възможност да наблюдава кой влиза и излиза. Междублоковите пространства са чисти, винаги с прясно окосена изумрудена трева, така че погледнат отвън, комплексът изглежда приятен за живеене. Обитателите на блоковете обаче нямат достъп до тревата, широките поддържани поляни са оградени. Междукварталните улички редовно са пазени от полицейска патрулка, която обаче охранява единствено общинската собственост, закрилата на гражданите не й влиза в задълженията.
Типичен пример за такъв тип район са Дъблин 1 и Дъблин 8. Това са централни квартали, в които заради ниския наем живеят и много студенти, пенсионери, инвалиди, имигранти и пр. Всички в квартала имат равни права, т.е. не могат да ползват общите зелени части, третирани са от органите на реда като част от квартала, а не като граждани на страната, под наблюдение са и вечно заподозрени, а ако ги нападне някой съкварталец, полицаите (гардите, както е по ирландски) просто вдигат рамене и обясняват, че предпочитат да не влизат в затворения комплекс, поне не без подкрепление.
Дъблин 12 е пример за работнически квартал, в него живеят работници от фабриките, бояджии, готвачи, таксиметрови шофьори и др. Архитектурата се характеризира с панелни двуетажни къщички, почти всички еднакви. Рядко има блокове и ако има, са до четири етажа и в тях обикновено живеят чуждестранни работници. Строителството е лошо, но къщите са поддържани спретнати, а общите пространства са чисти и със свободен достъп. Къщите имат преден и заден двор, с размери отпред на гараж, а отзад на тераса, но създават усещането за къща с двор. Супермаркетите „Лидъл“ и „Теско“ са в граничните зони, така че магазините обслужват обикновено по два квартала, един беден и един още по-беден. Преди няколко години е имало супермаркет във всеки район, но поради кризата се е наложило да бъдат затворени. Във всеки квартал задължително има по една кръчма, църква и достъп до супермаркет и до малък „Полонез“ — полски магазин. Работническите квартали са сравнително „млади“, строени набързо, за да посрещнат нуждите на работническата класа, която през последните години поради икономическия възход на страната се е сдобила със завидни доходи от кредити и се опитва да живее като средната ирландска класа или богаташите. Този балон се е спукал в последната една-две години и работническите квартали започват да западат. Борбата на правителството с кризата започна имено от тези квартали — затвориха се болници, училища, предприятията се изместиха на изток в Европа, оставяйки хиляди ирландци без работа. Постепенно разрухата обхвана тези райони, местните молове опустяха и оставиха след себе си запустели бетонни сгради, изпъстрени с графити.
Достатъчно е да се разходите из Дъблин 6, където живее високата средна класа и да видите разликата между регионите. Къщите са тухлени, всяка си има собствено име, с раздвижена архитектура, предният и задният двор се ширят на поне декар, колите са от скъпи по-скъпи, почти като в някои квартали на София, но улиците са спретнати, а обграждащите ги дървета — вековни.
Вековна е и системата на разделение. Завещана е още от английското близо петвековно присъствие в Ирландия (1536—1922г.) Бедните и богатите райони датират от около 1700 г., когато Артър Гинес, създателят на прословутата бира и днес национален герой, районирал Дъблин. Построил фабриката си в Дъблин 8, близо до пристанището и около нея се настанили черноработниците, Дъблинския затвор, днес национален исторически музей, и лудницата. Понеже реката Лифи, която разделя Дъблин на северен и южен, преливала, той построил няколко отводнителни канала, разбира се, не защото се грижел за работниците си, а за да транспортира бирата по тях. Богатите английски аристократи-ландлорди (ирландците нямали право на собственост върху земята, но имали право да я стопанисват — така били разделени на англичани-земевладелци и ирландци-арендатори) се заселили около морето на Дъблин в южните части, на високо, въздухът бил чист, морето топло заради Гълфстрийм, достатъчно далече от бедността и чумата на града и достатъчно близо, за да се издават заповеди и да се ръководи страната.
След Големия глад през 1845—1849 г. арендаторите драстично намалели, от близо 8-милионно население останали в Ирландия едва 4 милиона, голяма част измрели, други емигрирали в САЩ, Нова Зеландия и Австралия. Дори в наши дни населението на Ирландия е по-малобройно от това преди Големия глад. Земевладелците обеднели, не разполагали нито с реколта, нито с работници, а от тях се изисквало да изнасят на безценица скъпоценните, оцелели от колорадския бръмбар, картофи. Ирландският народ бил беден и нещастен, разярен, вдигнал се и извоювал своята независимост. Системата на разделение обаче не се е променила и до днес, монополът на „по-големия брат“ Англия не се осъществява със силата на пушките, а с помощта на капитала.
В наши дни основните капиталовложения в Ирландия са от САЩ и Великобритания. Където и да отидете, в обществени сгради, болници или кафенета, по телевизията е пуснат Скай нюз, чете се „Сън“ и се коментира английският „Мюзик айдъл“. Англичаните обаче, ако питаш някого в пъба, са мразени.
Шоу, Джойс и Йейтс служат като брошка на ирландците. Недолюбват ги заради успешната им борба да въведат английския като втори, но впоследствие основен национален език. Келтският се изучава в началните класове и хората, които го владеят изцяло, се броят на пръсти. Изложбата, посветена на Йейтс в Националната библиотека, е изцяло изготвена от Британския съвет в Дъблин, Музеят на Джеймс Джойс не съществува, къщата му музей е затворена от години. „Одисей“ за средностатистическия ирландец се свързва с публичната мастурбация на Леополд Блум и шегите им са все в тоя дух. Шоу и Уайлд са уважавани високо само в някои книжарници, където ликовете им красят стените.
В центъра на Дъблин обаче на особено голяма почит стои статуята на Моли Малоун, която е проститутка. Дъблинчани си я обичат и почитат, а песента за нея се чува от всеки пъб с живи банди. Песента за Моли описва трудния живот на ирландците по време на английското присъствие. В нейната история те откриват себе си. Според тази песен Малоун е красиво и умно ирландско момиче от семейство на рибари. През деня е продавала риба (в областта между Тринити Колидж и ул. „Графтан“, където се издига и паметникът й днес), а през нощта — себе си. Правила го е от глад. Рибите, мидите и тялото си е продавала на безценица, парите и така не са й стигали, за да изхрани семейството си. В един момент чумата я хваща и убива. Въпреки тъжния текст, мелодията на песента е весела и повечето музиканти я изпълняват с усмивка и пускат не една и две шеги по повод палавата рибарка, която ловила не само дребни рибки, но и охранени английски колежани от Тринити Колидж.
Това именно създава настроение в ирландските кръчми, които са толкова непринудени и весели, по народному артистични. Ирландците в малките шарени, натруфени пъбове обичат да пеят за уискито в буркана, за трудностите при обработване на земята, за овцете и за целувките, получени от младите работнички във фабриката. Улиците на Дъблин са пълни със скитащи музиканти и артисти, които създават весело и мило настроение.
Безспорно центърът на Дъблин се помни със статуята на Моли Малоун, Тринити Колидж и Ирландската национална банка, която впечатлява със зазиданите си прозорци. Градският фолклор е разделен между две истории за липсата на прозорци, едната, че са зазидани от англичаните, защото не бил платен прословутият „данък прозорец“, другата, че който си е вложил парите там, бял ден не е видял. Двете централни търговски улици „О’Kонъл“ и „Графтън“ също говорят за класово разделение. На улица „О’Kонъл“ се намират „евтините магазини“, като всичко там е за „по пени“. Улицата е мръсна и претъпкана с народ, който влачи огромни торби с покупки. Там рядко има артисти и музиканти, преобладават джебчиите, гардите и скитниците. На ул. „Графтън“, обратно, там са световноизвестните много скъпи марки от рангa на Диор, Армани…, а пред магазините обикновено има „фейс контрол“ – пазач, който решава кой може да влезе и кой нe. Улицата е безкрайно приятна, чиста, спретната, озвучена от уличните артисти и песните на птиците от намиращия се в съседство парк.
Това, което може да бъде видяно навсякъде, са безбройните катедрали. Присъствието на Католическата църква е сериозно и напомня за себе си, както може. Скандалът от 80-те години, свързан с изнасилване на десетки деца от свещеници, не спира църквата да подкрепя материално болници, университети, средни училища, домове за бездомни, деца от бедни семейства, да се бори с дрогата и т.н. – активности, които сме свикнали да се извършват у нас от някое НПО. Безспорно църквата прави каквото може, за да изчисти петното от името си.
Дрогата осезателно мъчи някои квартали на Дъблин и това не са богатите, поне не ги мъчи така очевидно. Центърът на Дъблин и особено районите около р.Лифи към пристанището са оцветени от заспиващи млади хора, скитници от години. Понякога се срещат и цели семейства наркомани, по лицата им могат да се проследят поне три поколения със сходен начин на живот.
Темпъл бар, район, засипан от кръчми и дискотеки, е пълен и с дрога, с полуголи пияни жени, повърнато по улицата, улични музиканти, които понякога могат и да свирят, флайери и туристи. Ако си турист и посещаваш Дъблин за седмица-две, Темпъл бар ще те завладее и засмее, отпусне и разсее, но останеш ли за по-дълго, Темпъл бар омръзва и мръсотията му лъсва.
Изглежда, че Ирландия е управлявана от малък елит, който е абсолютно откъснат от мнозинството. Отношенията между богатите и бедните не е феодално, масите имат възможност да подобрят начина си на живот, но не го правят. Пример за това са успешните имигранти в Ирландия. Поради добрите условия на труд и доброто заплащане в Дъблин са се стекли хиляди имигранти, главно от Полша, има и от Бразилия, Индия, Китай, Непал… В повечето случаи това са студенти. Поради необходимостта от виза много от имигрантите трябва да учат нещо, за да пребивават в страната. Всички те, въпреки че не говорят на майчиния си език, нямат подкрепата на семейството и закрилата на родния дом, успяват да завършат образованието си и да си намерят престижна работа. Изглежда, че те са в привилегирована позиция, защото, като напускат домовете си в търсене на по-добър живот, амбицията им ги тласка напред. Наясно са, че единственият начин бедният да стане богат е чрез образованието. Моя приятелка ирландка, служителка в социална служба, беше изумена, когато поляци й отказали да приемат безплатен апартамент (за който в Полша трябва да работят цял живот) в затворен комплекс и предпочели да платят 20% наем (1) и да живеят в по-хубав квартал, където имало по-добро училище за децата им. И това наистина е така! Ако живееш в беден квартал, нямаш право да запишеш детето си в училище, обслужващо друг квартал. Процентът на завършилите гимназия в бедните квартали е едноцифрен. Самите социално слаби семейства нямат интерес децата им да учат, защото се задържат прекалено дълго вкъщи, съответно и разходите по отглеждането им се увеличават. Детската престъпност във въпросните райони е много висока. В Ирландия до 18 години децата не носят отговорност за действията си и го знаят… Бедните райони на Дъблин са претъпкани с деца, те се събират на групи около оградените поляни, често просто си пеят песнички и си играят, друг път се забавляват, като тормозят минувачите.
В богатите райони деца почти не се срещат. От време на време може да се види скъпа кола да спре пред богата къща, от нея да излезе спретнат ученик в униформа и да се шмугне набързо в дома си. През уикенда тези деца могат да се срещнат в частните спортни клубове около Брей (местност до Дъблин край морето, близо до планината Уиклоу, микроклиматът е значително по-мек, а въздухът много по-чист).
Отношението на органите на властта към жителите на различните райони също е различно. Подпийнал гражданин в Дъблин 6 ще бъде поканен най-вежливо да го закарат до дома му. В Дъблин 8 ще му се обърне внимание само ако буйства. Там пияниците са част от градската среда.
Ирландия въпреки кризата все още е страна с висок стандарт, работещият независимо на каква длъжност може да си позволи да плаща ипотека, да изхранва децата си, да ги изучи, да живее в хубав квартал… Доказателство за това са и хилядите имигранти, които живеят добре и постигат мечтите си в Ирландия. Въпреки това, изглежда, че ако си роден беден и поколения назад познават единствено този начин на живот, възможността да постигнеш нещо повече става все по-трудна. Този социален проблем е някак подразбиращ се, логичен, „има си хора за всичко“ и това би било чудесно, ако със сигурност може да кажем, че родените в Дъблин 1 или 8 сами избират съдбата си.
Бележка:
(1) Поляците като граждани на страна членка на ЕС имат същите права, както и ирландците, т.е. ако са работили над 4 години на постоянна работа в Ирландия, при загубата й получават социални помощи в размер на: 300 евро помощ за дете; безплатен апартамент в затворен комплекс или покриване на 80% от наема на апартамент в друг квартал; 800 евро допълнителна помощ. За стандартите на Ирландия това не са много пари и плащането на 20% наем е сериозен разход за едно домакинство. Наемът на апартамент в хубав квартал за нормално тристайно жилище варира между 1200 до 4000 евро.
